Делото срещу Вера Засулич за опита за убийство на петербургския градоначалник генерал Трепов*
Защитна реч на адвокат Пьотр Акимович Александров за Вера Засулич
Публикуваме откъс от книгата “Съдебни речи. Френски и руски оратори от XIX век” в превода, редакцията и съставителството на проф. П. Венедиков, който представя защитната реч на адв. П. Александров в процеса срещу Вера Засулич, обвинена за опит за убийството на градоначалника Трепов през 1878 г. Засулич признава, че е извършила деянието, защото искала да отмъсти за побоя с пръчки, нанесен в затвора на млад политически затворник, когото тя не познавала. Побоят бил извършен по нареждане на градоначалника, след като преди това той самият ударил задържания по главата.
Съдия на процеса е видният юрист А. Ф. Кони. От дело по типично обвинение за убийство със самопризнание на извършителя процесът се превръща във форум за обсъждане на това какво представлява идеологически мотивираното престъпление.
Защитникът поддържа, че “наказващият закон може да отнеме външната чест и всички свързани с нея външни отличия, но никакъв закон не може със съдебна присъда да унищожи у човека чувството за морална чест, да промени нравственото съдържание на човека, да го лиши от всичко онова, което представлява неотменима принадлежност на неговото развитие. И ако законът не може да предвиди всички нравствени, индивидуални отлики на престъпника, които се обуславят от неговото минало, тогава идва на помощ общата, присъща на човек нравствена справедливост, която трябва да подскаже какво е приложимо към едного и какво би било върховна несправедливост, ако се приложи към другиго”. Вината за изхода от делото (съдебните заседатели приели, че подсъдимата е невиновна) била хвърлена от правителствените и крайнодесните среди върху председателстващия Кони, упрекван както за това, че позволил разпита на свидетели за побоя над задържания, който мотивирал подсъдимата да извърши деянието, така и защото оставил защитника да говори свободно. Кони допуска разпита, като се позовава на чл. 576 от Устава на наказателното съдопроизводство, според който, ако подсъдимият поиска да се призоват на негова сметка свидетелите, които съдът отказвал да допусне, „прави се незабавно разпореждане за призоваването им“. По отношение на втория упрек Кони отговорил (според спомените му) на министъра на правосъдието: „Правата на председателя не са безгранични. Законът забранява на защитника да говори с неуважение за религията и нравствеността, да разколебава авторитета на закона и да оскърбява когото и да било. Само при тези нарушения председателят има право да спре защитника. Александров не засягаше никак религията и въпросите на нравствеността, той се прекланяше пред закона, който освободи русите от телесни наказания и с ни най-малко загатване не разклащаше значението на закона, който наказва убийството. Той говори за Трепов с изрази, които отговарят на служебното положение и възрастта на градоначалника... И при това най-силното място от речта на Александров, екскурзията в областта на пръчките, беше построено твърде изкусно, като започваше с очертаване благодеянията на императора.“
Текстът е достъпен тук.
*Превод Венедиков, П. Съдебни речи. Френски и руски оратори от XIX век. Превод, редакция и съставителство П. Венедиков. С., ИК "Петко Венедиков", 2005 г.
Истината в наказателния процес[1]
Иван Марков[2]
[1] Първата публикация на студията е в Годишника на ЮФ на СУ „Климент Охридски“, 1959 г.
[2] Иван Любенов Марков, старши научен сътрудник II ст., Катедра по история и теория на държавата и правото, в ЮФ 1944-1977. Роден в София. Завършва СУ, Юридическия факултет, дьржавни и правни науки (1942). Доброволен асистент в ЮФ (1944). Асистент (1946). Старши асистент (1948). Главен асистент по финансово право, по-късно по наказателен процес в Катедрата по наказателно право (1963).
Специализация - Москва (1960). Старши научен сътрудник II ст. в Единния център по науките за държавата и правото (1978). Член на Съюза на учените в България (1944), на Съюза на юристите в България (1967). Области на основните научни интереси: теория на правото, финансово право, наказателен процес.
В представената студия авторът полемизира с тезата, че в наказателния процес е постижима и трябва да се постига ,,абсолютната истина”. Той обосновава позицията, че когато става въпрос за истината в наказателния процес, се има предвид истината относно главния факт. Поради това постижимата в наказателния процес истина е винаги относителна, защото тя се добива винаги не въз основа на непосредствено сетивно възприемане, а въз основа на относителни общи знания. Застъпниците на мнението за постижимостта на абсолютната истина в наказателния процес могат да опровергаят това заключение само ако докажат, че главният факт, интересуващ наказателния съд, не се установява чрез заключение; или докажат, че истината за отделните факти и събития, добита чрез заключение въз основа на относителни общи знания, не е по необходимост също относителна; или докажат, че което и да е заключение за отделни факти или събития може да се получи без общи знания, без „общи правила и закономерности”; или признаят, че общите истини, които се използват в заключенията за конкретните факти и събития, са абсолютни, т.е. ако се откажат докрай от положението на марксистката диалектика, от името на която говорят за относителността на истината.
Според автора да се изясни коя е постижимата в наказателния процес истина, това означава да се хвърли светлина върху съдържанието на основното измежду основните изисквания (принципи, начала), които се поставят пред наказателния процес – постигането на истината относно фактическите и правни основания за издаване на осъдителна присъда.
Истината относно това, че е извършено определеното в закона наказуемо деяние, е предпоставка за законосъобразното определяне и налагане изтърпяването на наказание и следователно тя е елемент от законосъобразността на наказателния правораздавателен акт.
От тази гледна точка изискването да се постигне обективната истина стои тук така, както и във всяка друга област на правоприлагането – то се свежда до изискването за законност, което в много случаи търпи да се облягаме на вероятни истини относно основанията за приложението на закона.
Законността в наказателното правораздаване гарантира личната, а следователно и политическата свобода на гражданина, свободата на трудещите се маси, с които се създава минимално необходимите условия за влиянието им върху целокупното управление.
С оглед на предмета на наказателното правораздаване законодателството и доктрината в социалистическите страни са съгласни, че наказателният правораздавателен акт трябва да почива на сигурно установена истина. Законодателният израз на това разбиране се дава чрез усвояването на т. нар. презумпция за невиновност.
Принципът (началото) на свободното съдийско убеждение се отнася до начина на оценката на събрания доказателствен материал, въз основа на който трябва да се установи истинността на т. нар. главен факт, т.е. да се реши дали са налице определените в закона фактически основания за налагане на наказание. Съгласно този принцип регламентацията на наказателното правораздаване (правилата на наказателния процес) не трябва да стига дотам, че да засегне и начина на оценяването на доказателствените факти както с оглед на тяхната собствена истинност, така и с оглед на изводите, които могат да се направят от тях за главния факт. С други думи, регламентацията на наказателния процес не трябва да съдържа правила, които обвързват (задължават) съда при оценката на доказателствения материал, а регламентацията на другите отделни страни или положения на процеса не трябва да довежда до косвеното обвързване на оценките на съда, до стесняване на тази свобода на съда.
Истинността на юридическите оценки е относителна, както е относителна и истинността на фактическите.
