Защитна реч на адвокат Пьотр Акимович Александров за Вера Засулич

Публикуваме откъс от книгата “Съдебни речи. Френски и руски оратори от XIX век” в превода, редакцията и съставителството на проф. П. Венедиков, който представя защитната реч на адв. П. Александров в процеса срещу Вера Засулич, обвинена за опит за убийството на градоначалника Трепов през 1878 г. Засулич признава, че е извършила деянието, защото искала да отмъсти за побоя с пръчки, нанесен в затвора на млад политически затворник, когото тя не познавала. Побоят бил извършен по нареждане на градоначалника, след като преди това той самият ударил задържания по главата.

Съдия на процеса е видният юрист А. Ф. Кони. От дело по типично обвинение за убийство със самопризнание на извършителя процесът се превръща във форум за обсъждане на това какво представлява идеологически мотивираното престъпление.

Защитникът поддържа, че “наказващият закон може да отнеме външната чест и всички свързани с нея външни отличия, но никакъв закон не може със съдебна присъда да унищожи у човека чувството за морална чест, да промени нравственото съдържание на човека, да го лиши от всичко онова, което представлява неотменима принадлежност на неговото развитие. И ако законът не може да предвиди всички нравствени, индивидуални отлики на престъпника, които се обуславят от неговото минало, тогава идва на помощ общата, присъща на човек нравствена справедливост, която трябва да подскаже какво е приложимо към едного и какво би било върховна несправедливост, ако се приложи към другиго”. Вината за изхода от делото (съдебните заседатели приели, че подсъдимата е невиновна) била хвърлена от правителствените и крайнодесните среди върху председателстващия Кони, упрекван както за това, че позволил разпита на свидетели за побоя над задържания, който мотивирал подсъдимата да извърши деянието, така и защото оставил защитника да говори свободно. Кони допуска разпита, като се позовава на чл. 576 от Устава на наказателното съдопроизводство, според който, ако подсъдимият поиска да се призоват на негова сметка свидетелите, които съдът отказвал да допусне, „прави се незабавно разпореждане за призоваването им“. По отношение на втория упрек Кони отговорил (според спомените му) на министъра на правосъдието: „Правата на председателя не са безгранични. Законът забранява на защитника да говори с неуважение за религията и нравствеността, да разколебава авторитета на закона и да оскърбява когото и да било. Само при тези нарушения председателят има право да спре защитника. Александров не засягаше никак религията и въпросите на нравствеността, той се прекланяше пред закона, който освободи русите от телесни наказания и с ни най-малко загатване не разклащаше значението на закона, който наказва убийството. Той говори за Трепов с изрази, които отговарят на служебното положение и възрастта на градоначалника... И при това най-силното място от речта на Александров, екскурзията в областта на пръчките, беше построено твърде изкусно, като започваше с очертаване благодеянията на императора.“

Текстът е достъпен тук.

*Превод Венедиков, П. Съдебни речи. Френски и руски оратори от XIX век. Превод, редакция и съставителство П. Венедиков. С., ИК "Петко Венедиков", 2005 г.

Иван Марков[2]

[1] Първата публикация на студията е в Годишника на ЮФ на СУ „Климент Охридски“, 1959 г.

[2] Иван Любенов Марков, старши научен сътрудник II ст., Катедра по история и теория на държавата и правото, в ЮФ 1944-1977.  Роден в София. Завършва СУ, Юридическия факултет, дьржавни и правни науки (1942). Доброволен асистент в ЮФ (1944). Асистент (1946). Старши асистент (1948). Главен асистент по финансово право, по-късно по наказателен процес в Катедрата по наказателно право (1963).

Специализация - Москва (1960). Старши научен сътрудник II ст. в Единния център по науките за държавата и правото (1978). Член на Съюза на учените в България (1944), на Съюза на юристите в България (1967). Области на основните научни интереси: теория на правото, финансово право, наказателен процес.

В представената студия авторът полемизира с тезата, че  в наказателния процес е постижима и трябва да се постига ,,абсолютната истина”. Той обосновава позицията, че когато става въпрос за истината в наказателния процес, се има предвид истината относно главния факт. Поради това постижимата в наказателния процес истина е винаги относителна, защото тя се добива винаги не въз основа на непосредствено сетивно възприемане, а въз основа на относителни общи знания. Застъпниците на мнението за постижимостта на абсолютната истина в наказателния процес могат да опровергаят това заключение само ако докажат, че главният факт, интересуващ наказателния съд, не се установява чрез заключение; или докажат, че истината за отделните факти и събития, добита чрез заключение въз основа на относителни общи знания, не е по необходимост също относителна; или докажат, че което и да е заключение за отделни факти или събития може да се получи без общи знания, без „общи правила и закономерности”; или признаят, че общите истини, които се използват в заключенията за конкретните факти и събития, са абсолютни, т.е. ако се откажат докрай от положението на марксистката диалектика, от името на която говорят за относителността на истината.

Според автора да се изясни коя е постижимата в наказателния процес истина, това означава да се хвърли светлина върху съдържанието на основното измежду основните изисквания (принципи, начала), които се поставят пред наказателния процес – постигането на истината относно фактическите и правни основания за издаване на осъдителна присъда.

Истината относно това, че е извършено определеното в закона наказуемо деяние, е предпоставка за законосъобразното определяне и налагане изтърпяването на наказание и следователно тя е елемент от законосъобразността на наказателния правораздавателен акт.

От тази гледна точка изискването да се постигне обективната истина стои тук така, както и във всяка друга област на правоприлагането – то се свежда до изискването за законност, което в много случаи търпи да се облягаме на вероятни истини относно основанията за приложението на закона.

Законността в наказателното правораздаване гарантира личната, а следователно и политическата свобода на гражданина, свободата на трудещите се маси, с които се създава минимално необходимите условия за влиянието им върху целокупното управление.

С оглед на предмета на наказателното правораздаване законодателството и доктрината в социалистическите страни са съгласни, че наказателният правораздавателен акт трябва да почива на сигурно установена истина. Законодателният израз на това разбиране се дава чрез усвояването на т. нар. презумпция за невиновност.

Принципът (началото) на свободното съдийско убеждение се отнася до начина на оценката на събрания доказателствен материал, въз основа на който трябва да се установи истинността на т. нар. главен факт, т.е. да се реши дали са налице определените в закона фактически основания за налагане на наказание. Съгласно този принцип регламентацията на наказателното правораздаване (правилата на наказателния процес) не трябва да стига дотам, че да засегне и начина на оценяването на доказателствените факти както с оглед на тяхната собствена истинност, така и с оглед на изводите, които могат да се направят от тях за главния факт. С други думи, регламентацията на наказателния процес не трябва да съдържа правила, които обвързват (задължават) съда при оценката на доказателствения материал, а регламентацията на другите отделни страни или положения на процеса не трябва да довежда до косвеното обвързване на оценките на съда, до стесняване на тази свобода на съда.

Истинността на юридическите оценки е относителна, както е относителна и истинността на фактическите.

Целият текст е достъпен тук

Велко Вълканов**

Анотация: В статията авторът критикува подхода на редакционните колегии на научни издания и средства за масово осведомяване да спират от публикация нови идеи, с които отделни членове на редколегията изразяват несъгласие. Проф. Вълканов посочва, че да решим, че правото на достъп до изданието трябва да имат само такива идеи, с които всички са съгласни, би означавало предварително да се откажем да пуснем в обращение каквито и да е било нови идеи – та нали всяка нова идея поради самата си новост е вече непривична и следователно за много хора още и неприемлива. При спуснати по този начин бариери общественият фонд за идеи би оставал недопустимо и опасно беден. Критикуваният от автора подход да се спират публикации с нови идеи води до парадоксалното положение, че човекът с най-нисък таван на мислене в една редакция може да определи най-високия таван на мислене на самата редакция.

Ключови думи: статия, нови идеи, редакционна колегия, сив поток в науката, развитие на науката, способност за мислене

Целият текст е наличен тук

проф. Димитър Силяновски**

Анотация: Статията на проф. Силяновски от 1930 г. разглежда въпроса дали смъртта на страната физическо лице винаги води до спиране на производството по граждански дела. Давайки пример с уредената в отменения Търговски закон преживяемост на представителната власт на търговския пълномощник при смърт на принципала, авторът обосновава тезата, че делото не се спира, когато страната е представлявана от пълномощник, чиято представителна власт не се прекратява със смъртта на страната.

Ключови думи: смърт на страна, гражданско дело, спиране на делото, процесуална пречка, пълномощник, представителна власт

Целият текст е наличен тук

Георги Георгиев**

Анотация: В публикацията авторът опонира на тезата, застъпена от Симеон Стоев в статията ,,Проблеми на вътрешното убеждение на прокурора“ за съдържанието и границите на вътрешното убеждение на прокурора. Симеон Стоев поддържа, че началото на вътрешното убеждение на прокурора не се ограничава от общото правило за подчинението на всички прокурори на по-горния по степен прокурор. Признава, че централистичната структура и организация на прокуратурата в много отношения слага отпечатък върху процесуалния режим за изява на прокурорското вътрешно убеждение, но подчертава, че строгата субординация на функциите на структурните звена в системата на прокуратурата понякога създава грешна представа за несъвместимост на началото на вътрешно убеждение, на подчинението на прокурора „само на закона“ с изискването на пряко служебно подчинение и йерархическа дисциплина. Отбелязва, че процесуалният суверенитет обаче се регулира от НПК, а не от устройствените правила за институционална субординация, като правомощието да се отменят процесуални решения, да се нарежда да се извършат едни или други процесуални действия от горестоящия прокурор не противоречи на началото на вътрешното убеждение, доколкото разпоредените процесуални решения са авторизирани, те не са решения на прокурора, комуто е наредено да ги извърши, а на наредителя, и това изрично следва да бъде отбелязано. Симеон Стоев аргументира същественото уточнение, че в сферата на оценката на доказателствата в наказателнопроцесуалните правоотношения, в които прокурорът, а не прокуратурата, е субект, вмешателството да се приемат оценки и изводи, противни на личното убеждение на прокурора, са не само морално, а и процесуално недопустими. По-долният по степен прокурор няма право да взема като свои процесуални решения, които са му продиктувани от друг прокурор, ако те не са резултат на неговото суверенно право на лично убеждение.

          В статията „Принципите на прокурорския надзор и вътрешното убеждение на прокурора“, оспорвайки научната обоснованост на тезата на колегата си Симеон Стоев, Георги Георгиев разглежда прокурорския суверенитет (не само в сферата на наказателния процес) като независимост и самостоятелност на прокурора от външна намеса или внушения, и то на прокурора като представител на прокурорския институт. Същевременно развива тезата, че „суверенитетът" на всички прокурори е ограничен от контрола на главния прокурор и от йерархическия контрол на другите висшестоящи прокурори. Черпи аргументи и от характера на съществуващото нормативно различие в третирането на вътрешното убеждение на съда и прокурора, което е фактическо отражение на различията в устройствените и функционалните принципи на съдебната и прокурорската системи. Изразява несъгласие и с разбирането, че съществува противоречие между Закона за прокуратурата и НПК относно съдържанието и обхвата на вътрешното убеждение, респ. суверенитета на прокурора в наказателния процес. Авторът изтъква, че такава колизия не може да съществува, тъй като организационните и функционалните принципи на прокурорския надзор са очертани в Закона за прокуратурата, а НПК съдържа една тяхна конкретизация в сферата на наказателния процес – конкретизация, която не се отделя от своята основа, като не се пропуска и обстоятелството, че принципите на прокурорския надзор, вкл. и принципът на независимостта, от който се извлича и наказателно-процесуалния суверенитет на прокурора, са регламентирани преди всичко в Конституцията.

Авторът застъпва позицията, че вътрешното убеждение на прокурора не е  недосегаема ,,светая светих” на отделния прокурор, която да отваря възможността за прикриване на недостатъци и пороци при формирането му. Изтъква, че то запазва своята недосегаемост само тогава, когато отговаря на принципите на прокурорския надзор и на изискванията на чл. 16, ал 1 НПК ( съдът и органите на предварителното производство да вземат решенията си по вътрешно убеждение, основано на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото, като се ръководят от закона).

            Авторът поддържа, че йерархичният контрол в системата на прокуратурата не е вмешателство, а упражняване на законова функция с богато вътрешно съдържание и значими последици. Той е гаранция за неутрализиране на субективизма в разбирането и прилагането на законите, гаранция за осъществяване на единна законност в цялата страна. Поради това и този контрол е всеобхватен, включва всички сфери на прокурорската дейност. Това е и главният аргумент за обосноваване на разбирането, че и сферата на така нареченото вътрешно убеждение не би могла да остане извън обхвата на йерархичния контрол.

Ключови думи: прокурорски надзор; вътрешно убеждение на прокурора; йерархичен контрол; централизъм на прокуратурата; единство на прокуратурата; главен прокурор; наказателен процес.

Целият текст е достъпен тук.

 * Сп. Правна мисъл, кн. 5, 1978 г.

** Прокурор от Главна прокуратура; ръководител на Съвета за криминологически изследвания към Главна прокуратура; автор на различни съчинения по процесуални теми и по въпроси на криминологията.

В памет на колегата Росица Бузова, съдия в периода 1997 г. - 2019 г., починала на 10.02.2025 г. 

Държавната агенция за бежанците (ДАБ) е органът, който взема решения за предоставяне на международна закрила в Република България. По силата обаче на чл. 10 от Закона за убежището и бежанците статут на бежанец се предоставя и на чужденец, който се намира в България и е признат като бежанец по мандата на Върховния комисар на Организацията на обединените нации за бежанците (ВКБООН).

Въпреки тази изрична законова уредба се наблюдаваше системност на отказите на ДАБ да предоставя статут на бежанец на лица, носители на т. нар. мандатен статут (предоставен от ВКБООН в друга държава), особено когато България стана част от т.нар. „Балкански маршрут“ в резултат на войната в Сирия и конфликтите в Близкия изток. Административният съд в повечето случаи безкритично потвърждаваше тези откази.

В края на 2015 г.  съдия Бузова постанови решение, с което спокойно и задълбочено  аргументирано обясни защо предоставяната от ВКБООН международна закрила (каквато е основната функция на тази организация) е безусловна, без времеви и/или териториални ограничения и подлежи на пряко задължително зачитане. Предоставеният по този ред статут може да се загуби само с последващо изрично решение на ВКБООН за отнемане или прекратяване, а не с акт на национална институция. Международната бежанска закрила под егидата на ООН има самостоятелно действие, без да трябва да бъде дублирана или иначе препотвърдена от такава по Конвенцията от 1951 г. и/или Протокола от 1967г. от договаряща се държава по тях. Това решение заслужава да бъде изучавано като частта от учебник по бежанско право, посветена на мандатния статут, предоставян от Върховния ВКБООН.

Публикуваме това решение заради приносния му характер за развитието на съдебната практика по този вид дела и поради дълбокото си убеждение, че припомнянето на добре свършената работа със съществено значение за защита на човешки права е най-истинският акт на признание и почитане на паметта на колегата Росица Бузова. Съдия Бузова не направи компромис със своя висок стандарт за качество на постановяваните от нея актове.

Решение No. 7063 е налично тук

Изказване на ГАЛИНА ЗАХАРОВА,

председател на Върховния касационен съд, в дискусията, организирана от Българския институт за правни инициативи на на 4.02.2025 г. на тема "Оттук накъде със съдебната власт?"

Целият текст е наличен тук

проф. Дим. А. Силяновски

Анотация: Статията на проф. Силяновски от 1941 г. разглежда проблемите на спирането на гражданско дело поради наличие на друго висящо преюдициално дело. Проблемите в теорията и съдебната практика по изясняване на преюдициалността, на частичното обективно или субективно тъждество на спорните предмети на делата и на надлежните процесуални действия на съда и страните стоят както по времето на написването на статията, така и днес. В статията са разгледани и въпросите за статия на производството, в които е допустимо искането за спиране, както и на отмяната на влязло в сила съдебно решение, породена от наличието на произнасяне по друго дело.

Ключови думи: спорен предмет, преюдициалност, връзка между делата, спиране на дела, преюдициално правоотношение, процесуални предпоставки, иск, касационна инстанция, отмяна на влязло в сила съдебно решение

Целият текст е наличен тук

проф. Димитър Силяновски**

Анотация: Статията на проф. Силяновски от 1941 г. разглежда проблема за допустимостта на частичните искове и за обективните предели на силата на пресъдено нещо по тези искове. И докато по първото практиката на сегашния ВКС и правната доктрина днес нямат колебания, то по второто – относно пределите на формираната сила на пресъдено нещо по уважен и по отхвърлен частичен иск – споровете продължават.

Ключови думи: частичен иск, спорен предмет, петитум на исковата молба, сила на пресъдено нещо, тъждественост на делата

Целият текст е наличен тук

Докладвано във Философско-обществения клон на Българската академия на науките и изкуствата на 17.III.1941 г.*

проф. д-р Стефан Киров**

Анотация: „В статията проф. Стефан Киров разглежда въпросите за понятието за суверенитет на държавата, като отрича тезата за негов абсолютистки характер. Авторът приема, че суверенитетът, схванат абсолютически, не почива на правото, а на физическата сила. Що е суверенитет в смисъл юридически, може да се разбере само ако се отрече абсолютния характер на суверенитета и се приеме, че той е нещо нормирано, следователно ограничено. Единственият начин според автора международното право да стане истинско право е то да има санкция, а това е несъвместимо с идеята за абсолютния суверенитет на държавите. Налага се създаването и уреждането на световна федерация на държавите, която да налага спазването на международното право.“

Ключови думи: държава, суверенитет, международно право, физическа сила, ограничения на суверенитета, абсолютизъм, федерация, санкция

Целият текст е достъпен тук