Моллите [1] на Запада:
съдиите като морални арбитри
Антънин Скалия
Варшава, 24 Август 2009г.
Моллите на Запада: съдиите като морални арбитри (Word)
Моллите на Запада: съдиите като морални арбитри (PDF)
Източник: https://www.rpo.gov.pl/pliki/12537879280.pdf
Представяме лекцията на съдията от Върховния съд на САЩ Антънин Скалия, която е част от важната дискусия за съвременната роля на съда и за юридизацията на политиката, включваща широк спектър от обществени и професионални реакции - от застъпващи тезата, че процесът е неизбежно обусловен в резултат на провалите на политическата система и шанс за постигане на по-голяма ефективност, до опасения за легитимността на съда да решава ценностно натоварени въпроси, от обща човешка компетентност, които досега са били регулирани от морални норми или от правни норми на законодателно ниво, като преодолява липсата на позитивно право. Според Скалия ценностно ориентираните позиции засягат социални предпочитания, които в демократичната държава могат да бъдат изразявани само чрез политическия процес, но не и чрез юриспруденцията.
Наред с основната тема, която Скалия проблематизира ярко провокативно, се поставят и въпроси за компетентността на съда да тълкува смисъла на правните норми в развитие, за "живата конституция" срещу "застиването" на акта към времето на приемането му.
Въведение от д-р Януц Кочановски,
комисар по защитата на гражданските права
Нашият дългоочакван и скъп гост днес е съдията във Върховния съд на Съединените американски щати Антънин Скалия. Съдия Скалия е роден в Трентън, Ню Джърси, през 1936 г.
Той се жени за Морийн Макарти и има девет деца. По време на изслушванията, свързани с неговата номинация, е отбелязано, че като родител на девет деца той има богат опит в работата с групи от деветима. Доколкото съм запознат, съдията има двадесет и шест внуци. Изглежда съдия Скалия може да подреди имената им по азбучен ред.
Съдия Скалия е човек, посветил професионалния си живот на правото. Едновременно както на правото в книгите, така и на правото в практиката, ако мога да използвам известната фраза на Роскоу Паунд.
Съдия Скалия получава обща бакалавърска степен от Джорджтаунския университет и Фрайбургския университет, Швейцария (A.B. degree) и магистърска степен в Юридическия факултет на Харвардския университет (LL.B. degree), където е редактор на Харвардския правен преглед и завършва magna cum laude. Той също така получава наградата Шелдън Филоу, благодарение на която пътува извън САЩ в периода 1960-1961 г.
Адвокат в Кливланд, Охайо, в периода 1961 – 1967 г., професор по право във Вирджинския университет в периода 1967 – 1971 г. и в Чикагския университет през 1977 – 1982 г., както и гост-преподавател на Джорджтаунския университет и в Станфордския университет.
През седемдесетте съдия Скалия работи за федералното правителство като главен юрисконсулт на Агенцията по телекомуникации, председател е на Административната конференция на САЩ и помощник на главния прокурор. През осемдесетте той е председател на сектора по административно право на Американската адвокатска организация и председател на съвета на председателите на сектори.
През 1982 г. е избран за съдия в Апелативния съд на САЩ за съдебния окръг на Колумбия. Четири години по-късно президентът Роналд Рейгън го номинира за съдия във Върховния съд на САЩ и той заема този пост от септември 1986 г. на мястото на Уилям Ренкуист. Съдия Скалия е само на петдесет години, когато се провежда неговото изслушване за върховен съдия, което го превръща в най-младия юрист, достигал някога до този пост[2].
Съдия Скалия е първият американец от италиански произход, който служи като съдия във Върховния съд на САЩ. В началото на изслушванията му за върховен съдия се създава доста шум във връзка с народността му, което поражда подхвърляния от рода на „Аз също съм италианец“. Това предизвиква сенатор Хоууел Хелфин шеговито да отбележи: „Бих бил небрежен, ако не спомена факта, че моят прапрапрадядо се е оженил за вдовица, чийто първи съпруг е бил американец от италиански произход“. И аз не бих могъл да се сдържа, съдия Скалия, да не спомена за себе си факта, че моята баба също беше италианка.
Съдия Скалия е известен със своята юриспруденция на „първоначалното значение“, която отдава примат на текста на конституцията или на закона, който е обект на тълкуване.
Съдията определя като задължение на всеки свой колега да приложи именно този текст, ако той е ясен, а ако не е ясен, да се придържа към специфичната правна традиция, извираща от този текст. Този подход ограничава дискреционната власт на съдията и защитава правото на хората да се самоуправляват.
Този федералистски подход е особено ценен в една епоха на юридизация на политиката (judicalization), в която, както се изразява сър Ралф Дарендорф, съдиите приемат ролята на политици и се включват в разрешаването на политически и морални въпроси на принципа на опита и грешката. Но не искам да навлизам в коментар на онова, което очакваме да е тема на лекцията на нашия гост днес.
Изразеното от съдия Скалия в неговите съдебни актове и други работи притежава силно отличаващо се академично качество и влияние в толкова различни сфери на правото като разделение на властите, федерализъм, материални и процесуални права.
Той притежава също голям принос към защитата на правата, гарантирани от Конституцията на САЩ и признати от дълготрайните социални или правни традиции, отхвърляйки идеята, че съдилищата трябва да признават всяка претенция, която претендира да бъде справедлива.
Съдия Скалия защитава ревностно процесуалните права и гаранциите, предвидени от Конституцията на САЩ и нейните поправки. Исвестен е със своята подкрепа за правото на личен живот и свободата на изразяване.
Във всички свои писания съдията е забележително последователен по отношение на своята юридическа философия, понякога превръщайки се в единствения член на съда, който интерпретира коректно текста и традицията на американската Конституция, често дори против тези, които отричат необходимите ограничения, неизбежни при един последователен тълкувателен метод.
Подходът на съдия Скалия към тълкуването в правото довежда не само до същностна промяна в цялостните схващания на съда. Избирайки позиция, която често е била характеризирана със своята значителна предпазливост в писанията и публичното си поведение, съдия Скалия се опитва да разкрие своята личност и разум и да привлече интереса на обикновените граждани. Всъщност може да бъде научно доказано, че Скалия е най-забавният сред съдиите. Професор Джей Уекслър от Бостанския университет определя, че съдия Скалия инспирира „77 смешни момента“, записани в официалните съдебни протоколи от съдебната 2004-2005 г.[3].
За да завърша това нетолкова кратко представяне, отбелязвам, че на съдия Скалия може да се възхищаваме за много неща.
Нека само отбележа неговите 26 внука[4], неговото страхотно чувство за хумор – всъщност понякога едно от най-опасните оръжия, и неговия огромен кураж да защитава основни ценности и истини, дори и против вижданията и мненията на мнозинството. Позволете ми да отбележа и че именно тези негови достижения станаха причина съдия Скалия да получи миналогодишната награда на полския комисар за защита на гражданските права – наградата „Павел Влодкович“.
Накрая, уважаваме Ви не само заради факта, че сте достигнали върха на професионалната юридическа кариера, но може би още повече заради факта, че съдейки по вашата биография, вие бихте могли да се справите с която и да е друга професия, дори и тази на завоевател на нови земи или на член на Колегията на Кардиналите (разбира се, в консервативното крило), като един от малкото истински верни мъже.
Да Ви посрещнем тук във Варшава, съдия Скалия, е огромно удоволствие и чест за нас. Сцената е ваша.
Антънин Скалия
Моллите на Запада: съдиите като морални арбитри
През първата половина на миналия век американската политическа теория е обсебена от фигурата на експерта. Смятало се е, че ключът за ефективното управление е ръководството на органите на администрацията да бъде отнето от ръцете на политиците и да бъде предоставено на хора, опитни и вещи в различните отрасли на администрацията. Съответно, въпреки факта, че американската конституция изисква цялата изпълнителна власт да принадлежи на избрания от нацията президент, Конгресът създаде цяла серия от органи, изолирани от президентски контрол по начин, че дори техните ръководители не са подчинени на заповедите на президента и не са могли да бъдат освободени от него освен в случай на извършено престъпление по служба. Обикновено тези т.нар. независими регулаторни агенции са ръководени от управителен съвет от петима или повече членове, не повече от незначително мнозинство от които могат да бъдат от една и съща партия, назначени за мандат, надвишаващ четигодишния мандат на президента. По този начин се смята, че политиката ще бъде отстранена от работата по управление на икономиката, а тази работа ще бъде вършена от експерти. Така е създадено това, което по-късно стана известно като неоглавената от никого четвърта държавна власт в Америка – серия от агенции, които биха могли да бъдат изброени по азбучен ред, като например Комисията по междущатска търговия, Федералната търговска комисия, Комисията по сигурност и оборот, Федералната комисия по комуникации и Съвета за гражданско въздухоплаване.
Няма да бъде некоректно да се каже, че проектът се провали шумно – основно по две причини. Първо и по-важно, осъзна се (а не би следвало за никого да е изненада), че много от най-важните държавни въпроси, които се решават от тези изпълнителни агенции – дори от агенции, занимаващи се с привидно техническа материя като телекомуникации и транспорт – нямат правилен или грешен отговор, който експертите да открият. Тези въпроси засягат социални предпочитания, които в една демокрация може да бъдат изразявани само чрез политическия процес. Колко телевизионни станции да позволи Федералната комисия по комуникации да бъдат притежавани от една телевизионна компания? Отговорът зависи от това до каква степен се интересуваме от качеството на телевизионните програми (общо взето по-мащабните начинания могат да предоставят по-скъпа продукция) и от това до каква степен се страхуваме от доминирането на големи телевизионни компании, включително техните новини и публицистични предавания. Няма верен отговор на този въпрос, това е просто въпрос на политическо предпочитание. В какъв размер би следвало Комисията по междущатска търговия да позволи на железниците да таксуват превозването на общински отпадъци? Ако им се позволи свободно да определят цената (включвайки и разумна печалба), изхвърлянето на отпадъци по този начин ще бъде изключително скъпо. Но може би бихме искали да субсидираме депонирането на общинския боклук в полетата, така че градовете да не замърсяват околната среда чрез изгаряне. Можем да приложим тази субсидия, като наложим на железниците да облагат този вид товари с такси, които не покриват цената на превоза и същевременно да им позволим да компенсират дефицита, налагайки по-високи такси за други товари, което от своя страна ще доведе до заплащане на последните от клиентите на железниците. Така че в какъв размер ще позволите на железниците да налагат такси зависи от: 1. колко се интересувате от състоянието на околната среда и 2. в какъв размер бихте искали да субсидирате градовете. Няма верен отговор на този въпрос, това е въпрос на политическо предпочитание.
А втората причина, поради която проектът, наречен „независима агенция“ се провали, бе, че е напълно, изцяло невъзможно да се отстрани политиката от политическите решения. (Това е не просто реалност за тези от нас, които вярват в демокрацията, това е една благословена реалност.) Намалените правомощия на демократично избрания президент за контрол върху независимите агенции са просто заменени с увеличаване на контрола от страна на демократично избрания Конгрес. Ръководителите на агенциите не подлежат на смяна от страна на президента, но също така вече не са защитени от неговата политическа мощ; той няма интерес да ги защитава, след като актовете им вече не са негови актове, грешките им не са негови грешки. Така независимите агенции се превръщат в раболепни следовници на политическата насока, дадена им от комисиите на Конгреса, отговорни за техния бюджет и надзор.
Към края на двадесети век независимите регулаторни агенции не са вече на мода. Всъщност две от най-старите от тях Комисията по междущатска търговия и Съветът за гражданско въздухоплаване са закрити. Но в Съединените щати, а и по света вярата в експерта е заменена от вярата в съдията – моралист. Докато технически въпроси, както вече видяхме, нямат един-единствен правилен отговор, със сигурност моралните въпроси имат такъв. Дали жената има естественото право на аборт? Дали обществото има правото да отнеме живота на човек за извършените от него престъпления? Дали е нечестно (и затова според терминологията на американската конституция – отказ на равно третиране) да се разрешава бракът между лица от различни полове, но не и между лица от еднакъв пол? Дали човешкото същество притежава неотчуждаемото право да отнеме собствения си живот и да получи съдействие за това от други? Тези и много други подобни въпроси включват в себе си една фундаментална моралност, основни виждания за човешките права – и със сигурност трябва да има верен и грешен отговор на тях.
Всъщност аз твърдо вярвам, че има. Ще рече, че аз вярвам в естественото право. Проблемът е, че моето виждане за това какво предписва естественото право е по-различно от това на останалите – и никой от нас по никакъв начин не може да демонстрира, с нищо, доближаващо се до научната сигурност, коректността на своята позиция. Така, от гледна точка на демократичната теория, няма по-добро основание да отнемем тези въпроси от преценката на хората, отколкото да им отнемем преценката по въпроси на икономическата политика – защото не съществува морален експерт, който може да отговори на тези въпроси. С това не искам да кажа, че преценката на народа винаги може да насили моята собствена съвест по тези въпроси за това кое е правилно и кое грешно. В нацистка Германия например дори и да е било по демократичен път установено, че евреите и поляците нямат право живот, аз щях да бъда задължен да ги пазя и защитавам дори и с цената на явно незачитане на закона, ако е необходимо. Ние тук не говорим обаче за отговорност на индивида, а за това кой в едно демократично общество би следвало да определя виждането на правителството за това какво представлява естественото право. За мен отговорът е очевиден. След като съществува естествено право, въпросът е: какво американският народ, холандският народ или италианският народ вярва, че представлява естественото право? То разрешава ли или забранява аборта? В едно отворено демократично общество хората могат да дебатират тези въпроси, всяка страна – убеждавайки другата в собствената си правота. И хората (за разлика от съда) могат да достигнат дори и до компромис – например, давайки възможност въпросът за правото на аборт да бъде разрешен по различаващи се начини от отделните федерални единици на една федерална държава или например, забранявайки аборта, извършен по изключително брутален начин, или разрешавайки аборта само в случай на изнасилване или кръвосмешение.
Но в тези ранни години на 21-и век не това е посоката, в която се развиваме. Пристрастили сме се към абстрактното морализиране. То е относително безвредно, когато се появява в основополагащите документи на международни органицации като ООН – която може да приложи морализацията, но може и да не я приложи в зависимост от императивите на политическата целесъобразност. Да спре или да не спре това, което например нашият Конгрес определи като геноцид, в Судан; нищо не принуждава ООН да действа. Но абстрактното морализиране е опасна практика, когато е употребено в основополагащите документи на една национална държава (или федерален съюз на национални държави), което изисква тази морализация да може да бъде съдебно наложена. Няма нищо фундаментално погрешно например в чл. 8 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи на Съвета на Европа, в който се определя, че „всеки има право на неприкосновеност на личния и семейния живот“. Кой би могъл да не е съгласен с подобна вдъхновяваща сентенция? Едва ли някой би могъл да не се съгласи и с вдъхновяващата сентенция в чл. 5 от френската Декларация за правата на човека и гражданина от 1789 г. – „правото трябва да забранява само действия, увреждащи обществото“. Но ако последната е останала да съществува само като вдъхновяваща сентенция, без дори и опит съдиите да я налагат на френския парламент, то предходната – правото на неприкосновеност на личния живот, е била прилагана срещу демократично избраните правителства на Европа чрез решенията на Европейския съд по правата на човека. Но в какво всъщност се състои правото на неприкосновеност на личния и семейния живот? Кой друг би могъл да знае освен Европейският съд по правата на човека?
Преди девет години бе постановено, че това изискване на ЕКПЧ забранява разпоредба на правото на Обединеното кралство, насочена срещу грубата непристойност, според която позволението на закона за осъществяване на хомосексуални действия на непублични места не се прилага, когато „участват или присъстват повече от две лица “. Европейският съд по правата на човека постановява, че законът срещу грубата непристойност не може, поради изискването за неприкосновеност на личния живот, да бъде приложен срещу петчленна хомосексуална оргия, участниците в която са я смятали за толкова малко конфиденциална, че дори са я заснели[5]. (Съдът не уточнява колко хора трябва да участват в едни сексуални действия докато те престанат да се квалифицират като част от „личния живот“ на всяко от лицата. Вероятно това е някакво число между пет и броя необходим, за да се запълни Колизеума. Освен ако не приемем, разбира се, че всяка сексуална дейност, която не се показва съзнателно на неучастници в нея, е част от правото на личен живот, в който случай дори стадионът на Янките би бил удачно място за изживяването на нечий „личен“ живот.)
В мотивите си седемчленният състав на ЕСПЧ не само дефинитивно постановява за хората в Европа какви са границите на правно защитимата им неприкосновеност на личния живот. Съдът се произнася окончателно също и за това какво е „необходимо в едно демократично общество... за защитата на здравето и морала“. Последното представлява за чл. 8 от Конвенцията едно изрично изключение от правото на неприкосновеност на личния живот. Аз, разбира се, не заемам позиция по въпроса дали забраната на оргиите е необходима за защитата на морала. Настоявам обаче, че в едно демократично общество обвързващият отговор на този ценностно натоварен въпрос не би следвало да бъде даден от седем неизбрани по демократичен начин съдии.
Европейският съд по правата на човека не е единственият, разбира се, който постановява ценностно натоварени решения за обществото. Моят съд го прави постоянно. Решението по делото Роу срещу Уейд[6] е може би най-подходящият пример за това, с него се налага абортът по желание на лицето на територията на целия САЩ. Но има още много примери. Преди шест години обявихме за недопустими закони срещу хомосексуалността, закони, които са съществували повече от 200 години в съзвучие с конституцията, цитирайки между другото решението на ЕСПЧ по делото Дъджън[7], и то – за да установим значението на клаузата за справедлив съдебен процес на американската конституция[8]. Обявихме за недопустимо съдебните журита да се произнасят (както са правили в миналото) за това убиец да бъде осъден на смърт въпреки своята умствена изостаналост[9] или въпреки факта, че е бил под 18 години, когато е убил[10]. Обявихме, че е недопустимо държавата да поддържа военен колеж само за мъже въпреки факта, че множество американски военни колежи за повече от век не са били в установено нарушение на конституционното изискване за равно третиране. Отрекохме, засега, конституционно право на асистирано самоубийство, но си запазихме правото да преразгледаме въпроса[11]. Мога да продължа и с още примери.
Защо съдиите не винаги са били такива пионери в създаването на политики? Отговорът е, че сравнително до скоро се смяташе, че текстът на законите, включително на основните закони, застива в момента на приемането им. Какво са означавали неясни формулировки като право на неприкосновеност на личния живот или право на равно третиране по времето на приемането на конституцията лесно може да се установи (дори и по най-противоречивите въпроси) от възприетите и неоспорвани практики, съществували към този момент. И каквото е разрешавала конституцията при приемането си, това разрешава и завинаги, само народът би могъл да внесе промяна, като измени конституцията. Така през 1920 г., когато се стига до всеобщо съгласие, че жените трябва да могат да гласуват, Върховният съд на САЩ не обявява, че клаузата за равно третиране има съдържание, каквото не е имала преди това; за сметка на това народът приема деветнадесетата поправка към конституцията, изискваща всеки щат да предостави на жените избирателно право.
При режим на статично право не е трудно да се прецени дали според американската конституция съществува право на аборт или на хомосексуални действия, или на асистирано самоубийство. Когато конституцията е приета, всички тези действия са били третирани като престъпления и това се е запазило за векове напред; не е съществувал състоятелен аргумент, че тези закони противоречат на конституцията. Разбира се, обществото е свободно да декриминализира тези актове, както са направили редица щати, но при статична конституция съдиите не могат да го направят.
Промяна настъпи през втората половина на 20-и век и съжалявам да го кажа, но именно моят съд е отговорен за нея. Моят съд е този, който създаде концепцията за „живата конституция“. Започвайки с клаузата за необикновените и жестоки наказания в осмата поправка на Конституцията[12], развихме доктрината, че значението на конституционните текстове може да се променя през годините, така щото да се придържа към „еволюиращите стандарти за приличие в едно все по-съзряващо общество“[13]. И, разбира се, именно ние, съдиите от Върховния съд на Съединените американски щати, ще определяме налице ли е еволюция в обществото и превърнала ли се е тя в прогрес. Въз основа на тази теория бяха наложени цяла серия от изцяло нови конституционни изисквания – от задължението за възможност на предварително изслушване преди спиране на изплащането на социални помощи[14] до задължението да се поддържа библиотека с юридическа литература в затворите[15].
Известно време американският Върховен съд беше обект на завист сред юристите по света. Останалите съдии си мислеха, ех, само и ние да имахме право да творим добро. И след това със създаването на конституционните съдилища в Европа и накрая след създаването на Европейския съд по правата на човека властта да се твори добро премина в ръцете на всеки съдия – или поне на всеки съдия, овластен да изгнорира един законодателен акт. ЕСПЧ бързо възприе позицията, че Конвенцията (както съдът се изразява през 1978 г.) е „жив инструмент, който трябва да бъде интерпретиран в светлината на днешните условия“[16]. И така светът, или поне Западът, достигна до днешното си състояние на съдийска хегемония.
Нека бъда ясен, проблемът, който разглеждам, не е социалното зло на постановеното в съдебните решения, които описах. За целите на спора възприемам например, че секс оргиите елиминират социалното напрежение и следва да бъдат поощрявани. Вместо това аз поставям под въпрос уместността, дори здравия разум, в това да се взимат ценностно натоварени решения, касаещи цялото общество (а в случая на Европа много различни общества) от неизбирани съдии. Не съществуват научно даказани „правилни“ отговори на поставените по-горе въпроси, които да могат да се противопоставят на отговорите, които едно конкретно общество предпочита. Но дори и да имаше правилни научни отговори, то дори и тогава нe би имало причина да вярваме, че специалисти с правно образование могат да разрешат тези въпроси по-лесно от да кажем лекарите или инженерите или пък етиците или дори „Джо Шестебири“[17]. Не е ли очевидно, че нищо от наученото в Харвард, както и нищо от опита, натрупан в моята практика, не ме квалифицира да реша дали може да има (следователно съществува) право на аборт или на асистирано самоубийство.
Липсата на специална квалификация у съдиите да разрешават подобни въпроси е маскирана зад особения класически юридически стил, в който те представят своите мнения, включващ сухо предаване на фактите, описание на извършените по делото процесуални действия, относимите правни норми, доводите на страните и накрая анализа на съда, в който се полагат големи усилия, за да се покаже съответствието на днешния резултат с други по-ранни решения на съда. Проблемът е, че тези ранни решения, както и настоящото, пропускат да обсъдят истинските проблеми, които са твърде фундаментални по своята природа, за да бъдат разрешени от съдилищата по пътя на логиката. Така ЕСПЧ в своето решение по делото Дъджън, в което поддържа, че забраната на хомосексуалната содомия нарушава чл. 8, преценява, че забраната не е необходима за запазването на морала, като същевременно претендира да не постановява „ценностна присъда за моралността на хомосексуалните отношения между пълнолетни мъже“[18]. Със сигурност обаче моралността на тези действия е централен въпрос при определянето дали забраната е необходима за защитата на морала. Твърдя, че съдът е изключил каквото и да е произнасяне по въпроса за моралността на хомосексуалните действия не защото този въпрос не е относим към делото, а защото е очевадно ясно, че съдиите нямат по-големи способности от който и да е от нас, за да определят кое е морално и кое не. Същият феномен на изключване на основния проблем в делото наблюдаваме по делото Роу с/у Уейд, по което моят съд прие, че, за да се произнесе по въпроса дали държавата може да позволи прекратяването на живота на заченатия плод по искане на майката, не е необходимо да се определи кога започва човешкият живот. Разбира се, този въпрос е централен за едно сериозно обсъждане на спорния въпрос, но очевидно съдиите не знаят повече за него от който и да е от нас.
….
Което отново ме връща към сравнението, с което започнах в началото. Точно както научните експерти не са квалифицирани да дадат на хората отговор на множеството политически въпроси, присъщи на всяка икономическа регулация, така и съдиите не са квалифицирани да дадат отговор на моралните въпроси, присъщи за всяка предварителна оценка на което и да е основно човешко право. И както се оказа невъзможно да се отстрани политиката от икономическото регулиране, така ще се окаже невъзможно да се отстрани политиката от ежегодно обновяващите се официални възгледи на обществото по отношение на човешките права. В САЩ механизмът за проникване на политиката е била винаги процедурата по номиниране и одобряване на кандидатурите на съдиите. Федералните съдии по принцип и съдиите от Върховния съд на САЩ се номинират от Президента и одобряват от Конгреса. Всеки републиканец, кандидат за президент след Ричард Никсън, се оплаква от активистки Върховния съд и обещава, че ще предлага съдии, които вярват в „съдийска въздържаност“. И всеки кандидат-президент демократ от Майкъл Дукакис насам обещава, че ще предлага съдии във Върховния съд, които ще поддържат решението по делото Роу с/у Уейд, което е синоним на съдийския активизъм. Всяка година конфликтът за съдийските назначения се разраства. Наскоро той достигна до нивото на апелативните съдилища, тъй като демократите в Сената отказаха да потвърдят номинации, за които се очаква да не се съгласят с Роу с/у Уейд. Заради това политическо противопоставяне няколко места в апелативните съдилища остават незапълнени. Урокът е, че в едно наистина демократично общество – или поне това в Америка – по един или друг начин хората ще наложат своя глас по ключовите въпроси на социалната политика. Ако съдиите рутинно дават на обществото категорични отговори на морални въпроси, за които има широко поле за дебат, вместо да се придържат към значението на текстовете, което те са имали в момента на приемането им, то тогава съдиите е неминуемо да станат политически отговорни. Народът чрез своите представители – президента и сената, вече няма да избира своите кандидати за съдии по традиционните критерии – правни умения, честност, съдийски темперамент и прочие. Тези качества са уместни и добри, но вече не са най-важните неща, които ще трябва да търсим. Ще трябва да търсим хора, които са съгласни с това, което ежегодно ревизиращата се концепция за конституцията изисква. Промяната в критериите вече е налице, сега вече хората – след петдесет години „жива конституция“, успяват да схванат правилата на играта. Аз бях избран за съдия във Върховния съд преди 23 години с вот 98-0, днес, съдия с виждания като моите не може да спечели 60 гласа, за да заеме място в апелативен съд. Това, което се получи, се разкрива дори от самата терминология, която съпътства процеса на избиране на кандидатите. Сенатът търси „умерени“ съдии – „мейнстрийм“ съдии. Какво, за бога, е умерена интерпретация на конституционна разпоредба? Вероятно по средата на това, което тя казва и това, което искаме тя да казва? Няма смисъл да говорим за „умерен“ юрист. Но има голям смисъл да говорим за умерен политик, за умерен законотворец, като редактор на една непрекъснато еволюираща конституцията. „Умереният“ съдия е този, който ще тълкува конституцията в смисъла, който повечето хора биха искали да има; „крайният“ съдия е този, който би сътворил нова конституция, която повечето хора не биха одобрили. Веднъж възприеме ли се този подход, конституцията престава да изпълнява своята главна функция: да не позволява на мнозинството да прави определени неща, към които последното се стреми.
Предвиждам подобна политизация на европейските юрисдикции, но честно казано нямам представа какъв механизъм би направил това възможно. Една от възможностите за контрол върху съдебната власт, която бащите на американската конституция са вложили в нея, е процедурата за назначаване на съдиите по един изключително прозрачен и откровено политически начин – така че съдийските назначения да могат да бъдат важна тема в президентските избори. Не ми е известно да съществуват ефективни механизми за политически задръжки в Европа по отношение на европейските конституционни съдилища, Съда на ЕС, ЕСПЧ. Освен това, за разлика от Америка, политическата враждебност на вашите съдилища не може да бъде персонализирана. Вашите съдилища имат много членове, а в множеството е анонимността. Фактът, че вашите съдии разглеждат делата в състави, а не в общо събрание, засилва невъзможността за това някой да понесе вината – всеки съдия може да бъде критикуван само за част от решенията. В допълнение на невъзможността за приписване на вина, решенията на съда не се подписват от определен съдия, а са анонимни. По тези причини няма да видите в Европа плакати от сорта на „Импийчмънт на Ърл Уорън![19]“ или „Импийчмънт на Хари Блекмън![20]“ – или политически листовки, подобни на предупредителното писмо, изпратено до дома ми, от спонсор на Демократическата партия (предполагам погрешка), на което беше написано: „Представете си Скалия – председател на Върховния съд!“.
Намесата на политиката в процеса на съдебните назначения в моята страна не предизвиква у мен радост. Но честно казано, предпочитам това, отколкото алтернативата: управление на съдийска аристокрация. Възнамерявам да следя с интерес развитието на този въпрос в Европа.
Превод Иван Петров, стажант в Съюза на съдиите в България,
Редакция д-р Васил Петров, съдия в Софийския районен съд
[1] Молла – мюсюлманин, обучен на ислямска теология и свещено право. Бел. на преводача.
[2] Налице е фактическа грешка. Най-младият съдия във Върховния съд на САЩ е съдия Джоузеф Стори, който, когато е назначен през 1812 г., е 32-годишен. Бел. на редактора.
[3] Съдебните протоколи на Върховния съд на САЩ са много подробни и отразяват не само изявления на съдиите и процесуалните представители на страните, но и избухванията на смях в залата или на съдийската скамейка и коментарите и репликите между съдиите и процесуалните представители на страните. Бел. на редактора.
[4] Към момента на смъртта си съдия Скалия има вече 28 внука. Бел. на редактора.
[5] A. D. T. v. UK, No. 35765/1997 (July 31, 2000). Бел. на автора.
[6] Решението по това дело (410 U.S. 113 (1973)) признава конституционното право на аборт на жените като част от правото на личен живот на жената. Бел. на редактора.
[7] Dudgeon v. UK, 45 Eur. Ct. H. R. (Ser. A) (1981). Бел. на автора.
[8] Lawrence v. Texas, 539 U. S. 558 (2003). Бел. на автора.
[9] Atkins v. Virginia, 536 U. S. 304 (2002). Бел. на автора.
[10] Roper v. Simmons, 543 U. S. 551 (2005). Бел. на автора.
[11] United States v. Virginia, 518 U. S. 515 (1996). Бел. на автора.
[12] Осмата поправка на конституцията на САЩ забранява налагането на прекомерни парични гаранции за освобождаване от задържане под стража, налагането на прекомерни глоби и налагането на жестоки и необичайни наказания. Бел. редактора.
[13] Trop v. Dulles, 356 U. S. 86, 101 (1958) (plurality opinion). Бел. на автора.
[14] Goldberg v. Kelly, 397 U. S. 254, 263-64 (1970). Бел. на автора.
[15] Bounds v. Smith, 430 U. S. 817, 828 (1977). Бел. на автора.
[16] Tyler v. United Kingdom, 26 Eur. Ct. H. R. (Ser. A) at pera. 31 (1978). Бел. на автора.
[17] Joe Six-Pack е съвременното американско название на обикновения човек. Бел. на автора.
[18] Dudgeon v. UK, 45 Eur. Ct. H. R. (Ser. A) at pera. 54. Бел. на автора.
[19] Председател на Върховния съд на САЩ (1953-1969). Бел. на редактора.
[20] Съдия във Върховния съд на САЩ (1970-1994). Бел. на редактора.