ОЩе ЗА ХАРАКТЕРА НА ПРАВООТНОШЕНИЯТА В СЪДЕБНАТА ВЛАСТ

Емил Мингов
Професор по трудово право и обществено осигуряване в СУ „Св. Климент Охридски“ и РУ „Ангел Кънчев“, доктор по право

 Статията може да откриете и в прикачения файл.

1. Въпросите на организацията и функционирането на съдебната власт отдавна са в центъра на вниманието на обществото предвид на критиките, които са отправяни по неин адрес. В това отношение държавата в лицето на заинтересуваните институции и организациите на работещите в сферата на правосъдието не  пестят  усилия за  даване на  адекватен отговор на тези съществени за обществото въпроси. Израз на тези усилия е честата промяна на законовата регламентация на устройството и дейността на органите на съдебната власт с приемането на новия Закон за съдебната власт през 2007 (обн. ДВ бр. 64 от 07.08.2007.г.) и многобройните му изменения (повече от 20 пъти) оттогава. Доколкото правосъдната система функционира чрез лицата, които работят в нея, съществено значение има  въпросът за характера на правоотношенията в които влизат тези лица,защото с тях и чрез тях се очертава  облика на извършваната  дейност. Отговорът на този въпрос не е лек поради липсата на концептуална яснота в уредбата им, която  законодателят създава. Това особено отчетливо е видно и от изследването на  проф. В. Мръчков в неговата статия "За характера на правоотношенията на съдии, прокурори и следователи", където блестящо е обоснована тезата за вида им като самостоятелен вид  административни правоотношения.[1] Макар и анализът да има предвид уредбата по отменения Закон за съдебната власт от 1994г. доводите относно обосноваването на тезата,че тези правоотношения нямат характер на трудови правоотношения или на служебни правоотношения по Закона за държавния служител са валидни и по действащото законодателство. Защото законодателят все още не е намерил  отговор на съществения  въпрос какво е особеното  и специфичното на правоотношенията в съдебната власт, включително и на  правоотношенията на магистратите.  

2. За да бъде разбрано затруднението на законодателя следва да си дадем сметка за многообразието  и спецификата на  правоотношенията в съдебната власт като държавна власт, както я определя чл.8 от Конституцията и чл.1 ЗСВ. Предвид на специфичното и предназначение за осъществяване на  правосъдието в Република България, тя се нуждае от осъществяването на много и разнообразни дейност за нейното нормално функциониране. Това многообразие е и основния проблем пред който е изправен законодателя  при създаване на уредбата, регулиращи  правоотношенията в съдебната власт. Защото тези правоотношения не са еднопорядкови, за да има едно общо правило за всички тях. Такова правило беше възприето по отменения Закон за съдебната власт, където в §80 от неговите преходни и заключителни разпоредби се предвиждаше,че при непълнота в правната уредба  на трудовите правоотношения  на работещите в съдебната власт се прилагат разпоредбите на Кодекса на труда.  Точно това законодателно разбиране с основание подлага на аргументирана  критика проф. Мръчков в своето  изследване. Като  изостави тази конструкция, сегашният Закон за съдебната власт създава впечатление за  еволюиране към едно друго разбиране за същността  на правоотношенията на магистратите, нуждаещи се от свое отделно и специфично правно регулиране.  Това намерение на законодателя заслужава подкрепа,тъй като е нужно тези правоотношения  да получат своята правна регламентация, съответстваща на техните особености и предназначение. Това го изискват особеностите на тази власт, както това  е направено за правоотношенията  в изпълнителната власт с приемането на Закона администрацията и Закона за държавния служител. Един кратък поглед към  нормативните разрешения на уредбата на  правоотношенията в изпълнителната власт  е илюстрация за отчитането на тези особености от законодателя, което е необходимо и с  оглед на  разрешенията в  съдебната власт.

2.1 С оглед на специфичните функции, които са поставени пред  изпълнителната власт, Законът за администрацията (ЗА) постановява, че в нея работят държавни служители и такива по трудови правоотношения (чл.12ал.1  ЗА). Правоотношенията на първите се регулират от  нормите на Закона за държавния служител, а тези по трудово правоотношение-от Кодекса на труда. И това е оправдано, доколкото осъществяване на дейностите в изпълнителната власт налагат правното положение на лицата да съответства на нейните особености. Една част от тях  обладават властническа инвеститура, необходима за осъществяване на дейностите по управлението и затова са държавни   служители, които Закона за държавния служител определя като лица, които по силата на административен акт за назначаване заемат платена щатна длъжност в държавната администрация и подпомага орган на държавната власт при осъществяване на неговите правомощия. [2] Другата част от служителите  в държавната администрация са лица по трудово правоотношение. Дейността им изпълнителната власт обаче  не позволява да се приложи напълно  общия трудовоправен режим както при останалите работници и служители и законодателят внася необходимите корекции за тях  в Кодекса на труда( чл.107а, 126,т.12, чл.330,ал. 2,т. 7-9 КТ и т.н).[3]  Нещо повече. Законът за администрацията си дава сметка, че правоотношенията на част от лицата,работещи в държавната администрация са по-особени и поради това не могат да бъдат причислени нито към държавните служители, нито към работещите по трудови правоотношения. Като отчита това, Законът за администрацията  дава  принципно нова уредба на  техните  правоотношения. Така в чл.19а, ал.1  министър-председателят, заместник министър-председателите, министрите, заместник-министрите, посочените в чл. 19, ал. 4 еднолични органи и техните заместници и членове на колегиални органи, областните управители, заместник областните управители, кметовете на общини, на райони и на кметства, кметските наместници, заместник-кметовете на общини и на райони имат всички права по трудово правоотношение освен тези, които противоречат или са несъвместими с тяхното правно положение. Тази  разпоредба на Закона за администрацията  внася съществено изменение в правната природа на  разглежданите правоотношения[4]. Обстоятелството, че чл.19а ал.1 включва в съдържанието на  правоотношенията на тези лица  правата по трудовото правоотношение, не ги превръща в трудови. Ако беше обратното, разпоредбата би била излишна. По едно трудово правоотношение е естествено да имаш правата, които произтичат от него. Поради това мисля,че в хипотезата на чл.19а, ал.1 ЗА законодателят изхожда от друго разбиране за характера на тези правоотношения. Това са особени административни правоотношения на лица, които са политически ангажирани и провеждат държавната политика на  управляващата партия или мнозинство, израз на  политическа програма, в името на която са дошли на власт. Затова те не  са и не могат да бъдат политически неутрални. Това пречи те да бъдат определени като държавни служители в точния смисъл на чл.116, ал. 1 от Конст. Не тях е имал предвид законодателят, когато е поставил изискването за политическа неутралност на държавните служители, а онези лица от държавната администрация, които в изпълнение на законите осъществяват държавната служба в интерес и полза за държавата и оттам - за цялото общество. На тях трябва да се гарантира стабилитет, тъй като те осъществяват непрестанното функциониране на държавния апарат. За политическите лица това не може и не следва да се отнася. Това е и основанието Конституционният съд в решение № 11 от 30.04.1998 г. да отрече качеството държавни служители на заместник-министрите, областните управители и заместник-областните управители. От друга страна, тези лица не са и лица на наемния труд. Те осъществяват изпълнително-разпоредителна /административна/  дейност, а не продават своята работна сила.[5] Те притежават властническа правомощия, позволяваща им  да осъществяват тази изпълнително-разпоредителната  дейност. Затова и правоотношенията в които влизат не са трудови, а административни. Уреждането на особения им правен статут в ЗА  е законодателния отговор на  даденостите на държавното управление[6] , които правото не можеше  да не  отчете с оглед на адекватността на правно регулиране[7].

2.2. Тези   съображения са валидни  и приложими  и при уредбата на  правоотношенията  сферата на другата власт- съдебната. Упражняването на държавната власт при защитата на правата и гражданите, юридическите лица и държавата предпоставя особеностите на правоотношенията в нея. Общото между тях и тези на изпълнително разпоредителната власт е техния публичноправен характер. Но прогласеното  в чл.117 от Конституцията предназначение на съдебната власт изисква адекватно правно регулиране на работещите в нея, за да се изпълни  целта на основния закон. Поради това и конституционния законодател извежда в нарочна глава устройството и принципите на тази власт. Защото независимостта на тази власт и лицата,които  я упражняват,както и подчинеността им само на закона,както това прогласява чл.117,ал.2 от Конституцията, предпоставя и особения  и по-различен подход на законодателя. Една част от нея,с оглед на нейната значимост, определя самата Конституция-устройството на съдебната система и нейните органи, изискванията към лицата,които осъществяват тази власт, гаранциите им за независимост и безпристрастност и др. С оглед на тези особености  конституционния законодател посочва същността  и спецификата на правоотношенията ,които възникват в съдебната власт-субекти, основания за възникване, основания за прекратяване  и т.н.(чл.129-130 К). Дори властническата инвеститура, която обладават субектите на тази власт  е по-различна от тази на държавните  служители. Тя служи не за  управление, а за осъществяване  функцията по защита на права и законни интереси на гражданите,юридическите лица и държавата, за наказване на виновните лица и контрол върху  актовете на органите на изпълнително-разпоредителната власт. Тази специфична функция на съдебната власт изисква и изграждане на особен правен режим на субектите, които я осъществяват. Сериозните затруднения на законодателя в тази насока е в голямото разнообразие на органите на съдебната власт и съответно  конструирането на правния режим на правоотношенията е още по усложнен. Това се диктува от различното качество на органа в който тези правоотношения се изграждат-Висш съдебен съвет, Инспекторат към Висшия съдебен съвет, съдилищата, прокуратурата, следствените органи и т.н. Във всеки един от тях съществуват множество и най-различни правоотношения по тяхното ръководство, контрол, осъществяване на дейността, помощни и съпътстващи нейното упражняване дейности  и т.н. Как да бъдат обхванати така, че да се придаде особения им облик е истинско предизвикателство за законодателя. Мисля, че поради наличието на това многообразие законодателят се е „предал” и вместо да създаде  уредба, която да даде специфичния облик на правоотношенията на работещите в съдебната власт лица, е възприел по-лесния подход-с отделни норми да се уредят  най-важните особености на характера на дейността им , а за неуредените случаи да се препраща към създадената за други правоотношения правна уредба. Този подход на законодателя навежда на мисълта,че той  не се води от разбирането,че  правоотношенията в съдебната власт са особен вид правоотношения, продиктувани от спецификата на този вид държавна власт, а  някакъв вид  модифицирани  правоотношения,уредени общо някъде другаде но  “пригодени ” към нуждите на правораздаването. Как иначе да си обясним непрекъснатото препращане за неуредените случаи към общия трудовоправен режим, установен в Кодекса на труда в редица разпоредби на Закона за съдебната власт (чл.229, ,333 и 339,ЗСВ). Подобен подход обаче не съответства на особеностите на отношенията в съдебната власт ,доколкото правните фигури в трудовото законодателство имат предвид друг тип обществени отношения. Можеше ли законодателят да постъпи по друг начин? На този въпрос мисля,че следва да се отговори утвърдително. Ако беше изходил от установеното в Конституцията разделение на властите и предназначението на съдебната власт, това щеше да е необходимата отправна точка за изграждане на  уредба, която да е в съответствие с нейната същност като отделна власт. Еманация на тази същност следва да се търси в  разпоредбата на чл.  117, ал.1 и 2   от Конституцията, където е прокламирана нейната функция по  защита  правата и законните интереси на гражданите, юридическите лица и държавата и нейната независимост. Следователно и функциите на лицата, които работят в нея ще бъдат подчинени на осъществяването на тази конституционно определена дейност. Като прокламира тази функция на съдебната власт, конституционния законодател посочва и най-важната част от служителите, които осъществяват тази функция-съдии, прокурори и следователи. Тези лица са в основата на функциониране на системата и представляват една важна част от нея. Другата част са такива, които служат за управление, контрол  и ръководство на системата,както и  такива, които подпомагат  дейността й. Следователно правоотношенията в съдебната система може  да бъдат групирани и обособени  в този порядък.

Първата група са отношения на органите на управление и контрол на системата-Висш съдебен съвет, Инспекторат на Висшия съдебен съвет, административните ръководители на съдилищата, прокуратурата и следствието.

 Втората група са магистратите-тези, които осъществяват правораздаването в съдебната система (съдии, прокурори, следователи), а така също и съдиите по вписванията и държавните съдебни изпълнители.

Третата група може обобщаващо да бъдат  наречени  съдебните служители, които с дейността си подпомагат лицата в първите две групи при осъществяване на техните функции.

В съответствие с това Законът за съдебната власт, като основен закон,  който урежда отношенията в съдебната власт,следваше да  ясно да определи, че в съдебната власт работят три категории лица -по ръководство и контрол на съдебната система, магистрати и съдии, както и съдебни служители.[8] Всяка една от тези групи ,с оглед на своето предназначение функции, следваше да има свой собствен статут,който да придаде специфичния облик на правоотношенията, диктуван от особеностите на  тяхната дейност и функции. В такъв порядък ще бъде  анализирана и действащата правна уредба, доколкото правните разрешения позволяват това.

2.2.1. Сред отношенията по  ръководство и контрол на системата на съдебната власт особено важно място заемат тези във висшия административен  и кадрови орган, който организира работата и определя състава на съдебната власт-Висшия съдебен съвет.Конституцията на Република България и Закона за съдебната власт  точно определят правомощията му като орган с административни функции.[9] Доколкото и Конституцията и Закона за съдебната власт подробно се занимават с неговото конституиране, въпросът за механизма на създаване и функциониране на този орган не повдига съществени юридически въпроси. Това,което Конституцията и законът за съдебната власт не дават отговор е какъв е характера на правоотношенията на лицата в този орган, който съгласно чл. 16,ал.1  ЗСВ  представлява съдебната власт и осигурява нейната независимост.Това,което законодателят указва по отношение на членовете на този орган е,че част от тях са членове по право(Председателят на Върховния касационен съд, Председателя на Върховния административен съд и Главния прокурор ), а за тези,които не са членове по право,че 11 от тях се избират от Народното събрание и 11 от органите на съдебната власт. Всички те следва да бъдат юристи  с високи професионални и нравствени качества, които имат най-малко 15 години юридически стаж(чл.130,ал.3 Конституцията и чл. 17 ЗСВ). Именно с оглед този  начин на  определяне състава на  ВСС  правоотношенията в този орган на съдебната власт не са еднородни.

Членовете по право – Председателя на Върховния касационен съд, Председателя на Върховния административен съд и  Главния прокурор са  и ръководители на системи в съдебната власт, поради което възникването на техните правоотношения е резултат от осъществяване на един сложен фактически състав включващ акта за определяне  кандидата от  ВСС и акт за назначение от президента на Републиката.

Определянето на подходящия кандидат от ВСС се извършва по реда на приетите от съвета Правила за избор на Председател на Върховния касационен съд, Председател на Върховния административен съд и Главен прокурор.[10] В тях не се определя еднозначно характера на акта с който се посочва одобрения кандидат. От една страна раздел ІV говори за провеждане избор  и приемане на решение за избор от членовете на  ВСС, а от друга страна Конституцията в чл.129,ал.2  и чл.30,ал.1 т.6 Закона за съдебната власт изрично предвиждат това да е  предложение, което съвета прави за назначаването от Президента на Републиката.  Доколкото в т.6 на раздел ІV от Правилата се предвижда изготвяне и изпращане на предложение за назначаване от Президента на Републиката, може да се постави въпроса  дали това е отделен акт или е част от процедурата  за осъществяване на фактическия състава за възникване на правоотношението? Мисля,че в случая Висшия съдебен съвет смесва механизма за определяне  на номинацията кой да заеме длъжността Председател на Върховния касационен съд, Председател на Върховния административен съд и Главен прокурор и неговия акт,наричайки  го ту избор,ту решение. Ако всеки от членовете на съвета въз основа на проведеното изслушване на кандидатите отразява своето решение  за определяне на кандидата чрез електронната система за гласуване това не е избор, който провежда избирателното тяло,защото ВСС не е такъв орган. Той,образно казано, е “съдебното правителство”,поради което това е начин за вземане на решения от него. Затова говори и т.2 от раздел ІV от Правилата, където изрично се предвижда ,че съвета приема решение. Решението е административен акт с който Съвета определя кой следва да бъде предложен за назначаване от Президента на Републиката. В него е инкорпорирана волята на този орган на съдебната власт и Президента е длъжен да го приеме като осъществен елемент от фактическия състав на назначението. Да, той може да не осъществи този фактически състав,като откаже да издаде своя акт за назначение, но само веднъж. При повторно изразена воля за това от Съвета,той е длъжен да назначи определения кандидат.

На основата на приетия акт от ВСС, Президента на Републиката следва да осъществи втория елемент от фактическия състав на основанието за възникване на тези длъжности. Ако той се съобрази с волята на Съвета ,той издава указ,който по своята правна природа е индивидуален административен акт, пораждащ съответното правоотношение. Ако отклони предложението на съвета, то потвърждаването на акта от ВСС го задължава да стори това. И в двата случая  възниква едно особено административно правоотношение за определения в Конституцията срок.,като тези лица обладават властнически правомощия за ръководство на звената на  съдебната система, а  Конституцията и Закона за съдебната власт  ги определя и като членове по право на Висшия съдебен съвет. Доколкото в случая тези правоотношения са част от определяне състава на ВСС, те може да се  определят като назначаеми мандатни членове на ВСС.

Втората група правоотношения в разглеждания орган на съдебната власт са правоотношенията на неговите изборни членове. Половината от тях се избират от Народното събрание, а другата половина – от съдебната власт(чл.130,ал.3 Конст). И в единия и в другия случай е налице избор от избирателно тяло(Народното събрание, общо делегатско събрание на съдиите, на прокурорите и на следователите), които избират своите кандидати по реда определен в чл. 19-24 от Закона за съдебната власт. С вота си ,въз основа на проведения избор,събранията учредяват правоотношенията на тези лица с ВСС, като ги конституират за членове на този орган. Доколкото те са възникнали от избор, това са изборни правоотношения,но това не избора като основание за трудово правоотношение, уреден в гл.V, раздел ІІІ на Кодекса на труда. Това е начин на определяне състава на един държавен орган, както това се извършва при определяне на състава на Министерския съвет, Конституционния съд Управителния съвет на БНБ и др. И в това е особеността на техните правоотношения.   С оглед на това те могат да бъдат да бъдат определени като изборни мандатни членове.[11] Съдържанието на техните правоотношение е съобразено с функцията по ръководство на съдебната власт и се определя от Конституцията и Закона за съдебната власт. Основното възнаграждение се определя в чл.29 ЗСВ, а за допълнителните възнаграждения,  задължителното държавно обществено и здравно осигуряване и отпуски ЗСВ в чл.29 препраща към режима,който е установен за магистратите. Останалите особености на създадените правоотношения са регламентирани от специалните разпоредби за тях в Конституцията и ЗСВ-срока на правоотношението(чл.130,ал.4 Конст.), начините за прекратяването му(чл. 130,ал.8 Конст.,чл.27-28 ЗСВ) и т.н. Очевидно е намерението на  законодателят да  отчете  особеностите на правоотношенията на изборните членове на ВСС, но това е направено по един откъслечен, фрагментарен начин. Поради това и редица задължения,елемент от съдържанието на правоотношенията им се установени не в закона, а в глава трета, раздел ІV от Правилника за организацията на съвета и неговата администрация. Това установяване “на парче” статута на изборните членове на ВСС едва ли е приемливо,доколкото крие опасности от пропуски в неговото съдържание. С оглед на особеностите на разглеждания вид правоотношения е необходимо в ЗСВ да се обособи отделен раздел в глава втора "Статут на членовете на ВСС", където да бъде установен в пълнота правният им режим.

2.2.2. Доколкото подходът на законодателя относно уреждането на правното положение на лицата във ВСС е възприет и при другия конституционен орган-Инспектората на ВСС, правния режим  на нормативната уредба на правоотношенията в него повдигат същия кръг въпроси-какъв е характера на правоотношенията на лицата в този орган, какво е неговото съдържание и т.н. Уредбата  е разпръсната в различни по вид и степен нормативни акта-Конституцията на Република България(чл. 132а), Закона за съдебната власт(чл.40-60) и в Правилника за организация и дейността на Инспектората към Висшия съдебен съвет и за дейността на администрацията и експертите.

В съответствие с уредбата  в чл.132а Конст., която определя този орган и неговата принадлежност към ВСС, както и неговата численост и структура, конституционния законодател в ал. 2 и 3 на чл.132а указва на изборния характер на правоотношенията на ръководителя на инспектората и неговите членове. Изборният характер на правоотношенията е повторен многократно в ЗСВ(чл.44-46). По нататъшни указания относно характера на това изборно правоотношение липсват,тъй като законодателят не е счел за нужно да го конкретизира. И в този случай се поставя въпросът, дали този юридически факт е основание за възникване на трудово правоотношение на лицата в този орган? На този въпрос мисля, че с оглед на неговата функция по контрол на дейността на съдиите, съдебните заседатели, прокурорите и следователите при осъществяването на техните функции(разбира се без да се засяга тяхната  независимост), следва да се отговори отрицателно. Основание за това дава уредбата, която макар и фрагментарна и разпръсната, ясно показва разбирането на законодателя относно различния от трудовоправния характер на тези правоотношения. Преди всичко липсват каквито да се препратки към общата уредба на Кодекса на труда. Но не само това. Както Конституцията, така и Закона за съдебната власт целят уреждането на един особен статут на тези лица както с оглед на възникването на правоотношенията и тяхното прекратяване (чл.132а,ал.2 и 3 Конст. чл.42,47-49 ЗСВ), така и по отношение на неговото съдържание-чл.51-53 ЗСВ и чл.28-37 от  Правилника за организацията и дейността на Инспектората. В своята съвкупност тези норми изграждан статута на лицата в Инспектората(като се абстрахираме,разбира се, от многобройните повторения на закона и особено на Правилника за организацията и дейността на Инспектората към ВСС),които му придават облика на един административен орган,натоварен със специфични функции по контрол на административната дейност на съдилищата и на  магистратите и административните ръководители на звената на съдебната власт.  Факта на предоставяне на властническа инвеститура,особено при реализиране на дисциплинарната отговорност (чл.54,ал.1,т. 5 и 6 ЗСВ и чл.16-17 от Правилника за организация и дейност на Инспектората към ВСС) позволява квалифицирането им като административни правоотношения ,а лицата, които заемат тези длъжности като изборни мандатни членове на контролния орган на съдебната власт.

2.2.3. Следващата категория субекти,ръководещи звената на съдебната власт са административните ръководители.  Те са посочени в чл.167 и чл.168 ЗСВ. Тъй като функцията им е да ръководят звената на съдебната власт, те са едновременно с това и магистрати. Те упражняват правомощията си по ръководство на звената на съдебната власт по силата на нарочен акт на Висшия съдебен съвет. Този ред е определен за всеки един административен ръководител в съдебната власт с  изключение на Председателя на ВКС, Председателя на ВАС и Главния прокурор, чийто правоотношение, както вече се отбеляза, възниква с указа на Президента на Републиката. За останалите административни ръководители  основанието за  възникването на техните правоотношения е решението назначаване,което приема Висшия съдебен съвет(чл.160,ал.1 ЗСВ). По своя характер то представлява  индивидуален административен акт с който се възлага  на одобрения кандидат административното ръководство на съответното звено на съдебната власт,при положение,че  отговаря на изискванията ,установени в чл.170 ЗСВ. Приемането на решението се предшества от конкурсна процедура,уредена в чл.194а и чл.194б ЗСВ и  нарочни правила ,приети от Висшия съдебен съвет.[12]Законът и правилата са я нарекли  процедура за избор на административни ръководители, но всъщност става дума за една състезателна процедура чрез която съвета определя най-подходящия кандидат за заемане на съответната административна длъжност. На това указва и разпоредбата чл.194б,ал.1 ЗСВ, където се определя начина на проверка на качествата на кандидатите - чрез събеседване,  в рамките на която се прави преценка такива качества като  професионална подготовка като съдия, прокурор или следовател(въз основа на резултатите от извършените до момента периодични атестирания), управленската  компетентност като административен ръководител( за което се защитава концепция за стратегическо управление на съответния орган на съдебната власт) и нравствените качества на кандидатите. Въз основа на показаните резултати и преценката за  управленска компетентност, ВСС приема решение за назначаване за административен ръководител  на този от кандидатите, който отговаря на изискванията на чл.164 и 169,ал.1 ЗСВ (чл.194б,ал.4 ЗСВ). Обстоятелството ,че в чл.171,ал.1 ЗСВ и в Правилата за определяне на административни ръководители  ВСС предвижда оценката за предпочитания кандидат да се гласува от всеки член на ВСС не е основание да се приеме и тук,че е налице избор като основанието за възникване на правоотношението на административния ръководител.  И в този случай,както това указва и чл.171,ал.1 ЗСВ и чл.18,ал.2от Правилата.за избор на административни ръководители, това е само начин за вземане от ВСС на решението кой да бъде определен за административен ръководител. Основанието за възникване на тези правоотношения е административния акт за назначаване на ВСС, който има характер на индивидуален административен акт. С постановяване на решението на ВСС за назначаване  възниква административното правоотношение на административния ръководител, който е длъжен да встъпи в длъжност  в 14  дневен срок(чл.167,ал.3 ЗСВ).[13] От момента на постъпването административния ръководител е в състояние да осъществява дейността си,поради което с  този момент законът свързва началото на периода в рамките на който той ще осъществява своите функции(чл.167,ал.4 ЗСВ). Предвид на конституционно определения срок за заемане на длъжностите на  административните  ръководители в съдебната власт  (чл.129,ал.6 Конст.) то тези правоотношения са мандатни, а лицата, които заемат тези длъжности могат да бъдат определени като назначаеми ръководители на съдебната власт. Те обладават властническа инвеститура, изразяваща се в правомощията им по отношение на магистратите в съответните звена на съдебната власт и определени в редица разпоредби на ЗСВ(чл.80, 86,93,99,100д,106,138,140 и др.)

Аналогични съображения са валидни и по отношение на правоотношенията на заместниците на административните ръководители. Те изпълняват функции по подпомагане на дейността на административните ръководители,поради което също обладават властнически правомощия спрямо лицата в съответното звено на съдебната власт,поради което ЗСВ установява определени изисквания към тях-да е съдия, прокурор или следовател с високи професионални и нравствени качества и с положителна комплексна оценка “много добра” или “добра” от последното периодично атестиране. (чл. 169,ал.2 ЗСВ). Доколкото включването им в екипа по ръководство на съответното звено на съдебната власт е израз и на доверието, което административния ръководител трябва да има в тях, правоотношението им възниква с акта за назначение от ВСС, издаден по предложение на съответния административен ръководител. ВСС е обвързан от направеното предложение,доколкото не може да назначи заместник по свой почин, но може да откаже да издаде акт за назначаване ако не са налице изискванията в  чл.169,ал.2 ЗСВ. Поради това и тази категория ръководители на съдебната система се отнасят към назначаемите ръководители в съдебната власт. С оглед на функцията му по подпомагане на административния ръководител съдържанието на правомощията му се определя от административния ръководител (чл. 168,ал.6 ЗС).

Особеностите на разглеждания вид правоотношения дават отражение и в режима на тяхното прекратяване. Доколкото тези правоотношения са мандатни, тяхното прекратяване и свързано с изтичане на конституционно определения срок (чл.129,ал.6 Конст.). Предсрочното прекратяване може да стане само въз основа на настъпване на обстоятелствата,установени в чл.175 ЗСВ във връзка с 129, ал.3  от Конституцията и при освобождаването му като съдия, прокурор и следовател по реда на чл.129,ал.3,т.2-5 Конст. По отношение на заместниците  на административните  ръководители ЗСВ предвижда,че освен в случаите,когато и освободен като съдия, прокурор и следовател при условията на чл.129 ,ал.3 от Конституцията, техните  правоотношения се прекратяват и  по искане на съответните административни  ръководители (чл.175,ал.7 КТ).

2.2.4. Следващата голяма група субекти в съдебната власт са съдиите, прокурорите и следователите, както и съдиите по вписванията и държавните съдебни изпълнители. Условно те могат да бъдат разделени на две групи с оглед на характера на извършваната дейност-съдии, прокурори и следователи(наричани по кратко магистрати) и съдии по вписванията и държавните съдебни изпълнители. Правоотношенията на всяка една от тези групи има своите специфични особености,което  налага тяхното последователно разглеждане и изследване.

2.2.4.1. Както вече бе посочено по-горе, теоретичното изясняването на правната природа на правоотношенията на магистратите като самостоятелен  вид административни правоотношения,  е една от големите заслуги на проф.Мръчков в тази трудна и сложна материя. Доколкото  действащият Закон за съдебната власт изостави формулировката на § 80 от Преходните и заключителни разпоредби на отменения Закон за съдебната власт, очевидна е намерението на законодателя да възприеме  едно  друго разбиране за тези  правоотношения. Това разбиране следваше да получи своето нормативно развитие в създадената с новия Закон за съдебната власт правна уредба, но резултатът не може да се каже, че оправда очакванията. Впечатлението, което оставя тази уредба е за продължаващо колебание на законодателя относно същностния характер на правоотношенията на магистратите. От една страна  очевидна е линията на законодателя за изграждане на специфична правна уредба на този вид правоотношения с обособяването в  гл.ІХ ЗСВ за статута на магистратите с определяне на  длъжностите и реда  възникване,  изменение  и прекратяване на техните правоотношения,на поощренията и дисциплинарната отговорност в гл.ХV и ХVІ ЗСВ, атестирането им и несменяемостта в раздел ІV на гл.ІV, на правата и задълженията в следващия раздел  V, рангове и повишаване на място в раздел VІІ на същата глава, отпуските в гл. ХVІІ и др. От друга страна с препращането към общата уредба в Кодекса на труда (чл.229,333,335,339 и др.) може да се констатира възраждане на конструкцията за особения трудовоправен режим на тези правоотношения.[14] Този еклектичен подход на законодателя е доказателство за лутания в изграждане на ясна концепция за същността на разглежданите правоотношения. Въпросът е как при тази уредба може да бъдат обяснени разглежданите правоотношения ? Мисля,че в случая  вместо последователно да уреди  в пълнота тези отношения  в ЗСВ, както това  изисква чл.3,ал.1 ЗНА, законодателят е използвал същата конструкция,както при уредбата на отношенията по чл.19а, ал.1 ЗА-административно правоотношение със заимствани от Кодекса на труда трудовоправни елементи в неговото съдържание. Това едва ли е оправдано. С оглед на спецификата на този вид правоотношения de lege ferenda е необходимо ЗСВ да уреди в пълнота режима на техните правоотношения без да е необходимо субсидиарното прилагате на разпоредби от други закони.[15]  [16]

2.2.4.2. Не така стои въпросът с една друга категории субекти на съдебната власт-съдиите по вписванията и държавните съдебни изпълнители.  Тях законодателят еднозначно ги определя като трудови правоотношения. Доколкото това са трудови правоотношения в съдебната власт, те имат своите особености и законодателят ги урежда в гл. дванадесета  тринадесета на ЗСВ по отношение на възникването, съдържанието и прекратяването на трудовото правоотношение Но препращането към общите на разпоредби на Кодекса на труда в чл.278 и чл.293 не оставят съмнение относно възприетата конструкция от законодателя за приложението  във всички случаи на общия нормативен акт,регулиращ трудовите отношения –Кодекса на труда,освен ако не е  изрично дерогиран от специалните разпоредби на  Закона за съдебната власт.  Този особен трудовоправен режим е намерил своята уредба в посочените глави на ЗСВ и в режима на поощренията по  гл.петнадесета,както и дисциплинарната отговорност по гл.шестнадесета на ЗСВ. Доколко е оправдана тази уредба на отношенията на  държавните съдебни изпълнители и съдиите по вписванията е въпрос,който заслужава отделно изследване. Но доколкото поне засега законодателят е възприел това разрешение, то следва да дава ясни и еднозначни отговори по отношение на правния им режим. Но в действителност е налице  една доста различна картина, причината за което е  несъвършената правна уредба. Доколкото уредбата  в ЗСВ като lex specialis се отнася до възникването на правоотношенията на държавните съдебни изпълнители и съдиите по вписванията ( чл.265-269,чл. 281-285 ЗСВ), определяне на част тяхното  съдържание (чл. 270, 272-277, чл. 286,288-292СВ), особените разпоредби по отношение на поощреният(чл.305 ЗСВ) и дисциплинарната отговорност в гл. шестнадесета ЗСВ(чл.308,ал.2, чл.309 и чл.310, 311,т.3 , чл.312,ал.2 и чл.313,315 и чл.326 ЗСВ) , отпуските ,уредени в гл. седемнадесета на ЗСВ и прекратяване на правоотношението в чл. 271 и чл.287 ЗСВ, за неуредените случаи следва да се прилага Кодекса на труда съгласно разпоредбите на  чл.278,съответно чл.293 ЗСВ. Действително ли това е така? Приложими ли са разпоредбите на Кодекса на труда по отношение на едностранно изменение на трудовото правоотношение по чл.120, 309 и чл.314 и сл. КТ, прилагат ли се правилата за отделните видове работно време, отпуските, правилата за информиране и консултиране и т.н. ?  Повече от съмнителна  е хипотезата при която държавния съдебен изпълнител или съдията по вписванията ще може да бъде преместван на друга работа поради производствена необходимост или престой,или да бъда преместен на  длъжност,определена за бременна или трудоустроен, да му бъде установяване непълно работно време по чл.138а КТ,  т.н.  А доколкото ЗСВ  установява  специфични основания за прекратяване на разглеждания вид правоотношения  в чл.271 и чл.287    прилагат ли се и основанията,които са установени в чл.325-330 КТ?.[17] Въпросите могат да бъдат умножени, но това,което прави впечатление при  изследването на уредбата на разглежданата категория субекти и тук  е еклектиката на законодателя  при уредбата  на правоотношенията на тази категория лица. Особено съществен е въпросът  доколко е оправдано тези лица,които също обладават властнически правомощия, да бъдат субекти на трудовото право. Не е ли и тук уместно да се изгради и за тях  специфичен  режим, който да открои техния статут или поне законодателят да постъпи така, както това е направено при субектите по чл.19а  ЗА, при които е налице особено  административно правоотношение при което те ще  имат   правата по трудово правоотношение  освен тези, които противоречат или са несъвместими с тяхното правно положение?[18]

2.2.5. Следващата група субекти , чиято правоотношения  в съдебната власт имат своето съществено място,са правоотношенията на съдебните служители.  Те са служители в администрацията на органите на съдебната власт, определени в раздел ІІ на Глава десета и глава осемнадесета ЗСВ. Те са служители в  администрацията на органите на съдебната власт, която съгласно чл.340,ал.2 ЗСВ е  администрацията на Върховния касационен съд, на Върховния административен съд, на главния прокурор, на Върховната касационна прокуратура, на Върховната административна прокуратура, на Националната следствена служба, на съдилищата, на прокуратурите, на окръжните следствени отдели и на следствения отдел в специализираната прокуратура.Броят им се определя от ВСС, а длъжностите,които заемат –от нарочен класификатор, приет от ВСС в който се определят наименованията на длъжностите, минималната образователна степен и други изисквания за съответната длъжност, както и  възнаграждението за длъжността, ранг за длъжността и  възнаграждението за ранг. (чл.341 ЗСВ). ЗСВ дава право на Висшия съдебен съвет, съгласно чл.342 да  приема правилници за администрацията на органите на съдебната власт в които се  определят звената на администрацията, функционалните им характеристики, организацията на работата в администрацията на органите на съдебната власт, длъжностното разписание, типовите длъжностни характеристики на съдебните служители, редът за провеждане на конкурс, условията за несъвместимост за съдебен служител и органите по назначаването им, които се обнародват в Държавен вестник. [19]  По-нататъшната уредба на правоотношенията на съдебните служители в органите на съдебната власт не оставя съмнение относно възприетото  от законодателя правно разрешение за Кодекса на труда като общ закон , а Закона за Съдебната власт като специален в частта относно уредбата на техните правоотношения. Самият Закон за съдебната власт не ги определя като трудови(такава индиция има в чл.359 за прилагане за неуредените в глава осемнадесета въпроси на общия режим на Кодекса на труда,а също така  и  по отношение на съдебните и прокурорски помощници, на които в чл.247 изрично се определя възнаграждението им като трудово ) но трудовоправният им характер е еднозначно определен в  правилниците на органите на съдебната власт,където е възпроизведено и правилото,че за  неуредените въпроси се прилага общата уредба на Кодекса на труда.[20] Общо правило също така, който ЗСВ установява,че всички съдебни служители се назначават в органите на съдебната власт след провеждане на конкурс(чл.343 ЗСВ).[21]Изискването за провеждане на конкурс за първоначално постъпване в органите на съдебната власт е уредено по различен начин от конкурса като основание за възникване на трудовото правоотношение по Кодекса на труда  в правилниците на органите на съдебната власт. Като специален закон ЗСВ дава това право на ВСС, но това поставя въпроса как следва да се определи  основанието за възникване на разглеждания вид правоотношения. Спечелването на конкурса дава ли право на лицето да постъпи на работа в органите на съдебната власт или е необходим и  акт за назначаване,като елемент на фактическия състав на разглежданото основание. Законодателят като че ли е възприел второто разбиране в  подкрепа на което са и  разпоредбите на чл. 343,чл.355,ал.2 и 3, чл.356,ал.2 и 3, чл. 357,ал.2 и 3 ЗСВ и др. Но тогава се поставя въпроса какво представлява конкурса като елемент от фактическия състав за възникване на правоотношенията и обвързан ли е органа,който назначава съдебния служител с резултата от конкурса? Еднозначен отговор не може да бъде даден поради пъстротата на разрешенията в нормативната уредба. Така например, правоотношението на главния секретар възниква,съгласно чл.255,ал.3 ЗСВ, от решението на ВСС след успешно проведената конкурсна процедура,уредена с Правилата за провеждане на конкурс за назначаване на главен секретар на ВСС.[22] Нещо по-различно обаче може да се констатира  при възникването на правоотношението на главния секретар на Инспектората на ВСС.От една страна съгласно чл.356,ал.3 ЗСВ назначаването на главния секретар на Инспектората на ВСС се извършва  от главния инспектор след провеждане на конкурс, а съгласно  чл.36,т.5 от Правилника за дейността на Инспектората на ВСС, главния инспектор подписва допълнително споразумение, както това е предвидено след възникване на конкурсното правоотношение  по чл.107 КТ. Това пък се опровергава от разписаната конкурсна процедура  в чл.56-61 от Правилника за дейността на Инспектората на ВСС, където е указано,че в 3-дневен срок от приключване на конкурса комисията представя на главния инспектор протокол от проведения конкурс и документите на класираните кандидати, като трудовото правоотношение възниква с лицето, предложено(курсивът мой-Е.М.) от главния инспектор измежду класираните кандидати(чл.61,ал.1 и 2 от Правилника за дейността на Инспектората)? Кому предлага главния инспектор възникването на трудовото правоотношение при положение,че той назначава лицето, как го определя и от кой момент възниква самото правоотношение, може само да се гадае. И за да бъде окончателно затвърдена неяснотата относно правната фигура на възникването на правоотношението на главния секретар на Инспектората на ВСС(а и на другите служители в него,доколкото процедурата е една и съща),чл.61 ал.3 от разглеждания правилник постановява,че по възникването на трудовото правоотношение се прилагат разпоредбите на Кодекса на труда?

Друго е разрешението относно възникването на трудовите правоотношения в Правилника за администрацията на Върховния касационен съд. Като предписва и тук провеждането на конкурсна процедура  в чл. 8, чл.16,ал.4, чл.123, ал.1 и 2 от  разглеждания правилник, чл.131,а1-3 от него   предвижда,че конкурсната комисия предоставя на   Председателя на ВКС първите трима класирани кандидата с най-висок резултат и той  след събеседване определя лицето,което да бъде назначено. Очевидно Председателя на ВКС не е обвързан от проведеното класиране на конкурсната комисия,чийто резултат  има само ориентировъчно значение. В действителност Председателя на ВКС всъщност определя кой да бъда назначен, като прави подбора от класираните на първите три места кандидати.

При възникване на правоотношенията във Върховния административен съд и Прокуратурата Висшия съдебен съвет последователно променя своето виждане относно начина на възникване на правоотношенията в тези органи на съдебната власт.

Така в  чл. 116 от Правилника за администрацията на Върховния административен съд е предвидено,, че Председателят  или упълномощено от него лице може за проведе събеседване  с един или всички  класираните от  конкурсната комисия кандидати(които не могат да повече от трима с най-висок успех) и трудовото правоотношение възниква с лицето,което е класирано на първо място(чл.116,ал.3 Правилника на ВАС). Вероятно ВСС смята,че се подразбира издаването на акт за назначаване от Председателя, а не че правоотношението възниква с факта на класирането на лицето на първо място,видно   съпоставката на чл.107 от Правилника за администрацията на ВАС.

Висшият съдебен съвет продължава в промяната на своето разбиране относно съдържанието на основанието за възникване на трудовото правоотношение при издаването на Правилника за администрацията на прокуратурата.  Там конкурсната комисия класира всички кандидати,съобразно получения от тях резултат(чл.99 от Правилника) и в тридневен срок от приключване на конкурса представя резултатите на административния ръководител, който определя със заповед лицето за спечелило конкурса,което класирано на първо място, (чл.100,ал.2). Очевидно в този случай ВСС постановява,че административния ръководител е обвързан от класирането на конкурсната комисия и заповедта за неговото назначаване не може да бъде резултат от  направена от него преценка.

Смущаващо е виждането на ВСС в правната регламентация  на  основанието за възникване на трудовото правоотношение на съдебните служители  в Правилника за администрацията на съдилищата. Съгласно чл.139 от него въз основа на проведения конкурс по  Кодекса  на труда комисията оформя протокол с резултатите от проведения конкурс и класира успешно издържалите конкурса. С класирания на първо кандидат се сключва споразумение и  му се връчва индивидуална длъжностна характеристика, съобразена с типовите длъжностни характеристики на съдебните служители в администрацията на съответния съд(чл.140 от Правилника)? Очевидно ВСС смята,че в този случай следва да се приложи режима на възникване на трудовото правоотношение въз основа на конкурс по реда на 96 и чл.107 КТ, но е видно несъответствието с разпоредбите на чл. 10 и 133 от същия правилник, където изрично е постановено,че съдебните служители се назначават(курсивът мой Е.М. )от административния ръководител след провеждане на конкурс. Освен това ,ако конкурсът е проведен по Кодекса на труда, както това предписва чл. 139,ал.1 от разглеждания правилник, защо е нужно да бъде учредявана процедура за провеждане на конкурса в членове 134-138 ?

Тази пъстрота в правния режим на възникване на правоотношенията на съдебните служители в съдебната власт е неприемлива. Необходимо е Висшият съдебен съвет еднозначно да определи фактическия състав на основанието на възникване на правоотношенията в съдебната власт. Ако се изходи от разбирането на ЗСВ,че съдебните служители се назначават в органите на съдебната власт от административния ръководител и се прилага субсидиарно Кодекса на труда, тогава така наречения конкурс следва да бъде преуреден като процедура по подбора кой да бъде предпочетен  за назначаване от административния ръководител с проверка на неговите професионални качества.Тогава ,като отговор на изявеното желание на лицето и издадената  заповед за назначаване  ще възникне трудово правоотношение, като момента на неговото възникване ще бъде определено по общите правила на чл.13 и 14 ЗЗД.

Възможен е обаче и друг подход. Доколкото чл., ал.3 от Закона за администрацията позволява неговото прилагане и при другите органи на държавната власт, законодателят може ,по подобие на работещите в изпълнителната власт, да раздели и съдебните служители. Така както Закона за администрацията определя,че в изпълнителната власт работят две категории служители-държавни служители и такива по трудово правоотношение, ЗСВ може да раздели разглежданите служители,  работещите в съдебната власт лица, на експертни съдебни служители чийто статут се определя от ЗСВ, а друга част на  съдебни служители с технически  функции, чийто режим е по Кодекса на труда. От своя страна експертните съдебни служители в ЗСВ също могат да бъдат разделени  на  ръководни  и отговорни съдебни служители. Промяната на нормативната уредба по този начин  ще  внесе необходимата яснота и прегледност в статута на съдебните служители. Това разделение по-нататък следва да намери място и  класификатора на длъжностите в съдебната власт, където ще се  определят  наименованията на длъжностите, минималната образователна степен и други изисквания за съответната длъжност и  възнаграждението за длъжността. По такъв начин ще  получи оправдание  и възприетия подход за присъждане на ранг за длъжността и заплащане за него, доколкото такъв следва да бъде  присъждан само на  съдебните  служители които  имат експертни функции.[23]    

 

[1] Мръчков В. За характера на правоотношенията съдии,прокурори и следователи. Съвременно право, № 1, 2002, с.97-110.

[2] За качеството на тази категория лица в държавната администрация. Костов Д., Държавна служба, Сиби, С.,2002; Балабанова Хр. Администрацията на изпълнителната власт в законодателството на Република България. С. Албатрос, С. 2000 г., с. 14-22.

[3] За особеностите на този режим Мингов Е. Трудовото правоотношение в държавната администрация.-Съвременно право, кн.1,с.7-19;от него: За особеностите  на индивидуалното трудово и служебно правоотношение.- В:Актуални проблеми на трудовото и осигурително право.УИ”Св.Климент Охридски”,т.1,2004,с.100-127; Мръчков В. В:Мръчков В., Средкова Кр., Василев Ат.Коментар на Кодекса на труда., 11 Преработено и допълнено издание.С.Сиби 2013, с.301-315, 407, 1021-1025;

[4] Разпоредбата на чл.19а е приета с изменение на ЗА от 1999 г./ ДВ.бр.67/1999 г./

[5] За административната дейност вж. К.Лазаров, Административно право, Фенея, 2000 .,с.9-19; Хр.Балабанова,ц.с., с.17-19;

[6] За понятието държавно управление вж. К.Лазаров, ц.с.,с.9-10.

[7] Ж.Сталев, Нормативната сила на фактическото. Университетско издателство, С.1997 ,с.153-154.

[8]  Още при очертаването на предмета на правно регулиране  в чл.1 от закона се вижда,че  правното регулиране в него е насочено към уредбата на функциониране на органите на съдебната власт-тяхното устройство и принципи на дейност, на взаимоотношенията между тях и взаимоотношенията им с органите на законодателната и изпълнителната власт.Това поставя въпроса дали   законодателят първоначално не е целял създаване само на устройствен закон за съдебната власт? Ако и съдържанието му беше в съответствие с посочения предмет, тогава предназначението на закона би било изпълнено. Във всеки случай така очертания предмет не предполага уредба на отношенията по статутът на съдиите, прокурорите и следователите.  И след това, вероятно воден от изискването на чл.133от Конституцията, законодателят вмъква изведнъж и уредба на правоотношенията на  лицата в органите на съдебната власт. Но го извършва по един   твърде неумел и хаотичен начин, като нещо привнесено отвън на неговия първоначален замисъл. Иначе няма обяснения как в сравнително стройната уредба на органите на съдебната власт се появяват  толкова много и не на място разпоредби.Така например,  в съответствие с очертания  в чл.1  ЗСВ предмет на правно регулиране в  общите разпоредби на закона очертават  дейността на органите на съдебната власт. И едновременно с това са установени  разпоредби, отнасящи се до дейността на лицата в тези органи-съдии, прокурори и следователи(чл.3, 6 ЗСВ), което по начало следва  да е елемент от статута им в гл. осма.  Уредбата на възникване на правоотношенията  на съдии,прокурори и следователи е поставена след клетвата,която полага магистрата преди встъпване в длъжност.   В  гл.девета,  разделът , посветен на  конкурсите, като начин на възникване на правоотношенията,  е  след назначаването, повишаването и преместването на магистратите, материя,която е в раздел І на тази глава.При органите на съдебната власт се посочват техните ръководители (чл.77,ал.1,чл.84,ал.1,чл.91,ал.1,чл.96,чл.102,чл.109,ал.1,чл.117,ал.1,чл.136,ал.1,чл.140,чл.150,чл.153) преповторени след това в чл. 167, ведно с лица,които ги подпомагат като заместници(чл.168-170),

[9] Вж в този смисъл .р. № 8 та Конституционния съд от 1994 г. и  р.№ 9 от 03.17.2014 на Конституционния съд по отношение на този  орган на съдебната система.

[10] Приети с Решение на ВСС № 48 от 08.11.2012 г. изм. и допълнени с решение № 32 от 10.07.2014 г.

[11] В литературата такова деление е правено с оглед на начина на образуване на държавните органи. Вж.И.Дерменджиев, Д.Костов, Д.Хрусанов, Административно право,.с.109; П.Стайнов, Чиновническо право. том.1. С,1932 ,с.31,32.

[12]  Вж.Правилата  за  избор на административни ръководители  на органите на съдебната власт по чл. 167,ал.1,т.2-4 от ЗСВ,прието с решение на ВСС по протокол от  14.03.3013г., изм.и доп. с решение на ВСС по Протокол № 26 от 19.06.2014 г.

[13] Вероятно поради  маниера  на законодателя да изгражда правната уредба набързо и някак подразбираща се от само себе си е причината за да не се даде отговор на редица важни въпроси относно този срок като например какво е неговото значението и каква е правната последица от неговото неспазване, може ли лицето да не встъпи по уважителни причини и докогаа и т.н.? 

[14] Това е причината за критикуването на уредбата от проф.Мръчков и в действащия Закон за съдебната власт.Вж. Мръчков.В. Кодексът на труда не е за магистратите.В.Труд, бр.172 от 25.юни 2007.

[15] В този смисъл Мръчков В.За характера на правоотношенията съдии,прокурори и следователи,ц.с.,с.110.

[16] Необходимо е в бъдещата уредба да се прецизира  уредбата на правоотношения на  младшите съдии и прокурори. Като очертава   в чл.238  фактическия състав на основанието за заемане на тези длъжности, завършваш с акт за назначение(чл.186,ар.4 ) по-нататък ЗСВ   дава противоречиви разрешения  относно правното положение на тези лица по време на обучението, където  в   чл.258 и чл.258а ЗСВ и  приетите от ВСС Правила за обучение те са наречени  наречени кандидати за младши съдии и младши прокурори(курсивът мой Е.М.).Ако ВСС провежда процедура за  назначаване на младши съдии и прокурори, те  не следва да бъдат третирани като курсисти,получаващи стипендия. Вярно,че те се обучават,но едновременно с това следва за тях да бъде отчетен и факта на завършеното им юридическо образование. Със спечелването на конкурсите тези лица са показали висока степен на овладяни знания и умения и сега повишават квалификацията, както това е изисква   чл.259  при първоначално назначаване на длъжност в органите на съдебната власт . Те не са кандидати за съдии и прокурори,защото вече са спечелили конкурсите за тези длъжности  и акта за одобрение на ВСС съгласно чл.186,ал.4 ЗСВ трябва да има такова значение,поради което  е излишен нова акт на ВСС за ново назначение по чл.258а,ал.3. В най-добрият случай това следва да е акт ,който да конкретизира съда или прокуратурата в която те следва да встъпят за изпълнение на задълженията си.  Отделен е въпросът за постъпването им на работа и полагане на клетвата, каквото е изискването на чл. 241 ЗСВ. Това ще означава реално изпълнение на техните задължения, но възникването на правоотношението е факт със спечелването на конкурса. Поради това мисля,че техния  статут следва да бъде преуреден по подобие на правната фигура на срока за изпитване на  държавните служители при първоначално  назначаване на държавна служба.  В случая пред периода на допълнителното обучение лицето ще има статута на младши съдия или младши прокурор,изпратен да се обучава.При неуспешно полагане на изпитите, ефектът ще бъда както при неодобрение на държавния служител в срока на изпитването и неговото правоотношение ще бъде прекратено.    

[17] Само мимоходом следва да се отбележи непрецизността на законодателя при установяване  на специфичните основания за прекратяване на правоотношенията на държавните съдебни изпълнители е съдиите по вписванията, които поставян повече въпроси,отколкото  да дадат необходимите отговори като какво представлява това основание като  “освобождаване  при пенсиониране” както е посочено  чл. 271,т.1 и чл. 287,т.1 ЗСВ(каквото  и да означава това), защо в правомощията на  министъра на правосъдието е освобождаването на държавните  съдебни изпълнители и съдиите по вписванията в случаите когато прекратяването  е по тяхно желание(чл. 271,т.2 и чл. 287,т.2 ЗСВ) и може ли да не бъдат освободени,ако министърът на правосъдието не е  съгласен и т.н.

[18] Подобно виждане ВСС например е изразил в чл.20 от Правилника за администрацията на Върховния  административен съд по отношение на съдебните помощници.

19.Вж. Правилника за организация на дейността на Висшия съдебен съвет и неговата администрация, издаден от ВСС/ДВ, бр.85/2012,  Правилник за организацията и дейността на Инспектората  към Висшия съдебен съвет и дейността на администрацията и експертите(ДВ бр 63/2009 г.), Правилник за администрацията на Върховния касационен съд(ДВ.бр. 24/2014), Правилника за администрацията на Върховния административен съд(ДВ бр. 67/2013), Правилника за администрацията на Прокуратурата в Република България(ДВ бр.106 /2013г.);  Правилника за администрацията в съдилищата(ДВ,бр.8/2014г.);

20.Правомощието на ВСС във връзка с конституционните му функции по чл.130,ал.6 от Конституцията да издава подзаконови нормативни актове в качеството му на орган,администриращ съдебната власт , когато това му е възложено със закон, беше потвърдено и с решение №9 от 3 юли 2014 по конституционно дело № 3 2014 г.

[20] Вж. чл. 68 от Правилника за организация на дейността на Висшия съдебен съвет и неговата администрация, чл.54 и 61,ал.2 от  Правилник за организацията и дейността на Инспектората  към Висшия съдебен съвет и дейността на администрацията и експертите,§2 от  Правилник за администрацията на Върховния касационен съд, §2от  Правилника за администрацията на Върховния административен съд, §1 Правилника за администрацията на Прокуратурата в Република България и §3 от   Правилника за администрацията в съдилищата.

[21] Очевидно  законодателят и Висшият съдебен съвет   използват  възможността,която чл.1,ал.3 от ЗА позволява освен за изпълнителната власт да се прилага и за другите органи на държавната власт, което е позволило реципиране на правни фигури,характерни за администрацията на изпълнителната власт като   присъждане на рангове на съдебните служители(което в държавната администрация е определено само за държавните служители),   деление на администрацията (по подобие на администрацията на изпълнителната власт ) в   правилниците на органите на съдебната власт на  обща и специализирана , кабинети на Председателя на ВКС, на Председателя на  ВАС и Главния прокурор , ръководство на администрацията на ВСС, Инспектората и на ВКС, ВАС и Главния прокурор  от главен секретар(чл.355,ал.1,чл.356,ал.1 и чл.357,ал.1 ЗСВ), влизане в системата на органите на съдебната власт само чрез конкурс, определянето в чл.344 ЗСВ ръководителя на органа на съдебната власт ту като орган по назначаването(чл.344 ЗСВ) ту като административен ръководител )  и т.н.  Всичко това указва за публичноправния характер на извършваната дейност,което поставя под съмнение категоричното определяне на трудовоправния на статут на всички съдебни служители.  

[22] Приети с решение на ВСС по Протокол № 14 от 27.03.2014 г.

[23] Въпросите на  правоотношения на съдебните служители не се изчерпват с основанието за тяхното възникване. Много въпроси повдига и тяхното съдържанието като например  начина на определяне на трудовото възнаграждение веднъж по реда на чл. чл.348, който не кореспондира на диапазоните в класификатора по чл.341 ЗСВ, установяване на задължението по чл.345,ал.2 и 3 ЗСВ   при служебна необходимост да се изпълняван и други задължения и при това и в извън работно време без да става ясно   какво представлява по същността си служебната необходимост и кога може да бъде използвана, какъв е характерът и обемът на тези допълнителни задължения, с какво следва да бъдат съобразени допълнителните задължения, могат ли да доведат до изменение на характера на възложената работа и т.н., което налага допълнителното прецизиране и на материята на съдържанието на разглежданите правоотношения.