Демаркация на границите между общото и административното правосъдие по Конституцията от 1991 г.*

Васил Петров**

1. Увод

Съдоустройственото право е цял обособен дял от държавното право, който разглежда правилата и принципите на изграждане на съдебната система, разбирана като системата на съдилищата, принципите, по които съдилищата действат, както и неразривната им връзка с държавни органи, чиято дейност е пряко свързана било с правосъдието като такова – основно органите на прокуратурата и следствието, било с попълването на кадровия състав на съдилищата – Висш съдебен съвет, Министерство на правосъдието и др[1]. Във всяка правова държава принципите на съдоустройството и основни постоянни правила на същото са закрепени в нейната конституция[2]. Република България не прави изключение. Действащата Конституция[3], чиято 25-годишнина чествахме, от 1991 г. също съдържа редица принципи и правила на устройство на съдилищата и на съдебната система в по-общ план[4]. Тези норми с общ или по-конкретен характер са били предмет на тълкуване и прилагане в десетки актове на Конституционния съд на страната[5], на съдилищата в същата, а също така и на множество научни разработки[6].

* Публикувано първоначално със заглавие „Съдоустройствените жалони в Конституцията от 1991 г. относно административното правосъдие: Бележки с оглед на някои настоящи и бъдещи конфликти в законодателството и съдебната практика“. – сб. 25 години Конституция на Република България в перспективата на върховенството на правото, демокрацията и защитата на основните права. сб. от Научна конференция, организирана от Народно събрание на Република България, Софийски университет „Св. Климент Охридски“, Нов български университет, 11 юли 2016 г. Б.м. [С.], НБУ, б.г. [2017], 179-190.

** Д-р по право, съдия в Софийския районен съд.

За отговорността на държавата за вреди, причинени от съдебни решения[1]

Станислав Костов[2]

  1. Въведение

Съгласно принципа ubiius,ibiremedium,наличието на предоставени от правните норми субективни права поражда необходимостта от установяване на ефективни средства за тяхната защита. Доколкото първичното общностно право не съдържа изрична уредба, нито предоставя компетентност на Съда на Европейските общности (СЕО) да правораздава в областта на извъндоговорната отговорност на държавите-членки, „(…) във вътрешния правен ред на всяка държава-член трябва да се определят компетентните юрисдикции и процесуалните правила за упражняване на исковете, предназначени да осигурят защита на правата, които гражданите черпят от директния ефект на общностното право.”[3]

Отговорността на държавата за вреди, причинени на частноправни субекти от нарушение на общностното право, може да възникне от действията на всеки орган, независимо от неговите правомощия с оглед на принципа на разделение на властите, прогласен от националната конституция.[4]Следователно, съгласно общностното право, държавата носи отговорност и за вредите, причинени от съдебни решения, постановени в нарушение на общностното право. 

Въпреки общата формулировка на прогласения в чл. 7 на Конституцията на Република България[5]принцип на отговорността на държавата за причинени от нейните органи вреди, чл. 2 от Закона за отговорността на държавата за вреди, причинени на граждани (ЗОДВПГ)[6]предвижда сравнително ограничени хипотези на възникване на отговорност от актове на съдилищата. Те са свързани преди всичко със засягане на неприкосновеността на личността. От членството на страната в Европейския съюз възниква задължение за съобразяването на националното право с acquiscommunautaire.„Достиженията на общностното право” познават и правни институти, които, макар и невключени в класическите за континенталната система източници на правото, заслужават вниманието на законодателя. Един от тях е извъндоговорната отговорност на държавите-членки за вреди, причинени от нарушение на общностното право – принцип, който е„(…) присъщ на системата на договора(за създаване на Европейската общност – бел. моя – Ст. К.).”[7]

Задачата на тази статия е да изследва обхвата на отговорността на държавата за вреди, причинени от актове на съдилищата, така както е установена в практиката на СЕО,както и необходимостта от изменение на българското законодателство в тази област. Проблемите които ще бъдат разгледани по-долу, не са били обект на вниманието на съвременната българска правна литература в областта на извъндоговорната отговорност на държавата.[8]

В изложението ще бъдат проследени последователно развитието на института на отговорността на държавите-членки за вреди, причинени на частноправни субекти, фактическият състав и обхватът на отговорността, компетентните да се произнесат по исковете съдилища и необходимите изменения на българската правна уредба.