Проблемът, предмет на тази статия, е част от по-общия проблем за силата (правния ефект; правните последици) на ре­шенията на Конституционния съд (КС). Като се има предвид, че компетентността на КС е широка и разнообразна (вж. чл. 66, 72, ал. 2, чл. 93, ал. 6, чл. 97, ал. 2 и чл. 149 на Конститу­цията), очевидно е невъзможно в рамките на една статия да бъде разгледан този по-широк проблем. Правният ефект на решенията на КС зависи от техния предмет (ср. решението по спор, дали атакуваният закон е противоконституционен и ре­шението по спор, дали президентът е нарушил Конституция­та, респективно решението, удостоверяващо, че той е тежко болен), така че не е еднакъв, а съществено различен. Ограни­чаването на статията до проблема за силата на решенията на КС, обявяващи закон за противоконституционен, се налага и поради това, че в сравнение със силата на другите решения на КС, този проблем е най-сложен и политически най-деликатен, защото те неизбежно осуетяват преследваните със закона це­ли, така че водят до конфликт между мнозинството в Народ­ното събрание, гласувало закона, и КС (вж. № 16). Най-после – и това е най-важното – тези решения най-ярко демонстри­рат неразривната връзка между КС и двата принципа, прогла­сени в самото начало на първата глава на Конституцията, пос­ветени на нейните основни начала. Става дума за принципа, че Република България е правова държава (чл. 4, ал. 1) и прин­ципът, че Конституцията е върховен закон и другите закони не могат да й противоречат (чл. 5, ал. 1).

Правова е държавата, в която даже законодателният орган не е всевластен и неограничен. И той е подчинен на Конституцията. Подчинението му е при това не само прокламирано, но и гарантирано чрез нарочна институция, овластена да контролира дали законите съответстват на Конституцията и да ги обезсилва, ако й противоречат. Тази институция е КС. Затова той е страж, обезпечаващ върховенството на Конституцията, гръбнак на правовата държава. Но тази изключително важна функция той е в състояние да осъществи само чрез силата на решенията, обявяващи за противоконституционни приети от Народното събрание закони. Чрез нея конституционното правосъдие въздържа Народното събрание от издаване на противоконституционни закони (превантивен ефект) и същевременно – ако те въпреки това бъдат издадени[1]– ги обезсилва, като по този начин възстановява силата на Конституцията (защитно-санкционен ефект).

Галина Иванова**

Резюме 

В статията е разгледано правото на работещите в органите на съдебната власт на допълнително възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит. Разгледани са особеностите на правоотношенията на магистратите, съдебните служители и длъжностните лица - съдии по вписванията и държавни съдебни изпълнители; структурата на работната заплата за работещите в съдебната власт и допълнителните възнаграждения, представляващи част от брутното трудово възнаграждение. 

Ключови думи: заплата, допълнително възнаграждение, магистрати, съдебни служители, съдии по вписванията, държавни съдебни изпълнители 

Целия текст може да прочетете тук:

*Статията е отпечатана за първи път в електронното списание*„Право Политика Администрация“, том. 5, брой 2/2018г.

** Съдия в Районен съд – Нови пазар

Даниела Доковска - адвокат в София, председател на Висшия адвокатски съвет (2018-2013г)

Изказване на Конференция в чест на 25-годишнината от ратифицирането на Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи: Адвокатурата и правата на човека, Пловдив, 13-15 октомври 2017 г.,

І. Проблемът.

Налице са тревожни колебания в съдебната практика относно възможните способи за закрила, когато в рамките на приключило производство по Закона за защита от домашното насилие (ЗЗДН) е издадена заповед за защита по чл. 5, ал. 1 ЗЗДН, но след влизане в сила на решението, е извършен нов акт на насилие.

Тази хипотеза би била налице, да речем, когато по отношение на жертва на побой, извършен от лице, с което жертвата живее във фактическо съжителство, е издадена влязла в сила заповед за защита по чл. 5, ал. 1 ЗЗДН, предвиждаща мерки по т. 1 – въздържане от домашно насилие, и т. 3 - забрана да приближава молителя на разстояние не по-малко от 100 метра. Впоследствие в срока на действие на мярката по т. 3 забраната бива нарушена от лицето, срещу което е издадена заповедта при т.нар. преследване (stalking)[1] - чрез приближаване до жертвата на домашно насилие на разстояние, по-малко от определеното от съда.

Някои първоинстанционни и въззивни състави приемат, че съдебното производство при последващи актове на домашно насилие е допустимо и искането следва да бъде разгледано по същество (така Определение № 17266/25.11.2011 г. по в.ч.гр.д. № 15931/2011 г. на СГС, Определение от 16.12.2013 г. по в. ч. гр. д. № 16292/2013 г. на СГС, Определение от 23.10.2013 г. по в. ч. гр. д. № 13453/2013 г. на СГС). Други състави считат, че в тези случаи съдебното производство е недопустимо и следва да бъде прекратено (така Решение № 5469/29.06.2016 г. по в. гр. д. № 14596/2015 г. на І брачен въззивен състав на СГС, Определение от 8.10.2012 г. по в. ч. гр. д. № 12768/2012 г. на СГС, Решение от 4.12.2017 г. по в. гр. д. № 3243/2017 г. на ІІ брачен въззивен състав на СГС, Определение № 375/27.09.2016 г. по ч. гр. д. № 3757/2016 г. на ВКС, ІІІ г. о.).

 II. Контекст.

Актовете на домашно насилие са явление, за което няма официална статистика. Жертвите често търпят подобни посегателства и не сигнализират полицията или правоохранителните органи поради страх, недоверие или защото не осъзнават себе си като такива. Редица изследвания еднопосочно констатират, че в голям процент от случаите домашното насилие не се ограничава до един единствен акт, а с години жертвата търпи нови посегателства[2]. Това се случва дори когато предходно извършени деяния са признати от съд като домашно насилие и е издадена заповед за защита или по наказателноправен ред деецът е осъден за извършено престъпление.

Домашното насилие засяга основни човешки права на жертвите и бива разглеждано и в контекста влиянието върху общественото здраве, което оказва. В изследвания на Световната здравна организация се посочва, че в глобален план една трета от жените са засегнати от актове на домашно насилие, а мащабите се определят като “епидемични” и изискващи спешни действия.[3]

Според авторите на настоящото изложение адекватността на гарантираната от държавата закрила предполага както законодателна уредба, предвиждаща ефективни мерки за защита, така и доброто й практическо приложение.

доц. Бончо М. Бончев** 

Предвид значението на доброто административно правосъдие за върховенството на закона, публикуваме отново работа, анализираща юриспруденцията на ВАС на Царство България по въпросите на оспорването на нормативни административни актове  

Анотация: „Статията представя в синтезиран вид четвъртвековната юриспруденция на Върховния административен съд на Царство България по въпроса за обжалването на нормативните („общи“) административни актове. Статията засяга класически проблеми на административното право като: допустимо ли е да се обжалва правилник или наредба, трябва ли да доказва и какъв правен интерес жалбоподателя при обжалване на правилник или наредба, в кои случаи е налице вътрешнослужебна инструкция и в кои случаи истински нормативен административен акт и др. ВАС на Царство България е имал ясна и последователна практика и не е изпитвал колебания по въпроса за принципната необходимост в приложението на общото изискване за пряк и личен правен интерес като абсолютна процесуална предпоставка за обжалването на нормативни административни актове или в допустимостта на обжалването на нормативните административни актове.“

 Ключови думи: административно правосъдие, съдебна практика, Върховен административен съд, Царство България, съдебно обжалване, нормативни („общи“) административни актове, пряк и личен интерес, правилник, наредба, инструкция, форма на акта

Анотация: Сравняват работата на Марти Коскениеми с чувството, което Грегор Замза е изпитал, когато се е събудил и е осъзнал, че вече не е човек, а буболечка. Отвъд читателското удоволствие от свободния му, но силно полемичен стил, позициите на Коскениеми разобличават заблудите за мястото и възможностите на международното право днес, както и предупреждават за опасността от неговата „кичификация“. Инструментите за този подход – цинизъм и апатия, накрая се снемат в изстрадан, но заслужен оптимизъм. Идеята, на която настоява и този текст, е, че правата, и особено човешките права, имат подчертано политическа природа, като единствено отварянето към тази тяхна характеристика може да ни направи свободни чрез проекта на радикалната демокрация. Авторът разкрива присъщите противоречия, недостатъци и непълноти на правата, като в привидно хаотичен вид прибягва както до исторически (и дори биографични) бележки, така и до теоретични и практически наблюдения на дейността на ООН, ЕСПЧ, СЕС и други институции, заети с тълкуването на човешките права.