Публикуваме откъс от книгата на проф. Нилс Кристи „Предели на страданието“ със съгласието на издателство „Сиби“.
Наказание или траур? (Word)
Наказание или траур? (PDF)
...Няма нищо случайно в това, че абсолютната теория за наказанието вече не е на мода и че господстващо положение днес заемат теориите от утилитарен тип, които разглеждат стаданието като средство за лечение или за възпиране от извършване на престъпление. Това, което говорят за нас, е съвършено вярно – нашето общество е общество на пресметливи, практични индивиди, дълбоко свързани с предлагането и търсенето на стоки с цел извличане на максимални лични изгоди. Ние имаме една отдалечена от нас демокрация, която напълно съответства на отчуждената от нас наказателна система, предопределена да обслужва едно голямо общество, използващо тахометър, за да определи цената на всички постъпки. Нищо не може да съответства повече на пазарния модел за размяна на стоки, както неокласическата идеология за точното наказание. Точно измереното количество страдание. Точната цена. Постепенно, тъй като все повече ще се глобализираме, и в тази сфера ще установим един световен пазар.
Дори чисто организационно нашата сегашна наказателна система отразява съществени черти на днешното ни общество. Нашето общество е общество на клиенти, където нас ни представляват други хора, други хора ни разследват, други хора обсъждат и решават вместо нас. Защо тогава да не бъдем клиенти и когато сме жертви, след като сме клиенти в толкова други важни области от живота? Защо да не оставим други хора да получат както пари, така и удовлетворение, причинявайки страдание на закононарушителя, след като не го познаваме лично и вероятно никога няма да се запознаем с него? Защо да не можем да си купим наказание, както си купуваме здраве и щастие?
Тези мисли ни приближават най-вече до заключението, че в нашия тип общество, в което всичко е толкова хубаво и в същото време не е, наказанието, което наподобява траура, е невъзможно. Ние много добре знаем, че животът се състои от нещо повече от пазари и сметки. Имаме приятели заради самото приятелство, влюбваме се без всякакви разумни причини и се държим като негодници или като герои дори когато знаем, че от това няма да спечелим нищо. Говорим за пазари и сметки, но сме напълно наясно, че за пазарите и сметките нямаше да има място, ако не съществуваше друга арена, владяна от понятията като общ дух, цялост, солидарност и доверие. На тази арена наказанието и скръбта щяха да са близо едно до друго. Щеше да става за експресивни, а не за премерени действия. Щеше да има нужда нещата да бъдат изразявани, а не да бъдат постигнати. Налагането на наказанието щеше да престане да бъде рационално поведение, което преследва някаква цел – по-скоро то щеше да напомня гневен протест.
Мисля, че всъщност и днес в много случаи наказанието се налага с мотиви, които са от арената на общия дух, целостта, солидарността и доверието. Но то се налага от платени функционери, които принуждават теоретиците да го обосновават в съответствие с изискванията на утилитаризма. Когато чета Анденес (1950, 1977) или Мекеле (1975), или дискутирам с техни привърженици, все по-силно чувствам, че можем да постигнем една обща платформа, стига да се осмелим да проведем дебат за солидарност, за социални потребности, за близост и всичко онова, което превръща обществото в нещо повече от сбор от рационално действащи индивиди. Привържениците на генералната превенция често се аргументират – много по-често от привържениците на принудителното лечение – с важни социални намерения. В някои случаи бихме могли да подложим на съмнение общопревантивния ефект на определени видове наказания. Но ще ни бъде трудно да убедим най-яростните привърженици на това направление, защото зад идеята за генералната превенция се крие друга идея – когато е извършено зло, трябва да последва нещо, което е аналогично на траур. Иначе казано, много от аргументите в полза на това, че причиняването на страдание е необходимо за генералната превенция, или за възпирането, в действителност са замаскирани елементи на абсолютната теория за наказанието.
............
И така, какви са изводите от този анализ? Ще спомена само два от тях.
Най-напред, доставката на страдание в западните общества се осъществява във форма, която структурно се различава от траура. Тя е мотивирана от гнева, но се осъществява чрез представители. Сигурно това може да обясни защо нивото на причиняваното страдание може да варира толкова много в различни времена и общества. Обемът на страданието, както и всички дейности, свързани с него, не са толкова тясно свързани с неформалните отношения в западното общество, в което тези вариации съществуват. Платените представители – съдии, затворническа администрация, ръководители на пробационни служби – формират различни системи за причиняване на страдание. Разбира се, в този процес те трябва да се съобразят с много други фактори, които не са свързани с определянето на “справедливия” обем на причиняваното страдание. С други думи, системата съвсем не е толкова рационална, колкото ни я описват. А това означава, че трябва да сме много по-свободни и смели в стремежа си да намалим доставката на страдание – с помощта на теорията за абсолютното наказание.
Второ, ако признаем, че наказанието е необходимо, то трябва да бъде само наказание от тип, сроден с траура. И тогава възниква цяла поредица нови въпроси: може ли въобще да става дума за наказание, ако обикновените хора – в това число и жертвите – не са взели участие при определянето му? Вземат ли те участие във фактическото му изпълнение? Осъществяват ли всеки един от тях някаква дейност в институцията, която изпълнява наказанието? Доколко всеки член на обществото е запознат с всички подробности? Какво може да се направи, за да се повиши информираността? Може ли местната телевизия да получи достъп до съдебните зали и институциите за изпълнение на наказанието в цялата страна? И ако се колебаем дали да дадем достъп на телевизионните канали, не би ли трябвало да се колебаем също дали да прибягваме до наказание, или не? Ако страданието е нещо толкова лошо, че да не може да се причинява от всекиго или да се наблюдава от всички, нима това не е тъкмо защото причиняването на страдание е нещо лошо? Ако целта на причиняването на страдание е самото страдание, защо това да не се извършва по очевиден за всички начин?
Ако допуснем страданието близо до нас, ние се превръщаме в участници, а понякога дори в съучастници. Това се получава, когато например познаваме престъпника или жертвата, познаваме ситуацията – тогава разбираме, че точно в този случай причиненото страдание е несправедливо. Това отваря пътя към всеобща, основополагаща дискусия по въпроси от морално естество, чиято основна задача ще бъде да се изясни съдържанието на нормите.
Но като имаме предвид тези въпроси, както и условията, които разгледахме в предишната глава, вероятно ще бъдем в състояние да прозрем, че използването на абсолютната теория за наказанието може да сведе до минимум причиняването на страдание, ако обществото е основано на съпричастност, а не на представителство.
..........
Граници пред границите?
Може ли това някога да се случи? Можем ли изобщо да си представим обществена система, която ще премахне наказанието, и страните, които са в конфликт, ще разчитат предимно на гражданскоправни решения? Няма ли винаги да има дела, по които все някой ще поиска наказание?
Има две възможни положения, които заслужават особено внимание.
В единия случай става дума за жертва, изпълнена с желание за мъст. Престъпникът ми е нанесъл телесна повреда. И нищо друго не може да възстанови равновесието, освен ако не му бъде нанесена същата телесна повреда. Нека да приемем, че жертвата мисли по този начин. Да приемем също, че е направен опит да се договори обезщетение и че страните притежават власт и уязвимост в еднаква степен, а освен това зависят една от друга. Ако жертвата в този случай продължава да настоява за отмъщение, няма ли да има пълното право да причини страдание на престъпника, стига да има кураж да го направи?
Първият отговор на този въпрос е от морално естество. В рамките на система, която одобрява отмъщението, жертвата или нейният представител трябва да имат право на възмездие. В рамките на система, в която се цени способността за прошка, жертвата трябва да бъде поощрявана да обърне към злодея и другата си буза.
Но ако жертвата прости, възниква друг въпрос – трябва ли пострадалият във всички положения да проявява снизходителност и доброта? Какво ще стане със сериозните престъпления, които са толкова разтърсващи за околните, че те настояват задължително да се наложи наказание? Майката на убитото дете прощава на убиеца, но околните – не. Кого трябва да слушаме тогава?
В конкретните случаи всичко зависи от това в какъв вид система са включени страните. Ако системата се състоеше от жертвата и престъпника, единствено за тях двамата, преблемът нямаше да съществува, поне не за тях. Но колкото повече членове има в системата и колкото по-малко от тях са близко свързани с жертвата или с престъпника, толкова по-голям ще се окаже проблемът с реакцията на обкръжаващата среда.
Рудолф Щайнер (1974) въвежда нова убедителна аналогия между езика и чувството за справедливост. Всички се раждаме със способността да говорим. Но не можем да научим езика, ако не си взаимодействаме с други хора. По същия начин се раждаме със способността да развием чувство за справедливост. Но не можем да го развием, преди да започнем да общуваме с други хора. Именно благодарение на това взаимодействие развиваме усещането си как да се изразяваме добре и как да реагираме справедливо на отклоняващото се поведение. Така че както чувството за справедливост, така и чувството за език е продукт на социалните взаимоотношения.
И в двата случая твърде отдалечени фактори могат да влияят на чувството ни за онова, което е правилно. Кралицата на Испания въвежда граматика за правоговор. В резултат на това неправилното говорене е било поставено под контрол. Същото се случва и с неправилното мислене (Илич, 1981). Това важи и за правото. Законите на една държава са граматиката. Идеалният вид правосъдие на съпричастните би бил този, който е основан на чувството за справедливост на участниците, т.е. на местния юридически диалект. Колкото повече държавата определя правилата, толкова повече нарастват шансовете съгласието между партньорите да се окаже недостатъчно – от гледна точка на държавата.
В десета глава описах някои от условията, които са необходими, за да се ограничи причиняването на страдание. Моята хипотеза е, че социалните системи, организирани в съответствие с разгледаните принципи, ще са предпазливи при използване на наказанието. Но в същото време държавното управление в повечето случаи ще представлява отрицание на тези принципи. С други думи, колкото по-силна е държавната власт, толкова повече са възможностите за налагане на наказания, калокото по-слаба е тя, толкова по-малко са тези възможности.
Но тези разсъждения ни отвеждат до една дилема. В една малка, стабилна система е голяма вероятността всички нейни членове да имат еднакво чувство за справедливост. Те говорят един и същ юридически език. Което означава, че щом жертвата е простила, простили са и другите членове на системата. А ако не стане така? Отделни случаи могат да бъдат изключение от общата схема. Може жертвата да поиска мъчение за престъпника и част от системата да подкрепи това искане. За да контролираме такива случаи, имаме нужда от големи системи с независима и силна държавна власт – с други думи, точно от тези социални условия, които създават възможност страданието да се използва в обществените отношения. За да контролираме жестокостта, имаме нужда от по-голяма държавна власт. Но по-голямата държавна власт може да доведе до по-широко използване на страданието. По припцип не виждам изход от това положение. Мога само да кажа следното – нека намалим намесата на държавата дотам, докъдето се осмелим. Нека системите бъдат толкова малки, независими и равноправни, колкото да можем да се осмелим. Нека участниците бъдат толкова уязвими, колкото можем да допуснем. Така ще създадем бариери срещу причиняването на страдание. Но това не отговаря на въпроса какво да правим например с наказанията, които членовете на обществото приемат за “естествени”. Може би и тук има някаква оптимална доза, нещо като “пет грама държавна власт”?
Но аз имам отговор за практиката. Този отговор има политически характер. В наши дни наблюдаваме, че големите национални държави са в своя апогей. На тях се гледа по-скоро като на естествено решение, отколкото като на източник на проблеми. И доколкото тази тенденция е преобладаваща, всяко движение в обратната посока ще бъде правилно. Ситуация, в която слабостта на държавната власт се отразява върху налагането на наказанията, е толкова далечна, че всеки конкретен съвет в наши дни трябва да е насочен към противоположния принцип на социална организация.
Вместо страдание
Това е книга за наказанието като страдание. Но никъде няма ясно определение за това какво е страдание. Това е и книга за социалните системи. Хората рядко действат иначе – те действат като членове на система. Като разлиствам в момента предишните страници, забелязвам, че липсва определение за ада и за хората като същества от плът и кръв вместо като “членове на система”. Клайв Стейпълс Луис (1940) е описал това. Отдавна е ударил часът, когато криминологията трябва да се ориентира повече към рая, така че позволете ми да завърша тази малка книга с един цитат от Луис за онова, което е противоположно на наказанието (с.133-135).
Сигурно сте обърнали внимание, че книгите, които истински обичате, са свързани помежду си с някаква тайнствена нишка. Пределно ви е ясно кои са общите им качества, които ви карат да ги обичате, макар и да не можете да го облечете в думи, но повечето от приятелите ви не ги забелязват и често се чудят защо обичате именно тези книги и ги предпочитате пред други. По същия начин сте се изправяли пред гледка, която сякаш сте търсили цял живот; и после се обръщате към приятеля си, който стои до вас и със сигурност е видял същото – но още с първата дума между вас зейва пропаст и разбирате, че тази природна гледка означава нещо съвсем различно за него, че той преследва мечта, напълно чужда за вас, и изобщо не се интересува от онова неописуемо нещо, което така силно ви въздейства. Дори когато става дума за хобитата ви – не е ли вярно, че винаги има някакво тайно влечение, напълно неизвестно за другите – нещо различно, което не може да се идентифицира, но което винаги е на път да се покаже – мирисът на току-що отсечено парче дърво или плисъкът на водата, която се удря в лодката? Не се ли раждат всички приятелства, които траят цял живот, именно при среща с човек, който има поне слаба или дори несигурна представа за “онова нещо”, към което сте се стремили още от раждането си, дори сред изобилието на другите желания и във всички притихнали мигове между най-страстните желания, нощ и ден, година след година, от детството до старостта – това е, което сте търсили, оглеждали сте се за него, ослушвали сте се? И никога не сте го притежавали. Всичко, което някога е пленявало душата ви, са само догадки – кратки надничания, които раждат надежда, обещания, които никога не са били постигнати изцяло, ехо, затихнало точно в мига, когато достига ухото. Но все пак, ако някога бе станало реално, ако до вас бе достигнало ехо, преди да заглъхне, ако се слееше в едно със самия звук – тогава щяхте да го разпознаете. Без капка следа от съмнение щяхте да си кажете: “Най-после – ето това е моята същност.” Не можем да го споделим с другите. Това е тайният подпис на всяка отделна душа, копнеж, който те може да бъде споделен и който не ни дава покой; ето, това желаем, преди да срещнем съпругите си или приятелите си, или преди да изберем работата си, и това ще продължаваме да желаем дори на смъртното си ложе, когато вече не познаваме съпругата си или приятеля си, или работата си – докато сме живи, живо е и то. Загубим ли го, губим всичко.