А тогава, при събиране на суров материал за български Основен закон, в смисъл на подходящи и предпочитани текстове, техният събирач, оценител и преводач, е използувал широко само сръбския Устав от 1869 и отчасти само румънската Конституция от 1866. В доклад до своето началство (№ 979 от 8 юни 1878), руският комисар княз Дондуков—Корсаков ясно изразява своите предпочитания и те се налагат на управляващия съдебния отдел при неговата канцелария, Лукиянов, а чрез него на другите подчинени сътрудници. От тоя доклад узнаваме, че на българските народни представители, които ще се свикат в Търново на Учредителното Велико Събрание, ще бъде предложен „в донякъде изменен вид органическият Статут на сръбското княжество“. Казва се и защо. Защото „сръбската Конституция повече от други съответствува на нравите и нуждите на българския народ, а в същото време може да предостави на българския княз значителни „прерогативи на властта“. Тогава как да си обясним, че докато в сръбския Устав има отделна глава (VII-ма) с надслов „За съдилищата“, уреждаща тая материя в 11 члена (108—118), българският проект не съдържа такава глава?