акад. Стефан Павлов
Публикуваме текст на академик Стефан Павлов, който представлява подбор на части от неговата основополагаща монография "Осигуряване на гражданите право на защита в наказателния процес на НРБ". Трудът на академик Павлов е издаден през 1986 г., но независимо от промените в законодателството, е запазил изцяло своята актуалност и значение за наказателнопроцесуалната ни теория и практика. Принципът на осигуряване на гражданите право на защита има широк обхват и стои в основата на модерните наказателнопроцесуални системи. В този смисъл задълбоченото изследване на академик Павлов не само не е загубило своята актуалност, но няма и аналог в съвременната българска наказателнопроцесуална теория и може да служи като ценен източник на идеи за развитието на основните институти на наказателния процес.
Осигуряване на гражданите право на защита в наказателния процес (word)
Осигуряване на гражданите право на защита в наказателния процес (pdf)
…
2. В наказателнопроцесуалната литература и практика началото на осигуряване на гражданите право на защита често се означава само като „право на защита“. Разпоредбите на чл. 14 НПК[2], които установяват това начало, също са озаглавени „право на защита“. Принципът на осигуряване на гражданите на право на защита обаче не се отнася само до изграждането на института на защитата, разбиран като система от процесуални норми, които установяват и формулират правото на защита общо и в неговите различни проявни форми с оглед на различните субекти на процеса и различните му стадии. Този принцип е с по-широк обхват. Той изисква и гарантиране на реалното осъществяване на правото на защита. С оглед на това чл. 14 от НПК съдържа и положения, предвиждането на които в наказателнопроцесуалната система е безусловно необходимо, за да се гарантира ефективното осъществяване на правото на защита. Това са така наречените „основни процесуални гаранции за правото на защита“, наречени основни, защото неизменно го съпътстват през всичките стадии на процеса и защото лежат в основата на всички други процесуални гаранции за ефективното осъществяване на защита. Тук се отнасят положенията относно презумпцията за невиновност и задължението на съда и органите на предварителното производство да запознават гражданите с техните процесуални права и да им осигуряват възможност за упражняването им. (чл. 14, ал. 2 и 4 НПК). Към тях бихме отнесли и положенията, които се отнася до неприкосновеността на личността в наказателния процес, изразени в разпоредбите на чл.15 от НПК. Следователно обсегът на изискванията които поставя основното начало на наказателния процес, закрепено в чл. 14 от НПК и правото на защита“, значително надхвърля онези институти, в които намира пряк израз правото на защита. Той обхваща и редица други процесуални институти, които гарантират упражняването на процесуалните нрава и които не се осъществяват от гражданите, а от държавните органи, ръководещи процеса. Най-сетне правото на зашита, разбирано като основно начало на наказателния процес, поставя не само позитиви, но и негативни изисквания относно организацията на наказателния процес. То изисква не само установяването и гарантирането на правото на защита чрез създаването на съответни наказателнопроцесуални институти, но и забрана при уреждането на който и да е наказателнопроцесуален институт да се предвиждат положения, които биха ограничили или затруднили упражняването на това право.
Изискването да се осигури на гражданите право на защита и неговото осъществяване в наказателнопроцесуалната система в редица процесуални институти не трябва да се смесва с правото на защита, което реално възниква в дадено конкретно наказателно производство в полза на гражданите - субекти на това производство. В първия случай става дума за нормативно установяване и гарантиране от законодателя на правото на защита, а във втория - за конкретно възникнало право на защита, което осигурява на гражданите възможност за активно участие в даден наказателния процес. Не бива да се забравя разликата между правото, което възниква в полза на даден субект и нормите, които го предвиждат и осигуряват. Няма процесуално право без съответна норма, която го установява. Но за да говорим за едно реално съществуващо право на защита, не е достатъчно да е налице само процесуална норма, която го установява (предвижда). Необходимо е на практика да са възникнали онези предпоставки, които съгласно със съответната норма са необходимо условие за пораждането на правото на защита в полза на определен субект на процеса.
3. Правото на защита, предоставено на гражданите, не трябва да се смесва със защитата на техните права и законни интереси, накърнени с престъплението. Правото на защита е процесуална възможност за активно участие в процеса и за осъществяване по този начин на защитата. Само по себе си обаче правото на защита не е процесуална дейност и затова не е защита. От друга страна, правото на защита далеч не е единственият институт, чрез който се осигурява защитата от престъпни посегателства на правата и на законните интереси на гражданите като част от основните задачи на наказателния процес. На тази задача са подчинени и редица други институти, поставяни в действие от държавните органи – субекти на наказателния процес. Нещо повече – държавните органи са длъжни да осигурят такова развитие на наказателния процес, което ще доведе до ефективна защита на правата и законните интереси на гражданите независимо от това, дали те ще упражнят, или няма да упражнят своето право на защита. Разликата между правото на защита, предоставено на гражданите в наказателния процес, и защитата на техните права и законни интереси се разкрива и в друг аспект. Дали процесуалната дейност, която осъществяват гражданите въз основа на своето право на защита, ще доведе или няма да доведе до ефективна защита на техните права и законни интереси, това не се отнася до същността на правото на защита. Гражданите могат и да се откажат да упражняват правото си на защита изцяло или в някои негови проявни форми. Това не означава, че наказателният процес е протекъл, без да е било налице или без да е било съответно осигурено правото на защита в пълен обем. Не така се поставя въпросът, когато става дума за защита на правата и на законните интереси на гражданите. Тази защита трябва безусловно да се осъществи не само като насоченост на процесуалната дейност, но и като резултат от проведения наказателен процес. Иначе процесът ще бъде опорочен. Правото на защита по-нататък се осъществява в хода на наказателния процес, а защитата на правата и законните интереси на гражданите — главно с влезлия в сила заключителен акт на процеса (присъда, определение, постановление).
4… Правото на защита трябва да се отграничи ясно и от правата, които са обект на защита. Правото на защита е процесуално право. То възниква и може да възникне само при наличието на един висящ, наказателен процес в полза на определени субекти на процеса и като елемент на определени наказателнопроцесуални правоотношения. В противовес на това правата на гражданите — обект на защита — нямат процесуален характер. Те възникват й съществуват вън от процеса и поначало преди неговото образуване за защита срещу лицата, извършили неправомерни посегателства върху тях. Наистина и правото на защита като всяко друго право на гражданите може да стане обект на защита при неправомерно посегателство върху него. Когато деянието, с което е накърнено правото на защита, е извършено от орган, който осъществява ръководството на процеса в даден стадий от неговото развитие, кодексът предвижда специфични процесуални форми на контрол, чрез които се осигурява упражняването на накърненото право (надзора за законност, осъществяван от прокурора в различно процесуално качество и с различни процесуални средства; съдебния надзор върху предварителното производство при решаването на въпроса за предаване на съд; второинстанционния съдебен надзор и пр.). Когато посегателството върху правото на защита е извършено от друго лице (независимо от това, дали участва, или не участва в процеса), съответният орган е длъжен да вземе необходимите мерки, за да пресече неправомерната дейност, която пречи на гражданина да осъществи в пълен обем и с необходимата резултатност своите процесуални права. Ако не направи това, сам ще накърни правото на защита и ще опорочи производството. Но обстоятелството, че кодексът е предвидил ефикасна процедура за преодоляване на незакономерните посегателства върху правото на защита, не означава, че при дадени условия това право се превръща в обект на защита, осъществявана от наказателния процес като цяло. Правото на защита се осигурява като необходимо условие за протичането и приключването на процеса така, че да се осигури защитата на правата и законните интереси на гражданите, като част от основната задача на наказателния процес. Най-сетне, когато деянието, с което е накърнено правото на защита, съставлява престъпление, на общо основание ще се образува наказателно производство. Обект на защита обаче в това производство няма да бъде правото на защита, а правното благо, накърняването на което е довело до ограничаването на правото на защита (например неприкосновеността на личността).
8…Правото на защита е винаги право на защита на собствени права и законни интереси. Субект на правото на защита може да бъде само субектът на правата и законните интереси, които са обект на защита. Няма значение, с каква процесуална функция е свързано правото на защита. И когато субектът на това право е встъпил в процеса в ролята на обвинител, то се осигурява винаги за защита на собствени права и законни интереси.
От тази гледна точка трябва да се възрази срещу разбирането на някои автори, че държавните органи, които встъпват в процеса, са и субекти на правото на защита, макар и в определени рамки. Тези органи изобщо не осъществяват някога функция по защита. Вярно е, че държавните органи в процеса осигуряват както защита на правата и законните интереси на гражданите, така и защита на държавните интереси в съответствие със задачата на процеса. С оглед на това те са длъжни да събират и проверяват както доказателствата, които разобличават обвиняемия или отегчават неговата отговорност, така и доказателствата, които оправдават обвиняемия или смекчават неговата отговорност (чл. 86 НПК). Но те са оправомощени да осигурят изясняването на онези положения, които са в полза на обвиняемия не като субекти на правото на защита, а като представители на държавните интереси и в държавен интерес. Те не отстояват в процеса свои, а представлявани от тях държавни интереси, които изискват да се осигури разкриването на обективната истина и да се приложи правилно законът. Действията, които извършват „в полза“ на обвиняемия не са част от функцията по защита, а част от тяхната служебна активност, обусловена от задължението им да осигурят обективно, всестранно и пълно изясняване на обстоятелствата по делото като необходима предпоставка за осъществяване на задачата, която стои пред процеса. Към правото на защита се отнася не правомощието на държавните органи да изясняват и онези обстоятелства, които са в полза на обвиняемия, а правото на обвиняемия да изисква упражняването на това правомощие.
…9. Правото на защита е възможност, но не и задължение за активно участие в процеса. Обвиняемият и другите граждани, които участват в процеса, могат да упражняват правото си на защита по своя преценка доколкото намерят за добре, когато намерят за добре и в рамките, които намерят за добре. Щом правото на защита е процесуално право в собствен смисъл, упражняването му не може да не се предостави на усмотрението на неговият носител.
От казаното следва, че органите на наказателното производство не могат да правят изводи във вреда на субекта на правото на защита на основание, че не упражнява правото си на защита или го упражнява частично (само в някои стадии на процеса или по някои въпроси по делото). От момента, в който допуснем обратното, не можем да говорим и за право на защита. По отношение на обвиняемия това положение е изразено в ал. 2 и ал. 3 на чл. 83 от НПК: обвиняемият не е длъжен да доказва, че е невинен. Не могат да се правят изводи във вреда на обвиняемия, поради това, че не е дал или е отказал да даде обяснения.
От обстоятелствата, че правото на защита е правно осигурена възможност, а не задължение за участие в процеса, следва и друг извод: не само неупражняването му, но и неговото неубедително, несполучливо и безрезултатно упражняване не могат да бъдат основание за изводи във вреда на неговият носител. По отношение на обвиняемия този извод е намерил място в чл. 83 от НПК, съгласно който не може да се тълкува във вреда на обвиняемия фактът, че не е успял да докаже възраженията си. Необходимо е държавният орган, които ръководи процеса на съответния стадий, да събере и провери по своя инициатива всички материали, които биха могли да хвърлят светлина върху основателността на възражението на обвиняемия, и само ако направените издирвания не го потвърдят, може да стане дума за тяхното отхвърляне. Но от простия факт, че обвиняемият не е успял да докаже своите възражения, не могат да се правят изводи, които са неблагоприятни за него. Нещо повече – този факт въобще не може да бъде едно от основанията, за да се направят едни или други изводи по въпросите на делото. В противен случай обвиняемият трудно би могъл да се реши да упражни правото си на защита в една или друга негова проявна форма.
От положението, че правото на защита е възможност, а не задължение за участие в процеса, следва по-нататък изводът, че неупражняването на това право не може да опорочи наказателното производство и постановената присъда. Само неосигуряването, а не и неупражняването на правото на защита в процеса в една или друга проявна форма може да даде отражение върху валидността на присъдата… Присъдата може да бъда опорочена не поради това, че обвиняемият не е упражнил правото си да направи възражения и представи доказателства, а поради това, че съдът не е изпълнил задължението си да осигури обективно, всестранно и пълно изясняване на обстоятелствата по делото. Съдът не може да оправдае собственото си бездействие във връзка с изясняване на делото с бездействието на обвиняемия. Съдът не може да се оневини за неизясняването на делото с „вината“ на обвиняемия.
… Именно защото правото на защита е възможност, а не задължение за участие в процеса, то трябва да бъде осигурено независимо от това, дали присъствието на неговия носител при разглеждането на делото е задължително или не. Така например съдебната практика не веднъж е подчертавала, че и по дела, образувани по тъжба на пострадалия, по които явяването на подсъдимия не е задължително, съдът е длъжен да осигури реално възможността за осъществяване правото на защита. В същия смисъл е и съдебната практика във връзка с правото на защита, предоставено на гражданския ищец, гражданския ответник, частния обвинител и частния тъжител. Въобще съществуването на правото на защита и задължението да се гарантира неговото упражняване не се намират в никаква зависимост от това, дали неговият носител е длъжен да присъства при извършването на съответната процесуална дейност.
Все още обаче не липсват опити да се показва, че правото на защита не носи диспозитивен характер. Така в р. 1088-59-II четем: „Няма съмнение, че от гледище на наказателното производство доказателствата в цялото производство трябва да отговарят на действителността, тоест да отразяват действителната отговорност на подсъдимите по предявеното им обвинение. В това отношение и за подсъдимите съществува задължение да обясняват през цялото производство участието си в извършеното деяние така, както то в действителност е станало. Това задължение се обосновава за подсъдимите с възможността съдът да прочете констатираните противоречия между обясненията им, дадени пред съда и по-рано дадените в същото производство, респективно на дознанието или предварителното следствие.“ Преди всичко с оглед на сега действащия НПК становището, че обвиняемият е длъжен „да обяснява през цялото производство участието си в извършеното деяние така, както то в действителност е станало“, не може да се съгласува нито с новата формулировка на презумпцията за невиновност, нито с изричните указания на чл. 83 от НПК, че обвиняемият не носи отговорност за дадените неверни обяснения и отказът му да даде обяснения не може да се тълкува в негова вреда. От друга страна, не е вярно, че в основата на чл. 277 от НПК, който допуска при определени условия да се четат обясненията на подсъдимия, дадени на предварителното разследване, лежи задължението му да дава достоверни обяснения. При определени условия обясненията на обвиняемия се четат не като санкция за неизпълнението на едно процесуално задължение, тоест за извършване на една неправомерна дейност, а като неизпълнение на задължението, възложено на съда, да проведе процеса така, че да осигури разкриването на обективната истина и правилното прилагане на закона. Недопустимо е да се придава санкционен характер на действията на съда по разкриването на обективната истина дори когато те са насочени към разобличаване на обвиняемия. Съдът е длъжен да осигури реална възможност на обвиняемия да упражни правото си на защита, но не и възможност да осуети извършването на процесуални действия, насочени към неговото разобличаване. Обстоятелството, че в основата на правомощието на съда да прочете обясненията на обвиняемия, дадени на предварителното разследване, не лежи концепцията за санкционирането на обвиняемия за неправомерно поведение, изразено в даване на неверни обяснения, личи ясно и от условията, при които може да се упражни това правомощие. Съгласно чл. 277, ал. 1, т. 2 и т. 3 от НПК обясненията на подсъдимия, дадени по същото дело на предварителното разследване или пред друг състав на съда, се прочитат, когато подсъдимият твърди, че „не си спомня нещо“, или е починал и на делото е дадено ход по отношение на другите подсъдими. В първия случай обвиняемият не може да даде достоверни обяснения по независещи от него причини, а във втория въобще не може да се говори за съществуването на каквото и да е процесуално задължение. И въпреки това съдът е длъжен да прочете съответните обяснения.
Обвиняемият е длъжен не да дава достоверни обяснения, а да се въздържа от неправомерна дейност с цел да попречи на събирането на достоверен доказателствен материал (да подбужда към лъжесвидетелстване, да нарушава реда, по който се извършват следствените действия и пр.). Още по-малко обвиняемият е длъжен да прави самопризнания, тоест да обяснява участието си в извършеното деяние така, както „то в действителност е станало“. Пренебрегването на това основно правило води, както показва практиката, към нарушения на законността.
Идеята, че обвиняемият е длъжен да упражнява своето право на защита, респ. да дава обяснения по делото, в една или друга степен лежи в основата на всички разновидности на разбирането, че при определени условия тежестта на доказването се прехвърля върху обвиняемия. Нашият НПК е отхвърлил изрично всяко прехвърляне на тежестта на доказване върху обвиняемия, като е постановил, че тази тежест се носи от прокурора и органите на предварителното разследване – на предварителното производство, и от прокурора, съответно частния тъжител – в съдебната фаза на наказателният процес (чл. 83 НПК). Обвиняемият не носи никаква доказателствена тежест. Прехвърлянето на тежестта на доказването върху обвиняемия е изключено и с новата формулировка на презумпцията за невиновност. Според тази формулировка презумпцията за невиновност неизменно и неотлъчно съпътства обвиняемия до „завършването на наказателното производство с влязла в сила присъда, в която се установява противното“. А това означава, че в нито един момент в хода на процеса обвиняемият не престава да се смята за невинен и следователно в нито един момент не може да тежи върху него задължението да доказва невиновността си и въобще да участва в наказателнопроцесуалната дейност по доказването. В пълно съгласие с тази позиция разпоредбата на чл. 83, ал. 2 от НПК изрично постановява, че обвиняемият не е длъжен да доказва, че е невинен. Именно и поради това не могат да се правят изводи във вреда на обвиняемия, защото не е упражнил правото си на защита (не е дал или отказва да даде обяснения или не е доказал възраженията си). (чл. 83, ал. 3 от НПК). Недопустимостта да се прехвърля тежестта на доказването върху обвиняемия и по този начин да се накърнява диспозитивният характер на правото на защита е изразена и в разпоредбата на чл. 301 от НПК, по силата на който присъдата не може да почива на предположения и обвиняемият не може да бъде признат за виновен, ако неговата виновност не е доказана по несъмнен начин.
Има и автори, които поддържат, че „правата на обвиняемия често са и негови задължения“. Например правото на обвиняемия да присъства на съдебния процес се свързва понякога със задължение за явяване. Това разбиране не може да бъде възприето и трябва да се отхвърли така категорично, както и опитите да се обосновава възможността за прехвърляне на доказателствената тежест върху обвиняемия. Нито едно процесуално право на обвиняемия да предприема определени действия за защита не е в същото време и негово задължение. С оглед на дадения пример трябва да отбележим, че обвиняемият или е длъжен да се яви в съдебно заседание, или не е длъжен. В първия случай не е налице процесуално право, а процесуално задължение, изпълнението на което трябва да се осигури от съответните държавни органи. Когато обвиняемият е длъжен да извърши определени действия ( в случая да се яви на мястото, където ще се гледа делото, и да присъства на неговото разглеждане), не може да става дума за право да извърши тези действия. Такива „процесуални права“, които се свеждат до правото да се изпълняват наложените в процеса задължения, съвсем не могат да превърнат обвиняемия в субект на правото на защита и в активен участник в производството... – С оглед на дадения пример необходимо да отбележим също, че нашият законодател не говори за право на обвиняемия „да присъства при извършването на наказателното производство“, а за право на обвиняемия да „участва в наказателното производство“. Осигуряването на възможността обвиняемият и другите субекти на правото на защита да присъстват при извършването на съответната процесуална дейност не е нищо друго освен необходима гаранция за осъществяването на правото да се участва в наказателното производство. Осигуряването на възможността за присъствие (явяване) обаче не бива да се смесва със задължението за явяване и свързаните с него принудителни мерки. В първия случай става въпрос за процесуална гаранция за осъществяване на правото на защита, а във втория - за процесуална гаранция, която по друг начин осигурява правилното решаване на разглежданото дело (като създава възможност за опознаване на обвиняемия, за извършване на редица следствени действия, които не могат да се осъществят без неговото участие, и пр.). Предвид на това задължението на обвиняемия да присъства при разглеждането на делото и мерките на принуда, които се вземат, за да се осигури неговото присъствие (например принудително довеждане), с нищо не накърняват положението, че правото на защита е възможност, но не и задължение за участие в наказателнопроцесуалната дейност. Веднъж доведен, за да присъства при провеждането на съответните процесуални действия, обвиняемият упражнява правото си на защита доколкото намери за добре, когато намери за добре и в рамките, каквито намери за целесъобразно. Той е длъжен да се яви, но не и да се защитава.
Как стои въпросът от интересуващата ни гледна точка със защитата, осъществявана от защитника? … - При така наречената „доброволна защита“ диспозитивният характер на дейността на защитника се изразява в това, че участието му в процеса зависи изцяло от волята на обвиняемия. Обвиняемият може да упражни правото си да има защитник, но може и да не го упражни или да отстрани защитника от процеса. Веднъж обаче встъпил в процеса, упълномощеният защитник не само може, но е и длъжен да упражни предоставените му процесуални права във всеки стадий на процеса, когато се налага и както се налага с оглед интересите на подзащитния. Защитникът не отстоява своите права и законни интереси, а тези на обвиняемия и за това не може да се откаже (напълно или отчасти) от предоставената му процесуална възможност да участва в процеса в съответствие със своята функция. Не бива никога да се забравя, че упълномощеният защитник осъществява правото на обвиняемия да има защитник, а не свое собствено право на защита. По същия начин и повереникът осъществява правото на гражданите да бъдат подпомогнати от представител в процеса, а не свое собствено право на защита.
Как се поставя въпросът при необходимата защита? В този случай правото на обвиняемия да има защитник се преплита с положението, че участието на защитник в процеса е задължително под страх от отмяна на присъдата. Няма съмнение, че и тук защитникът не е субект на правото на защита, а субект на процесуални права (по-точно процесуални правомощия), чрез които осъществява задължението си да изясни делото от позициите на защитата. Процесуалното право в случая се проявява във възможността на обвиняемия да приеме назначения защитник или сам да се избере защитник, като го упълномощи, преди служебно да е назначено друго лице, или като подмени назначения защитник с упълномощения от него.
10. Правото на защита е възможно само в рамките на определени наказателнопроцесуални правоотношения. Предпоставките, при които възникват тези правоотношения, могат да се разгледат като общи и особени. Общи са предпоставките, които трябва да бъдат налице, за да възникнат всички наказателнопроцесуални правоотношения, свързани с правото на защита, независимо от това, до кой стадий на процеса и до какви проявни форми на правото на защита се отнасят. Такива предпоставки са наличието на образуван по съответния ред валиден наказателен процес и възникването на процесуална фигура, с която е свързано правото на защита (обвиняем, граждански ищец и др.). Към особените предпоставки за възникването на наказателнопроцесуалните правоотношения, свързани с правото на защита, ние отнасяме тези, които са свързани с проявните форми на правото на защита в отделните стадии или в рамките на даден стадий на наказателния процес. Така например, за да възникнат наказателнопроцесуалните правоотношения, свързани с упражняването на правото на обвиняемия да се запознае с всички материали по делото, органът, който е провел предварителното разследване, трябва да намери, че „са извършени всички необходими следствени действия“ и да изрази това становище в постановлението, с което се пристъпва към предявяване на предварителното разследване (чл. 213, ал. 1 НПК). От този момент възниква и възможността за осъществяване на всички други проявни форми на правото на защита, свързани със заключителните действия на предварителното разследване.
Субекти на наказателнопроцесуалните правоотношения, свързани с правото на защита, са винаги държавните органи, които осъществяват процесуалното ръководство, и гражданите – носители на правото на защита. При това държавните органи участват в тези правоотношения винаги и само като правосубекти на определени властнически правомощия. Следователно тези правоотношения имат публичен характер. Те не винаги възникват по волята на гражданина, но веднъж възникнали, те имат съдържание, определено от закона, а не по споразумение между отделните субекти и още по-малко от едностранното волеизявление на някои от субектите на процеса. Едностранно може да се предизвика и се предизвиква пораждането на наказателнопроцесуалните правоотношения, свързани с правото на защита (например чрез повдигането на обвинението), но не и да се определи съдържанието на тези правоотношения. Какви процесуални права възникват въз основа на дадени наказателнопроцесуални правоотношения, е въпрос, който се решава и може да се решава само от закона. Това се отнася не само до вида на процесуалните права, но и до съдържанието на всеки вид процесуално право. Субектите на наказателнопроцесуалните правоотношения, в рамките на които се проявява и се осъществява правото на защита, не могат в никаква степен и под никаква форма да определят, видоизменят, ограничават или разширяват процесуалните права, присъщи на правото на защита, предоставено на даден субект.
По силата на наказателнопроцесуалните правоотношения, свързани с правото на защита, гражданинът разполага с определени процесуални права, чрез упражняването на които се осъществява защитата, а държавните органи са задължени да осигурят реална възможност за упражняването на тези права. Така например с повдигането на обвинението на предварителното разследване възникват правоотношения, по силата на които на обвиняемия се предоставя правото да научи незабавно в какво се обвинява, а на органа на разследването се възлага задължението да предяви обвинението по установения за това ред, за да осигури възможност на обвиняемия да осъществи своето право. На задължението на държавния орган съответства правото на субекта на защитата да изисква да се осигури упражняването на правото. По този начин правото на защита, което възниква в рамките на дадени наказателнопроцесуални правоотношения, се оказва не само възможност за извършване на определена процесуална дейност за защита на собствени права и законни интереси, но и възможност да се иска от съответния държавен орган да предприеме всички мерки необходими, за да може да се реализира тази дейност. Тези мерки се свеждат или до извършването по предвидения от закона ред на определени процесуални действия въз основа на официалното начало, в условията на които е единствено възможно да се упражни процесуалното право (в случая предявяването на обвинението), или до предприемането на съответни материално-технически действия за осигуряване на необходимите материални предпоставки за упражняването на процесуалното право (осигуряването на място и подходящи условия за запознаване на обвиняемия с обвинението, осигуряването на условия за изготвяне на исканията, бележките и възраженията, особено когато обвиняемият е задържан под стража и т.н.).
Характерна особеност на наказателнопроцесуалните правоотношения, свързани с правото на защита, е и това, че те винаги се съпътстват от наказателнопроцесуални правоотношения между държавния орган, който ръководи процеса и другите държавни органи – субекти на процеса. Тези съпътстващи правоотношения са насочени към осигуряване с други средства на съответните процесуални права. Например повдигането на обвинение от следователя поражда наказателнопроцесуални правоотношения, свързани с правото на защита, не само между следователя и гражданина, привлечен към наказателна отговорност (обвиняемия), но и съпътстващи наказателнопроцесуални правоотношения между следователя и прокурора, по силата на които прокурорът осъществява надзор и ръководство за зачитането и пълноценното осъществяване на процесуалните права на обвиняемия. Съпътстващи правоотношения, на основата на които се осъществява надзор за зачитане на правото на защита, може да намерим и в другите стадии на процеса. Чрез тези правоотношения, които с оглед на задачата им бихме могли да наречем охранителни, държавата осигурява в рамките на процеса реалното осъществяване на процесуалните права на гражданите.
Друга особеност на наказателнопроцесуалните правоотношения, свързани с правото на защита, се отнася до реда и средствата за осъществяване на съответните процесуални права. Субектите на правото на защита могат да реализират своите процесуални права не по реда и със средства, които смятат за целесъобразни, а винаги и само по реда и със средствата, които са предвидени в закона. Това в никакъв случай не означава ограничаване на правото на защита. Законодателят предвижда реда и средствата за упражняване на процесуалните права, за да осигури, от една страна, тяхната ефективност, и от друга, за да изключи злоупотребата с тях. Не само чрез установяването и гарантирането на процесуалните права, но и чрез уреждането на реда и средствата за упражняването им в изследваната област се постига онова съчетаване на защитата на държавните интереси със защитата на правата и законните интереси на гражданите, което пронизва цялата наказателнопроцесуална система.
Процесуалните права не трябва да се отъждествяват с процесуалните средства за тяхното осъществяване. Процесуалните права са процесуално установени и гарантирани възможности за извършване на определени процесуални действия за защита, а процесуалните средства за защита са процесуално установени способи, чрез които се осъществяват процесуалните права. Процесуалното средство, чрез което се осъществява например правото на обжалване, е жалбата, изготвена и подадена по съответния ред; процесуални средства, чрез които се осъществява участието на гражданите в съдебно заседание, са въпросите, задавани по съответния ред на разпитваните лица, съдебните прения и т.н.
Макар и различни процесуални категории, процесуалните права и процесуалните средства за тяхното упражняване са тясно и неразривно свързани. На всяко процесуално право съответства определено процесуално средство за неговото процесуално осъществяване, както и обратното – процесуалното средство за защита е немислимо без съществуването на съответно процесуално право на защита. Предвид на това, когато се говори за процесуални средства, законът има предвид и съответните на тях процесуални права.
Процесуалните права без процесуалните средства са безсилни, а процесуалните средства без процесуалните права са безпредметни.
Връзката между процесуалните права и процесуалните средства за тяхното упражняване е толкова тясна и неразривна, че те не могат да се изяснят едни без други.
Поначало процесуалните права са общи за всички стадии и могат да бъдат формулирани в обобщен вид. Процесуалните средства обаче и неразделно свързаният с тях ред за осъществяване на процесуалните права са до такава степен зависими от специфичните задачи и специфичните условия, при които протича всеки стадий, че в повечето случаи се оказва невъзможно да се обобщят. В тази насока достатъчно е да посочим процесуалните права на обвиняемия да научи в какво се обвинява и да се запознае с материалите по делото. Процесуалните средства за осъществяването на тези права на предварителното разследване и в съдебното заседание се различават съществено предвид принципните различия между двата стадия относно специфичните им задачи и специфичните условия, при които протича тяхното развитие. Така например на предварителното разследване обвиняемият се запознава с обвинението в условията на специално уредена процедура – т.нар „предявяване на обвинението“. На обвиняемия се предоставя възможността да прочете пълният текст на постановлението за повдигане на обвинението и при нужда му се дават допълнителни разяснения ( чл. 209, ал. 5 НПК). Помощта на защитник при запознаване с обвинението може да се използва само в посочените от закона случаи (чл. 73, ал. 2 НПК) В периода от предаването на съд до съдебното заседание обвиняемият се запознава с обвинението, като му се връчва препис от обвинителния акт и от определението за предаване на съд. (чл. 253 НПК), а в съдебното заседание - чрез изслушване на обвинителния акт с поправките, направени в разпоредителното заседание за предаване на съд, или на тъжбата на пострадалия (чл. 274, ал. 2 НПК). Не по-малко различни са и начините, чрез които обвиняемият се запознава с материалите по делото на предварителното разследване и в съдебното заседание. На предварителното разследване обвиняемият се запознава с всички материали по делото в условията на специална процедура, наречена предявяване на разследването (чл. 213 НПК). Самото запознаване с материалите се извършва в дадения от следователя срок, като обвиняемият ги проучва лично, а когато не е в състояние да стори това – като изслушва разясненията на следователя или прочитането им от следователя (чл. 215, ал. 1 и 2 НПК). В съдебната фаза на процеса обвиняемият може да проучва всички материали по делото или част от тях на определените за това места без особена процедура и без ограничения в срок еднократно или многократно – според нуждите на защитата. Не са нужни повече примери, за да се илюстрира мисълта, че спецификата на всеки стадий на процеса обуславя и използването на специфични средства за упражняването на съответните процесуални права, вследствие на което невинаги е възможно да се обхванат в общи формулировки. Предвид на това и законодателят се е ограничил да формулира в общата част на НПК само принципното изискване, по силата на което на обвиняемия и на другите граждани – субекти на процеса, се предоставят всички процесуални средства, необходими за защита на техните права и законни интереси. От това общо положение произтичат следните изисквания, които трябва да се имат предвид при уреждането на процесуалните средства за защита:
а. Процесуалните средства за упражняването на съответните процесуални права трябва да бъдат съобразени в пълна мяра със специфичните задачи на всеки стадий и със специфичните условия, при които се осъществяват тези задачи;
б. Процесуалните средства трябва да бъдат уредени в пълно съответствие с особеностите на процесуалните права, за осъществяването на които се създават;
в. Не трябва да се предвиждат процесуални средства, които не са необходими за реализирането на съответните процесуални права;
г. Трябва да се предвидят всички процесуални средства, които са необходими за реализирането на съответните процесуални права;
д. Процесуалните средства трябва да бъдат уредени така, че да се осигури максимална ефективност на процесуалните права.
Трябва да отбележим, от друга страна, че правото на защита е само част от цялостния процесуален статут на субектите на това право. Гражданите, встъпили в процеса в определено процесуално качество, за да защитят своите права и законни интереси, имат не само процесуални права, но и процесуални задължения, които се осъществяват само по пътя на съответни процесуални правоотношения. Неизпълнението на тези задължения повлича след себе си и санкции, които дават едни или други отражения върху правото на защита и върху условията, при които то се разгръща (временно отстраняване от съдебната зала, определяне на по-тежка мярка за неотклонение и т.н.).
11. Правото на защита е сложно право. То обхваща цяла система от процесуални права, предоставени на гражданите за осъществяване на защитата. Нашият НПК ги определя изчерпателно. Срещат се обаче и разбирания, че законодателят е определил процесуалните права на гражданите в наказателния процес само примерно, а не изчерпателно. С други думи, обхватът на правото на защита е далеч по-широк от кръга на процесуалните права, изрично посочени в закона. Тази идея проличава и в Постановление № 6/78 г. на Пленума на ВС, посветено на правото на защита. В него са намерили място следните разсъждения във връзка с процесуалните права на обвиняемия: „В системата от права и процесуални средства за защита на обвиняемия освен посочените в чл. 51 НПК важно значение имат и такива права като правото да дава обяснения по обвинението (чл. 85 и чл. 63 НПК); да прави искания на родния си език и да се ползва от услугите на преводач (чл. 11, ал. 2 и чл. 90, ал. 1 НПК); да иска продължаване на наказателното производство, когато обстоятелствата по чл. 21, ал. 1, т. 2 и т. 3 НПК се разкрият в съдебно заседание. (чл. 21, ал. 2 НПК); да прави отводи срещу членовете на състава, прокурора, обществения обвинител, защитника и секретаря, експертите, преводачите и тълковниците, както и правото му да възразява срещу разпита на някои свидетели (чл. 272, ал. 1 НПК); право на последна реплика и последна дума (чл. 293, ал. 2 и чл. 295 НПК)“. Следователно според ВС разпоредбата на чл. 51 от НПК не изброява изчерпателно процесуалните права, които са предоставени на обвиняемия. Това разбиране не може да се съгласува в никаква степен с пределно категоричната и ясна редакция на разпоредбата на чл. 51 от НПК, която изброява всички процесуални права на обвиняемия и не съдържа никакви положения, които биха могли да дадат основания да се поддържа, че става дума само за примерно изброяване. Новото в НПК от 1974 г. в интересуващата ни област е това именно, че законодателят посочва изчерпателно процесуалните права на обвиняемия, в които намира правото му на защита, и по този начин осигурява напълно това право. Опитите да се формулират и други процесуални права на обвиняемия извън посочените в чл. 51 от НПК само разкриват несъстоятелността на твърдението, че е налице примерно изброяване. Посочва се например правото на обвиняемия „да прави искания на родния си език и да ползва услугите на преводач“. Но доколкото става дума за правото на обвиняемия да прави искания, то е посочено изрично в чл. 51 от НПК. Що се отнася до добавката „на родния си език и да ползва услугите на преводач“, тя е безпредметна, като се има предвид разпоредбата на чл. 11 от НПК. Независимо от това тази добавка, така както е формулирана, може да доведе до погрешни изводи. Тя създава впечатление, че обвиняемият има право да си служи с български език, когато всъщност това е задължение за този, за когото българският език е роден. Тя създава и впечатление, че назначаването на преводач е право на обвиняемия, когато на практика съответният държавен орган е задължен (има право) да назначи преводач, ако обвиняемият не владее български език, независимо от неговото желание или нежелание да ползва преводач. Ясно е, че е налице самостоятелен принцип, който осигурява преди всичко равенство на гражданите пред съда и пред органите на предварителното производство. Към процесуалните права на обвиняемия, които не са предвидени в чл. 51 от НПК, се посочват и правото на отводи, правото да се правят възражения срещу разпита на някои свидетели и други. Става дума за искания и възражения, за които се споменава в чл. 51 от НПК, само че конкретизирани. Съвършено неправилно е всяко конкретизирано искане или възражение да се възвежда в отделно процесуално право. Ако тръгнем по този път, ще се окаже, че обвиняемият има безкрайно много процесуални права, защото има възможност да прави искания и възражения по повод прилагането на всички правни разпоредби и въобще по всички въпроси, които се обсъждат в наказателния процес.
Кодексът посочва изчерпателно и процесуалните права на гражданския ответник (чл. 66 НПК), както и процесуалните права на пострадалия от престъплението в зависимост от процесуалното качество, в което стъпва в процеса – частен обвинител (чл. 55 НПК), частен тъжител (чл. 38 НПК) или граждански ищец (чл. 63 НПК).
Една част от процесуалните права, в които намира израз правото на гражданите на защита са общи за всички. Към тях се отнасят следните процесуални права на гражданите: да се запознаят с делото и да направят необходимите им извлечения; да представят доказателства; да участват в наказателното производство; да правят искания, бележки, възражения; да обжалват решения, които накърняват техните права и законни интереси; да имат защитник, съответно повереник. Обемът и съдържанието обаче на тези процесуални права не са и не могат да бъдат тъждествени както не са тъждествени процесуалните функции, които обслужват, и процесуалните качества на субектите, с които са свързани. (срв. например чл. 63, ал. 2 и чл. 66, ал. 2 НПК).
Друга част от процесуалните права са присъщи само на някои от субектите на правото на защита. Това са процесуалните права на обвиняемия да научи в какво се обвинява и въз основа на какви доказателства; да даде обяснения по обвинението; да се изказва последен и да получи поседна дума (чл. 51 НПК); процесуалното право на частния тъжител да оттегли тъжбата (чл. 58, ал. 1 НПК) и процесуалните права на гражданския ищец да оттегли иска си, а когато го поддържа – да се осигури обезпечаването му ( чл. 63, ал. 1 НПК).
Процесуалните права, включени в обхвата на правото на защита, предоставено на даден субект на процеса, се намират винаги в тясна връзка и взаимозависимост – обуславят се едни от други, зависят едни от други, допълват се едни с други и образуват определена система, отделните елементи на която, са органически споени помежду си. Не може да се изостави нито едно от процесуалните права, без да се накърни правото на защита в неговата цялост и съществено да се подрони неговата ефективност в процеса. Отпадането на едно процесуално право подрива ефективността на защита не само с това, което то само би могло да допринесе за оборване на обвинението, но и с това, че ограничава, накърнява, а в известни случаи обезсилва всички други процесуални права. В този смисъл именно няма главни и второстепенни процесуални права, важни и по-малко важни, основни и производни, съществени и несъществени. Всички те са еднакво важни, еднакво съществени, еднакво необходими за пълноценното функциониране на защитата. Да вземем правото на защита, предоставено на обвиняемия, в което са включени процесуалните права, посочени в чл. 51 от НПК. Отпадането на което и да е от тези процесуални права не може да не накърни съществено и останалите. Отпадането например на правото на обвиняемия да научи в какво се обвинява и въз основа на какви доказателства, неизбежно ще засегне защитата не само с това, което то само по себе си допринася за нейното успешно осъществяване, но и с това, че ще намали ефективността на всички останали процесуални права. Какви доказателства ще може да предостави обвиняемият за оборване на обвинението, когато не знае в какво се обвинява или в най-добрия случай има само общи и неопределени предположения за характера на обвинението и доказателствата, на които то се основава; как при същите условия ще може да даде обяснение по обвинението, да участва в наказателното производство с необходимата резултатност или да упражни правото си на последна дума и т.н. Подобно е положението и когато отпадне от процесуалните права на обвиняемия не правото му да научи в какво се обвинява, а друго процесуално право.
Предвиждането на процесуалните права на всички субекти на правото на защита в цялата им пълнота и неразривна органическа връзка е първата и безусловно необходима предпоставка за ефективността на правото на защита.
...13. Правото на защита възниква с влизането в сила на акта, с който се създава съответната процесуална фигура. Така например правото на защита, предоставено на обвиняемия възниква със съставянето на постановлението за привличане на уличения към наказателна отговорност.
Кога обаче правото на защита се погасява? Най-често се поддържа тезата, че това е моментът, в който присъдата влезе в сила. При това погасяването на правото на защита, предоставено на обвиняемия, се свързва с отпадането на презумпцията за невиновност...
С разбирането, че правото на защита произтича от презумпцията за невиновност, не бихме могли да се съгласим. Вярно е тъкмо обратното - презумпцията за невиновност предполага и гарантира правото на защита...
От друга страна, приложното поле на правото на защита далеч надхвърля приложното поле на презумпцията за невиновност. Както видяхме вече, право на защита имат не само обвиняемите, но и другите граждани, които участват в наказателното производство и са пряко заинтересовани от неговия изход. Правото на защита е мислимо без презумпцията за невиновност, дори и във връзка с личността на обвиняемия. След влизането на присъдата в сила, презумпцията за невиновност наистина престава да съществува – въпросът за виновността е вече окончателно решен. Но това не означава, че правото на защита престава да съществува. Преустановява своето действие само правото на защита, предоставено на обвиняемия за оборване на обвинението, защото с влизането на присъдата в сила няма вече обвиняем, а само осъден или оправдан. В този момент обаче наказателният процес не приключва, а започва заключителният стадии на процеса – привеждане в изпълнение на влязлата в сила присъда. През него осъденият или оправданият обвиняем също има право на защита, макар и вече да няма място за презумпцията за невиновност. Както е известно, въпросите, присъщи на заключителния стадии на процеса, се разглеждат при условия, които трябва да осигурят възможност на осъдения да се защити срещу незакономерно посегателство върху неговите права и законни интереси. Тези въпроси се решават в съдебно заседание с призоваване на осъдения, който може да се яви и със защитник (чл. 373, ал. 2 НПК).
Но ако субекти на правото на защита са не само обвиняемите до влизането на присъдата в сила, а и осъдените в стадия на привеждането на присъдата в изпълнение, както и всички други граждани, които участват в наказателното производство и са пряко заинтересовани от неговия изход, то очевидно не може да се поддържа разбирането, че правото на защита произтича от презумпцията за невиновност.
От изложеното следва, че правото на защита във всички свои проявни форми се погасява с окончателното приключване на наказателния процес. Правото на защита на отделните субекти на процеса се погасява с тяхното отпадане от производството по една или друга причина. Правото на защита никога не възниква и не се погасява с нарочен процесуален акт. То възниква или се погасява с възникването или отпадането на съответната процесуална фигура.
...15. Може да има отказ да се упражни правото на защита в даден стадий на процеса или при осъществяването на определена процесуална дейност, но не и отказ от правото на защита, който прави невъзможно извършването на процесуални действия на защита в следващите стадии на процеса или при извършването на следващите действия. В този смисъл отказът от правото на защита е недопустим. Макар и да се е отказал изрично от своето право на защита през даден стадий на процеса или при извършването на определена процесуална дейност, субектът на това право може винаги да упражни всички или някои от процесуалните права, с които разполага в следващите стадии или при извършването на следващите процесуални действия. Недопустимостта на отказа от правото на защита (неговата процесуална ирелевантност) произтича от общото правило, че защитата е предвидена не само в полза на гражданите, но и в държавен интерес, за да се осигурят обективността, всестранността и пълнотата на доказателствените материали, разкриването на обективната истина и правилното прилагане на закона. Недопустимостта на отказа от правото на защита произтича и от задължителния характер на реда, по който се осъществява наказателното производство, както и от забраната да се изменя този ред по споразумение на заинтересованите лица или едностранно от даден субект на процеса.
Отказът от правото на защита не поражда никакви процесуалноправни последици не само когато се отнася до всички процесуални права, с които разполага даден субект на процеса в определен стадий или при извършването на определена процесуална дейност, но и когато се отнася само до едно процесуално право. Така например декларацията на обвиняемия, че се отказва от правото си да даде обяснения при предявяване на обвинението на предварителното разследване не погасява това право и не е пречка обвиняемият да го упражни непосредствено след отказа или по-късно.
ВС е отхвърлил искането на подсъдимия да му бъде допуснат защитник пред втората инстанция по следните съображения: а) направено е „несвоевременно”; б) подсъдимият е могъл своевременно да си ангажира защитник още в първата инстанция, но „тогава не е поискал да организира защитата си, надявайки се в тази нaсока на собствените си сили и възможности“; в) подсъдимият „не е бил лишен от право на защита, а напротив, сам не е пожелал да се възползва от него, като не си е ангажирал своевременно защитник, въпреки че е имал възможност за това (370 – 77 – II). Срещу това становище на ВС може да се възрази по редица съображения. Преди всичко ще отбележим, че отказът на обвиняемия от правото на защита, респективно от правото му да има защитник на общо основание, е недопустим, недействителен и не поражда никакви процесуалноправни последици. Независимо от заявлението на обвиняемия, че се отказва от защитник при разглеждането на делото в първата инстанция, правото му да упълномощи защитник се запазва без каквито и да е ограничения и в производството пред втората инстанция. Обстоятелството, че обвиняемият не е пожелал да се възползва от правото си на защитник в производството пред първата инстанция, не е никаква процесуална пречка да се упражни това право в производството пред втората инстанция и не дава основание да се правят изводи в негова вреда. Подсъдимият е напълно свободен да избере стадия на съдебното производство, който ще се придружава от защитник, освен в случаите на необходимата защита. От друга страна, винаги е възможно подсъдимият да не дооцени трудностите на защитата и да надцени своите възможности да осъществи правото на защита с необходимата резултатност. Това в никакъв случай не може да бъде основание да не се уважи направеното по-късно искане да се допусне до участие в процеса упълномощеният от него защитник. Трябва също да посочим, че не се опира на закона и доводът на ВС, намерил място в цитираното по-горе решение, че искането на подсъдимия да му бъде допуснат защитник било направено „несвоевременно“ (във втората инстанция) или „едва в съдебното заседание на първата инстанция“. Кодексът предвижда само начален момент, от който защитникът може да встъпи в производството, но не и срок, до изтичането на който може да направи това. Краен момент за встъпване в процеса в качеството на страна се предвижда само за частния обвинител, граждански ищец, граждански ответник. По силата на чл. 53, ал. 3 и чл. 61, ал. 4 от НПК тези процесуални фигури могат да възникват, докато започне съдебното следствие, но не и в един следващ етап на съдебното заседание. Защитникът обаче може да се установи като страна в процеса във всяко положение на делото. Няма пречка това да стане в съдебното заседание на първа инстанция, след като на делото е даден ход, или в производството пред втората инстанция. Но когато защитникът не е встъпил в производството своевременно по вина на обвиняемия, ще трябва да ограничи своята дейност само в рамките на процесуалното развитие, което предстои да се осъществи. Съдебното заседание не може да се върне към своя изходен пункт, за да се даде възможност на защитника, който не е встъпил своевременно в процеса по вина на подсъдимия, да участва в осъществената вече процесуална дейност. Иначе неизбежно ще се стигне до злоупотреба с правото на обвиняемия да има защитник. Тази концепция е намерила ярък израз в чл. 213, ал. 3 от НПК, по силата на който в случаите, когато при предявяване на разследването не се яви защитник, следователят насрочва ново предявяване само ако обвиняемият не е могъл своевременно да упълномощи заместник, но не и когато е имал тази възможност, но не се е възползвал от нея по собствена вина. Разбира се, по друг начин се поставя въпросът, когато участието на защитник в процеса е безусловно задължително. В тези случаи органът, който осъществява процесуалното ръководство в дадения стадий на процеса, е длъжен да го осигури независимо от поведението и изявленията на обвиняемия. Ако това не е направено своевременно, извършването на съответните процесуални действия (предявяването на разследването, провеждането на съдебно заседание и др.) трябва да се отложи.
16. Прав е ВС когато отбелязва, че „процесуално недопустимо е подсъдимият да протака разглеждането на делото и да създава пречки за своевременното му приключване, прикривайки тези си желания с правото на защита, осигурено му от разпоредбите на чл. 14, ал. 1 и чл. 61, ал. 1 от НПК. Правото на защита на подсъдимия е дадено от закона не за да му се дава възможност да минира други разпоредби на НПК, осигуряващи бързото и своевременно разглеждане на наказателни дела“ (320-77-II).
Следователно злоупотреба с правото на защита ще има, когато то се използва не според значението си (да се изяснят в процеса всички фактически и правни положения, които са в полза на носителя му), а „да се минират други разпоредби на НПК“ и да се създават „пречки за своевременното приключване“ на делото. Такива ще бъдат например случаите, когато обвиняемият под претекст, че упражнява правото си на защита, поиска да се съберат и проверят в съдебно заседание данни, които нямат значение за делото, с цел да се протака разглеждането му. Срещу това ВС системно е реагирал, създавайки постоянна практика, по силата на която съдът и органите на предварителното производство са длъжни да отклонят всички искания на обвиняемия по доказателствата, когато уважаването им няма да допринесе за обективното, всестранно и пълно изясняване на обстоятелствата по делото, тоест за разкриването на обективната истина.
Строго погледнато, в случаите когато е налице злоупотреба с правото на защита, не би могло да се говори за упражняване правото на защита, а за дейност, която се разминава напълно със защитата на правата и законните интереси на гражданите, съчетани с държавните интереси. Тази дейност не се допуска от закона, не почива на процесуалноправни основи и не съдейства за осъществяване на процесуалната задача, с оглед на която е установено правото на защита във всичките му проявни форми. По същество тя няма нищо общо със защитата, която се допуска и очаква от гражданите които участват в наказателното производство. Предвид на това нейното неутрализиране чрез едни или други мерки, предвидени в процесуалния кодекс не е насочено срещу правото на защита – не го ограничава, не намалява неговата резултатност, не отслабва волята на гражданите да отстояват своите права и законни интереси в наказателния процес. Вярно е тъкмо обратното – пресичането на злоупотребите с правото на защита укрепват това право, издига равнището на неговата резултатност, стимулира борбата на гражданите за истина и законност.
Но въпросът има и друга страна. Ако е вярно, че подсъдимият не може да злоупотребява с правото на защита, като пречи за своевременното и правилно приключване на делото, не по-малко вярно е и това, че съответните държавни органи не могат под претекст, че обвиняемият може да злоупотреби с правото на защита, да създават каквито и да било ограничения и затруднения при осъществяването му. Държавните органи трябва да пресичат онези злоупотреби с правото на защита, които са реални и безспорни, а не само предполагаеми. Във всички останали случаи е необходимо те да осигурят на обвиняемия подходящи условия за своевременно и резултатно осъществяване на предоставените му от закона процесуални права.
[1] Статията е публикувана в списание „Правна мисъл”, кн. 3/1993 г. по повод смъртта на акад. Стефан Павлов и представлява избрани части от последната му книга „Осигуряване на гражданите право на защита в наказателния процес на НРБ. С., 1986, 11-15, 29-30, 34-39, 42-52, 54-55, 59-61.
[2] Тук, както и навсякъде в текста, цитираните правни норми са от НПК от 1974 г., отменен с НПК от 2006 г.