д-р Тодор Панайотов**
След държавния преврат на 9 септември 1944 г. за българското общество и държава „започват дълбоки и всеобхватни промени“1 защото „органите на старата власт – полиция, жандармерия, войска, администрация, са неутрализирани, разгромени или отстранени“2. С идването на власт на правителството на Отечествения фронт „в България се поставя началото на налагане на нов съветски тип обществено-политическа система“3.
Веднага след преврата редица дълголетни централни всекидневници като „Мир“ (1894-1944), „Дневник“ (1902-1944), „Утро“ (1911-1944), „Зора“ (1919-1944), „Слово“ (1922-1944) са насилствено спрени. Десетилетия наред те са пренебрегвани от марксистката историография, защото за нея тези издания са: „жълти“, „фашистки“, „буржоазни“ и следователно-недостойни за изследване4. Тези характеристики се срещат дори и в най-малко идеологизирания труд, какъвто е националният библиографски указател на периодичния печат5.
Не само изброените горе вестници, но и хората работили за тях са заклеймени след 1944 г. Те са репресирани, заличени, забравени и премълчавани. Част от тях са избити без съд и присъда, но убийствата им са „узаконени“ с по-късна дата с Наредбата-закон за народния съд. Други са съдени и осъдени от т.нар. Народен съд през 1945 г. Те или умират в затвора, или изтърпяват различни по срок присъди6. Всички осъдени и техните семейства носят десетки години клеймото „враг на народа“ и „осъден от народния съд“. Оцелелите журналисти са обречени на мизерия защото им е забранено да упражняват професията си и на практика са принудени завинаги да прекъснат сътрудничеството си в печата. Има и четвърта група „буржоазни журналисти“, които не са преследвани.
Един от тях е Петко Стайнов.
* Публикувано в сп. „Архивен преглед“, 2013, № 1.
** Гл. ас. д-р Тодор Георгиев Панайотов е историк на журналистиката в България и е преподавател в Департамент „Масови комуникации“ на Новия български университет.