Иван Марков[2]
[1] Първата публикация на студията е в Годишника на ЮФ на СУ „Климент Охридски“, 1959 г.
[2] Иван Любенов Марков, старши научен сътрудник II ст., Катедра по история и теория на държавата и правото, в ЮФ 1944-1977. Роден в София. Завършва СУ, Юридическия факултет, дьржавни и правни науки (1942). Доброволен асистент в ЮФ (1944). Асистент (1946). Старши асистент (1948). Главен асистент по финансово право, по-късно по наказателен процес в Катедрата по наказателно право (1963).
Специализация - Москва (1960). Старши научен сътрудник II ст. в Единния център по науките за държавата и правото (1978). Член на Съюза на учените в България (1944), на Съюза на юристите в България (1967). Области на основните научни интереси: теория на правото, финансово право, наказателен процес.
В представената студия авторът полемизира с тезата, че в наказателния процес е постижима и трябва да се постига ,,абсолютната истина”. Той обосновава позицията, че когато става въпрос за истината в наказателния процес, се има предвид истината относно главния факт. Поради това постижимата в наказателния процес истина е винаги относителна, защото тя се добива винаги не въз основа на непосредствено сетивно възприемане, а въз основа на относителни общи знания. Застъпниците на мнението за постижимостта на абсолютната истина в наказателния процес могат да опровергаят това заключение само ако докажат, че главният факт, интересуващ наказателния съд, не се установява чрез заключение; или докажат, че истината за отделните факти и събития, добита чрез заключение въз основа на относителни общи знания, не е по необходимост също относителна; или докажат, че което и да е заключение за отделни факти или събития може да се получи без общи знания, без „общи правила и закономерности”; или признаят, че общите истини, които се използват в заключенията за конкретните факти и събития, са абсолютни, т.е. ако се откажат докрай от положението на марксистката диалектика, от името на която говорят за относителността на истината.
Според автора да се изясни коя е постижимата в наказателния процес истина, това означава да се хвърли светлина върху съдържанието на основното измежду основните изисквания (принципи, начала), които се поставят пред наказателния процес – постигането на истината относно фактическите и правни основания за издаване на осъдителна присъда.
Истината относно това, че е извършено определеното в закона наказуемо деяние, е предпоставка за законосъобразното определяне и налагане изтърпяването на наказание и следователно тя е елемент от законосъобразността на наказателния правораздавателен акт.
От тази гледна точка изискването да се постигне обективната истина стои тук така, както и във всяка друга област на правоприлагането – то се свежда до изискването за законност, което в много случаи търпи да се облягаме на вероятни истини относно основанията за приложението на закона.
Законността в наказателното правораздаване гарантира личната, а следователно и политическата свобода на гражданина, свободата на трудещите се маси, с които се създава минимално необходимите условия за влиянието им върху целокупното управление.
С оглед на предмета на наказателното правораздаване законодателството и доктрината в социалистическите страни са съгласни, че наказателният правораздавателен акт трябва да почива на сигурно установена истина. Законодателният израз на това разбиране се дава чрез усвояването на т. нар. презумпция за невиновност.
Принципът (началото) на свободното съдийско убеждение се отнася до начина на оценката на събрания доказателствен материал, въз основа на който трябва да се установи истинността на т. нар. главен факт, т.е. да се реши дали са налице определените в закона фактически основания за налагане на наказание. Съгласно този принцип регламентацията на наказателното правораздаване (правилата на наказателния процес) не трябва да стига дотам, че да засегне и начина на оценяването на доказателствените факти както с оглед на тяхната собствена истинност, така и с оглед на изводите, които могат да се направят от тях за главния факт. С други думи, регламентацията на наказателния процес не трябва да съдържа правила, които обвързват (задължават) съда при оценката на доказателствения материал, а регламентацията на другите отделни страни или положения на процеса не трябва да довежда до косвеното обвързване на оценките на съда, до стесняване на тази свобода на съда.
Истинността на юридическите оценки е относителна, както е относителна и истинността на фактическите.