Видове правни норми и отношението на съдебната власт към тях

 д-р Д. Разбойников

Видове правни норми и отношението на съдебната власт към тях word
 Видове правни норми и отношението на съдебната власт към тях pdf

Из историята на българските юридически дебати – за ролята на юристите във времена на преврати

            Представяме на вниманието ви статията на д-р Д. Разбойников, която сама по себе си е ценен документ за правната дискусия в годините след 19 май 1934 г. и показва ролята на юристите за защита на конституционния ред. Д-р Разбойников влиза в задочен спор с Л. Диков, който в своя Курс по гражданско право, т. I. Обща част. С., 1935/36 г.  твърди, че Конституцията в известни свои части (чл. 43-50 и 108-118) била отменена. Диков поддържа, че: „На 19 май 1934 г. се разтури На­родното събрание и се даде нова авторитарна форма на българ­ската държава...По силата на този акт отменени бяха всички конституционни постановления, които стояха в противоречие с установения на тази дата нов мироглед". В статията си д-р Разбойников обосновава, че превратът не е революция, няма правно-конститутивна роля, а съдебната власт,която прилага противоконституционни закони, изменя на народа. Авторът поддържа, че "...макар в нашата Конституция да не е отреден специален текст, който да урежда обязаността на съда да зачита конституционните гаранции и да не прилага противоконституционните закони, тази обязаност на съда съществува и у нас по един безспорен начин. Подобно на нашата Конституция бе уреден този въпрос и по конституцията на Румъния до 1923 г. Въпреки това обаче, както по-горе видяхме, Върховният касационен съд в Румъния е признавал на няколко пъти правото на съда да не прилага проти­воконституционните закони. Убедени сме, че правното убежде­ние за съществуването на тази обязаност и у нас би до­вело до редица откази да се прилагат от българския съ­дия противоконституционните закони, ако у нас бе въве­дена пълната несменяемост на съдията и на съдебния служител изобщо.

...Ако се съгласим, че в прилагането преди всичко на закона и то действащия закон се състои упражняването на съдебната власт във всичката нейна ширина, не можем да не приемем, че съдът е длъжен да прилага законите само след като се удостовери, че това, което му се предлага като закон, е наистина закон. Ако съдът няма властта да направи тази проверка, принципът за суверенното упражнение на властите става напълно илюзорен...

...Затова се приема, че революцията туря начало на нова държавна орга­низация, а тази последната си създава ново позитивно право. Тази реорганизаторска власт на революцията от държавноправно гледище не може да се упражни чрез преврат, защото при един преврат липсват елементите на самосътворяващата закона сила (Selbstgesetzgebende Gewalt); при преврата няма народ, който да отрече досегашния дър­жавен ред, да го събори и да изгради на негово място но­вия такъв, а оттам и въз основа на него да продължи по-нататъшното си законодателно творчество."

            Когато говорим[1] за правни норми, ние говорим всъщност за оня установен от държавата ред, който обу­славя не само правно организираното съжителство на хората в едно общество, но и правилното отправление на държав­ните функции. Поради това именно не всички норми като установен от държавата ред са равни и еднакви по своята правна природа. Така, на първо място, ние сме длъжни да различаваме норми за държавата и норми в дър­жавата. Към първите се отнасят основните закони, чийто адресат е самата държава, респективно органите, които я представляват. Към вторите, напротив, ние отнасяме за­коните, които стават такива по силата и разпорежданията (преки или косвени) на основния закон и чийто адресат вече са самите граждани в държавата. Поради това тези норми се различават и по целта, която преследват. Първите имат за цел да уредят правното отправление на държавните функции, а вторите – правното съжителство на гражданите в държавата. Как и защо става това?

          Всяко организирано в държава общество се развива и проявява своя културен живот по силата на един основен, на един първичен ред. Този последният е плод на народната организация. Създаде ли си народът тази орга­низация и този ред, ние вече говорим за организирано в държава общество. Самият този факт вече ни сочи на естествената връзка между държавна организация и писано право. Винаги и при всички случаи на държавата е предоставена задачата да формулира и осъществи правото. Но понеже държавата като такава не може да се самореди, а народът ‒ самоуправлява, то последният е конституирал съответните органи, които да редят и управляват държавата. Управи­телите на държавата са, следователно, едни функционери на народа, които го управляват по силата на един мандат, на едно пълномощие. Но, както знаем, пълномощието по своето естество бива генерално и специално. Генерално е пълномощието на управителя-диктатор. До такова пълномощие той се добира или по силата на народното доверие ‒ при народните диктатури, или по силата на властта ‒ при дес­потичните диктатури. Доберат ли се до това генерално пълномощие, диктаторите вършат какво поискат и както искат. Техното благоусмотрение е идентично на държавния ред. В този случай бихме могли да говорим оше по-уме­стно за липса на пълномощие или дори за превишаване на властта по даденото такова.

            При чисто народното управление, напротив, управите­лите имат винаги специално пълномощие. Това пълномощие, този мандат, е самият държавен ред, сформирован и изразен по волята на народа и от самия него, в най-висшия, най-върховния държавен ред ‒ основния закон или Кон­ституцията. Този закон съдържа управителните директиви за всички управители в страната, на които ще бъдат по­верени трите държавни власти ‒ законодателна, съдебна и изпълнителна.

            В настоящата статия нас ни занимава законодател­ната и изпълнителна власт. Натоварените с управлението упражняват тези власти по предписания от народа основен ред, като всека функция се извършва посредством конституирания от на­рода ‒ специално за тази функция ‒ орган. Така, например, учреденият ‒ от народа в основния държавен ред ‒ орган за законодателната власт е Народното събрание и Царят. В този основен ред се съдържат границите, в сферата на които съответният орган е натоварен да дей­ства. Всичко, което би надхвърлило границите на тази сфера, е нищожно по право. То не може да има никаква правна стойност. Тези граници, с други думи, представляват спе­циалното пълномощие, което народът дава за управителните функции на своите органи. Тези граници са нормите, които народът си е постановил в основния закон. Всички норми, които в своята цялост и по предназначение са създадени за държавните органи, представляват съвокупно ‒ норми за държавата. От тези норми, следователно, зависят действията на всички държавни органи.

           При отправлението на по-нататъшните държавни функции отделните органи, по силата на своето предназначение, са властни да творят също ред, но този ред засяга вече не отделните държавни органи, а самите граждани в държа­вата. Ето защо нормите за държавата не стоят в никаква зависимост от нормите в държавата, докато последните дължат съществуванието си на първите. С други думи нормите за държавата или основните закони са норми от по-висш ред, докато нормите в държавата са такива от по-нисш ред. Нормите от по-нисш ред съществуват по силата и повеленията на нормите от по-висш ред. Тези последните, следователно, са „производителните норми“, те са майка на нормите от по-нисш ред.

           Това първо различие между нормите се проявява по един естествен начин и посредством източника на тези норми. Основните закони са плод от законодателната дейност на самия народ, който законодателства винаги посредством конституирания от него за тази цел орган. Самият народ, значи, в лицето на този орган е учредяващият фактор. Обикновените закони, напро­тив, са плод от законодателната дейност на обикнове­ния ‒ учредения законодателен орган. По своето естество тези два органа стоят в едно безусловно подчи­нение един към друг. Първият орган е учредяващият такъв. Той е сътворил втория. Обикновеният законо­дателен орган, напротив, е учреденият. Той е винаги рожба на учредяващия. Съответно на това и нормите от по-нисш ред стоят в безусловно подчинение на нормите от по-висш такъв. Никога норма от по-нисш ред не може да отмени норма от по-висш такъв. Противното би довело до абсурда учреденият орган да отменява поста­новленията на учредяващия орган.

Тези два органа са напълно различни и по функция, и по правно предназначение. Така, например, учредяващият орган (у нас – народът посредством Великото народно събрание) има винаги, по отношение на законодателната власт, задачата да твори само норми от по-висш ред, докато учреденият орган ‒ задачата да твори по волята и повеленията на учредяващия орган ‒ обикновените закони или нормите от нисш ред.

Никога не може да се прави едно смешение между тези два различни по характера и предназначението си ор­гани. Така например, ако бихме засилили в двоен размер представителите на обикновеното Народно събрание като учреден орган, то с това ние далеч не бихме получили още Велико народно събрание като учредяващ орган. Такова едно събрание далеч не притежава правната възможност да извърши същите актове на орган-учредител, какъвто е само Великото народно събрание, защото, преди всичко, предста­вителите на обикновеното Народно събрание, пък били те в двойно или тройно число повече, нямат мандат и не са призовани от народа да изпълняват функцията, която този последният е фиксирал за учредяващия орган в чл. 141 от Конституцията. Защото, предполага се, че такъв един представител (от обикновеното Народно събрание) като мандатьор на народа няма абсолютно никакви народни ин­струкции за функциите на учредяващия орган. За да получи този представител такива директиви, необходимо е да се поиска от народа избраници с предназначение да вземат те участие в учредяващия орган и за функциите, които народът в чл. 141 от Конституцията му е предвидил. Само в този случай респективният представител ще е получил съответния мандат от своите избраници, от народа. И, наистина, очевидно е, че съвсем друго би било съдър­жанието и характерът на мандата, който народът би дал в единия и в другия случай. Защото със съвсем различна програма биха се кандидатирали представителите за избор в единия и в другия случай. В първия случай те биха представили на народа програмата си за създаване на норми за държавата, норми, които ще засегат само органите на последната. Във втория случай, напротив, те биха излезли с програма за създаване на норми в дър­жавата, норми, които вече засегат правоотношенията между самите граждани. Така че, повече от очевидно е, че разликата между учредяващия орган (Великото народно събрание) и учреденият (обикновеното Народно събрание) не е количествена, а качествена, функционална. В първия случай законодателства самият народ, който впрочем има възможност за това само в два случая. Първо. При самото конституиране на държавата, когато народът не представлява още формално организирана общност или при революция[2]. Второ. По начините, набелязани предварително от народа, при самото конституиране на държавата. Този последният начин е изложен и в самата Конституция.

По-нататък нормите от по-висш ред се различават от нормите от по-нисш ред помежду си в същата степен, както самата държава се различава от отделния граждинин. Винаги и във всички случаи държавата стои над отделния гражданин. Винаги и във всички случаи нормите от по-висш ред стоят над нормите от по-нисш такъв. Както отделният гражданин не е в състояние да премахне държавата или суспендира държавната власт, така и отделните ‒ обикновени ‒ закони не могат да премахнат основните закони или суспендират техните постано­вления. В правовите държави това взаимореспектиране е гарантирано по възможния най-ефикасен начин. Липсват ли тези гаранции, то, заедно с това, липсва и възможността за правовия живот на държавата и в нея. Поради това именно тези гаранции са първият признак, по който юристът бива в състояние да определи дали една дър­жава е правова, или не. Кои са гаранциите за това взаимореспектиране, ще изложим след като разгледаме и останалите правни норми.

С тази най-съществена и първа разлика между зако­ните не се изчерпва обаче въпросът за по-нататъшния ранг в правните норми и тяхното степенуване.

Обикновените закони не са равни помежду си. Те стоят по значение, така да се каже, в йерархически ред един към други, макар да имат еднаква задължителна стойност. Това важи особено за отделните наредби като самостоятелни или несамостоятелни правни норми.

На първо място – има закони, които са постановени по изричното повеление на основния закон, за разлика от за­кони, постановени по изключителното усмотрение на обикно­вения законодател. В този случай трябва да се счита, че постановяването на законите, предвидени в основния за­кон, не става по простата воля на обикновения законода­тел, а по силата и волята на един мандат, който му е възложен от върховния законодател ‒ Великото народно събрание. Такива закони например са Военно-наказателният за­кон, Законът за военната служба и др. закони, предвидени по Конституцията, но още неиздадени.

Всички останали закони, чието постановяване не става по повеленията на Великото народно събрание или на основ­ния закон, са норми, които йерархически стоят под пър­вите. Между тези последните има наредби, на които самият законодател е отдал по-голяма стойност, поради което обикновено същият законодател постановява забрана за тяхното частично отменение. Вижте чл. 225 от Закона за бюджета, отчетността и предприятията.

Такива правни норми остават на практика без всяко правно значение. Те имат най-много смисъла да напомнят или за мотивите, които законодателят е имал предвид при постановяването на съответната правна норма (обявена за неотменяема), или да напомнят, че при частичното отменя­ване на такива закони може да се накърни правната стой­ност на неотменените части от същия закон.

На трето место, идват един друг вид правни норми, които йерархически стоят под изброените дотук. Това са различните видове наредби.

Поначало трябва да различаваме два вида наредби:

А. Наредби, които по силата на закон или на управи­телна функция по закон имат за цел или уреждането на известни подробности във връзка с приложението на закона, в който вече техното издаване е предвидено, или наредби, които са издадени във връзка с техническото изпълнение на известни функции, възложени по закон, макар този по-следният да не е предвидил тяхното издаване. Такива са например правилниците и наредбите по ведомствата на различните министерства. Тези наредби имат задължителна сила, придадена им от и заради изпълнението на обикновен закон.

Б. Наредби, които поначало имат по-голяма задължи­телна сила от последните, и които задължават по си­лата не на обикновен закон, а на основния закон. Такива са наредбите, които могат да бъдат издавани по чл. 47 от Конституцията.

Събитията от 19 май 1934 г. насам, както и начинът на законодателстване оттогава, налагат едно по-специално разглеждане на този вид правни норми. Това се налага толкова повече, че след тази дата, и по-специално след издаването на онзи указ, с който на наредбите, изда­вани от правителството, както и от отделните министерства се даваше силата на закон, някои автори искат да съзрат един нов вид наредби: наредби-закони с по-осо­бена вътрешна интенция, която вече ги различава от наредбите, визирани в член 47 от Конституцията.

Трябва да се забележи, че поначало предвидените в чл. 47 от Конституцията наредби стоят йерархически под обикновените закони. Макар да е казано, че те имат задължителна сила „като закон“, всъщност тези правни норми не са закони, а имат само силата на закон, прида­дена им поради целта, която им е предоставена да изпълнят и която е посочена от Конституцията. Тази цел е да се спаси държавата от някоя външна или вътрешна опасност. Видно е, значи, на първо място, че това са и мо­гат да бъдат само норми за държавата, но не и в държавата. Аргумент за противното не можем да черпим от постановленията на чл. 48 от Конституцията, където е споменато само едно ограничение, засягащо нареж­дането на данъци и държавни берии, защото това ограниче­ние има само за цел да подчертае още веднъж, че при норми в държавата се иска по правило съгласието на На­родното събрание. Не можем, следователно, per aigumentum a contrario от чл. 48 на Конституцията, да заключим, че чрез наредбите, визирани в чл. 47 на Конституцията, може да се урежда всека друга материя, освен онази, която е из­ключена от чл. 48 на Конституцията[3].

На второ место, тези правни норми са с временен характер. Изпълнят ли предназначението си, те стават вече излишни. Чувства ли се по-нататъшна необходимост от тях, те стават евентуално един проект за закон. Но даже и тогава, когато те повече не са нужни по смисъла на Конституцията, те пак подлежат на последващото одобрение на „първото, свикано след това, народно събрание“. Това показва, че теоретически чл. 47 от Кон­ституцията съдържа едно пълномощие, от което правител­ствата могат да се ползват, когато над държавата е надвиснала някаква опасност, която правителствата трябва бързо да отстранят, но за същата цел съществуващото законодателство не им дава задоволителна правна основа. Чрез това пълномощие правителствата са в състояние да създадат правни норми, от които те ще бъдат в състоя­ние да почерпят една по-сигурна база за правителствените си актове и тогава, когато по нормалния ‒ предвиден от Конституцията ‒ ред те не са в състояние да си сътворят такава правна основа. Допълнителното одобрение на първото свикано след това Народно събрание се явява като един вот към правния акт на правителството, еквивалентен на всеки вот по повод на един правителствен акт. Ако, следователно, първото свикано след това Народно събрание не одобри издадените от правителството въз основа на чл. 47 от Конституцшята наредби (с което те се обезсилват), трябва да се приеме, че това правителство не получава вот на доверие. Това допълнително одобрение на тия наредби санира с други думи правната стойност на правителствения акт. То може да се яви в три случая. Първо. До свиква­нето на първото Народно събрание правителството, което е прибегнало до пълномощието на чл. 47 от Конституцията, може да е отменило вече издадената наредба, станала излишна с отстранението на опасността, която ги е извикала на живот. В този случай Народното събрание одобрява постъпката на правителството да си послужи с пълномощието на чл. 47 от Конституцията. Второ. Наредбата-закон не е още отменена, макар да е станала вече излишна, и Народното събрание е свикано. Правителството може сега да поиска от­меняването на наредбата от самото Народно събрание. И в този случай, обаче, Народното събрание требва да одобри постъпката на правителството да си послужи с въпросното пълномощие. Трето. Наредбата може да е още в сила при свикването на Народното събрание и правителството да чув­ства още необходимостта от нея. В такъв случай пра­вителството представя въпросната наредба на свиканото На­родно събрание като проект за закон. Мине ли този за­кон на три четения, при спазването на всички формални и материални условия, предписани за издаването на законите, въпросната наредба става едва сега закон. До този момент наредбата е стояла йерархически по-долу от обикно­вените закони. Следователно, тези наредби не могат да отменят не само основните закони, но и обикновените та­кива. Не се ли приеме така представеният проект, прави­телството е получило блам. Независимо от това, ако На­родното събрание прецени, че правителството е злоупотре­било с пълномощието, предвидено в чл. 47 от Конституцията и е нарушило последната, може да се повдигне въпрос за дей­ствие на съдебната министерска отговорност.

При това положение, излишно е да обосноваваме по-по­дробно, че наредбите, издадени по силата на чл. 47 от Конституцията, като норми за държавата се отнасят само до орга­ните на тази последната с цел да се насочи по един конкретен начин отправлението на държавните функции. Тези наредби имат, следователно, пряко отношение към дър­жавните органи, а не към правоотношенията на отделните граждани. Ето защо, чрез тези норми съдебната власт ни­кога не ще раздава, например, правосъдие между отдел­ните граждани.

Този характер на наредбите, издавани по силата на чл. 47 от Конституцията, не е изменен с нищо и от онзи указ, издаден след 19 май 1934 г., по силата на който наредбите, издавани от правителството, както и отделните мини­стерства, имат силата на закон.

Не е време и място да се спираме по-подробно на този указ и на неговото свойство да придава друг характер на тези наредби, например, поради това, че въвежда нов начин на законодателстване у нас. От правно гледище това е излишно главно поради факта, че очевидно, намере­нието на Царя не е било и не е могло да бъде различно от оная необходимост или възможност, която се съдържа в чл. 47 от Конституцията. Наистина, Царят е носител на из­пълнителната власт, но това съвсем не го поставя в прав­ната възможност да изменя или въвежда нов начин на законодателстване, защото по своето естество изпълнител­ната власт е напълно различна и отделна от законодател­ната власть в страната. Освен това самият този указ е из­даден по силата на чл. 47 от Конституцията и се базира правно на него.

Това е видно и от обстоятелството, че въпреки съще­ствуването на този указ, правителствата не смееха да черпят своята законодателна власт от него, а се базираха винаги на чл. 47 от Конституцията. Така че не е могло да се смята, че издадените след 19 май 1934 г. наредби са различни по своята същност от наредбите, предвидени по чл. 47 от Конституцията. Нещо повече. Би било безсмислено и излишно споменатите правителства да черпят законо­дателна власт изключително от въпросния указ на Царя, защото по правна стойност той не може да ги облаче в повече власт от тази, в която ги облича чл. 47 от Конст., освен във време на революция, по силата на която Конституцията и държавният ред изобщо биват отменени, а за такава революция в случая не може и дума да става.

Такова схващане за тия наредби са имали всички пра­вителства на България от 19 май 1934 г. до последно време, схващане, което споменатите правителства са подчертавали във всички свои законодателни актове, като са бази­рали последните именно на чл. 47 от Конституцията.

И, наистина, кой може днес да твърди, че ако сега в известни случаи може да се говори за „не напълно законни закони“, че такива случаи в миналото не сме имали? Такива прецеденти можем да посочим много и то не само в начина на законоустановяването, но и на противоречия от най-недопустим характер. Във всички тези случаи тогава ние казвахме, че тия закони не са станали такива „по реда си“, но никога това обстоятелство не ни е навеждало на погрешната мисъл, че Конституцията е отменена, както това твърдят днес мнозина. Това е нормалното пък и ло­гичното и днес. В такива случаи ще говорим винаги за „нередовното“ постановяване на известен законодателен акт, но не за отменяването на Конституцията, защото нор­малното е по-слабото да отстъпи на по-силното. Недопустимо и абсурдно е да приемем, че поначало един недействителен акт ще отмени действителния такъв, че един недействителен и то обикновен закон ще отмени действи­телния и то основен закон. Противният аргумент, който известни правници у нас черпят из няколкото законода­телни актове от 19 май 1934 г. до днес, като напри­мер административното преразпределение на страната, сливането на министерства, въвеждането на цензурата, издава­нето на онзи указ, чрез който на наредбите на правител­ството се придаваше сила на закон и пр. и пр. актове, които не могат да се проведат с обикновен закон, всички тези прецеденти не могат да оправдаят твърдението, нито дори да открият или направят спорен въпроса за отменението на Конституцията. В тия случаи може да става дума само за частичното нарушение на Конституцията, но не и за нейното отменение. Конституцията не е отменена. Тя е в сила и от 19 май 1934 г. до днес, както бе в сила и дотогава.

Противното погрешно становище застъпва д-р Л. Диков в своя Курс по гражданско право, т. I. Обща част. С., 1935/36 г. В същото съчинение д-р Л. Диков твърди, че Конституцията в известни свои части (визира чл. 43-50 и 108-118) била отменена. Как е станало това частично отменение на Конституцията, схванато и преценено от г-н Диков не само като правник, но и като министър на правосъдието в този период от време, не се обяснява. В това свое съчинение (с. 38) г-н Диков чисто и просто казва: „На 19 май 1934 г. се разтури На­родното събрание и се даде нова авторитарна форма на българ­ската държава. По силата на този акт (обяснява на друго място г-н Диков) отменени бяха всички конституционни постановления, които стояха в противоречие с установения на тази дата нов мироглед“. В какво се състои този нов държавен мироглед и как този нов мироглед е можал да постави правителствата в състояние да преценяват кои именно дотогавашни конститу­ционни постановления трябва да бъдат отменени г-н Диков не ни обяснява, нито би могъл да ни обясни, защото такива твърде­ния безспорно са из областта на правната метафизика. Даже да приемахме, че законът-указ, който прехвърля законодателната власт върху правителството е валиден, като обикновен закон този указ не е в състояние да отмени основния закон. Как г-н Диков като професор по положително право би обяснил противната правна конструкция ни кара наистина да любопитстваме.

Ние мислим, че на 19 май 1934 г. всички тези работи не са станали и че поради това именно на практика г-н Диков не можа да последва практическите консеквенции от теоретичните схващания, на които става носител в учебника си. В противен случай още по-странно би ни се видяло, защо г-н Диков като ми­нистър на правосъдието не се възполва от упражнението на този новосъздаден ред на законодателстване, черпейки власт за това от него (авторитарния режим, който бил въведен), а е сметал винаги за по-удобно и по-необходимо, редом с дру­гите, да основава новоиздадените закони именно на отменения вече чл. 47 от Конституцията. Очевидно тук има недоразумение. Или чл. 47 от Конституцията е бил отменен, както г-н Диков твърди в цитирания труд, и върху него не може да се основава никакъв закон, или същият конституционен текст не е отменен и 19 май 1934 г. не е установявал никакъв нов ред на зако­нодателстване чрез частичното отменение на Конституцията. Що се отнася пък до твърдението (вижте цит. съч., с. 38 долу), че само отначало Министерският съвет основавал издадените наредби- закони на чл. 47 от Конституцията, това твърдение не е вярно.

Тази база на правителствата досега показва всъщност, че Конституцията не е отменена нито дори частично. Но и да не бяха заставали на тази база правителствата, пак нямаме каквото и да било основание, което поне да ни навежда на мисълта, че Конституцията е отменена. Сътво­ряването на няколкото правителствени актове, противоречещи по своето съдържание на съответните конституционни постановления, не бива да ни въвежда в заблуждение. Не само във времена, характеризирани или погрешно наричани „революционни“, но дори в съвсем нормални времена неведнъж се случва в правния живот на народите известни законодателни или правителствени актове да бъдат по сво­ята същност противни на постановленията на основния за­кон. Въпреки това обстоятелство, на никого не е идвало на ум да твърди, че в подобни случаи противоречието на та­кива актове с известни постановления на основния закон повдига въпроса за действието, респ. отменението на пос­ледната. Точно обратното. Понеже нормалното е да се пред­вижда съзнателното или несъзнателно противоречие, което в известни случаи поради законодателни грешки или опущения може да настъпи между основен закон и правителствен или законодателен акт и то законодателни актове, поста­новени дори от нормалното законодателно тяло, напр. На­родното събрание у нас, точно заради това в повечето правови държави се предвижда правната възможност, чрез която да можем в случай на нужда да констатираме, респ. преглеждаме законността на законите ‒ именно, дали те са станали закони по предвидения в основния закон ред. Това са така наречените конституционни съдилища или съдилища за конституционни гаранции. В Чехия и Австрия този съд се нарича Върховен касационен [sic!, В. Петров] съд (Verfassungsgerichtshof). В Испания ‒ Съд за конституционни гаранции. В Румъния по Конституцията от 1923 г. (чл. 103) функцията на такъв един съд се изпълнява от общото събрание на отделенията при Върховния касационен съд, но и преди 1923 г. Касационният съд е признавал правото на обикновените съдилища да проверяват конституционността на законите и да не прилагат ония закони, които са противоконституционни, макар това право да не е било изрично подчертано в старата конституция. Такъв съд се въведе и в Португалия през 1934 г. чрез новата конституция.

Но навсякъде страж за господството на справедливостта в такива случаи представлява самият основен за­кон със съответните за тази цел постановления. Поради това тези постановления наричаме конституционни гаранции. Те имат от една страна за цел да определят (пряко или косвено) отношението на съдебната власт към отдел­ните правни норми, а от друга ‒ да изключат възможността за постановяването на известни правни норми. Такива са напр. нормите, предвидени в чл. 61, 73, 74, 75, 77, 79 и пр. от Конституцията.

Но, понеже, въпреки това, не е изключена възможността съответният държавен орган да прекрачи своята власт и да постанови и такива (забранени от основния закон) правни норми, във всички правови държави, както споменахме, са предвидени конституционни гаранции, които възпрепятстват постановяването на такива норми или пък повеляват неприлагането им, когато те въпреки това бъдат постано­вени. Тези гаранции съществуват, за да се изпълни, преди всичко, волята на народа, на цялата държава, а след това ‒ волята на част от държавата, на една нейна власт. Оттук вече е видно, че по своето естество конституционните гаранции биват два вида. Предварителни и последващи. Към първите спадат постановените в самата Конституция норми, които забраняват издаването на известни закони. Към вторите, напротив, спадат ония норми, които забра­няват приложението на такива ‒ издадени мимо повеленията на Конституцията ‒ закони. Тия два вида гаранции стоят в пълна зависимост помежду си и се обуславят взаимно. Не съществуват ли първите гаранции, т.е. не съществу­ваше ли забраната за издаването на известни закони, всичко, което законодателният орган наречеше закон, щеше да подлежи на изпълнение, и обратното ‒ липсваха ли вто­рите (последващите) гаранции, т.е. забраната да се прилагат противоконституционните закони, и конституционните норми ‒ забраняващи издаването на известни закони ‒ не биха имали никакъв смисъл. Ето защо, самото съществуване на първите гаранции предполага вече необходимостта от вторите. Тези гаранции стоят помежду си в същото съотношение, както правото към властта. Без властта, която обезпечава приложението на правото, последното става илюзорно, то престава да съществува. Без повелението на забраната да се прилагат противоконституционните закони, самата забрана да се постановяват такива закони става съ­вършено излишна и безсмислена. Тези гаранции стоят една към друга, както причината и последицата. Забраната да се постановяват известни закони е причината. Повеленията да не се прилагат такива закони, напротив, е последицата. Тази последната е правно мотивирана чрез забраната да се постановяват противоконституционни закони. В такива слу­чаи съществува забраната към съответните органи да при­лагат подобни закони, защото такива правни норми не са и не могат да бъдат закони ‒ на тях липсва, следователно, правнозадължителната стойност. Такава стойност имат само постановленията на държавата, на народа, а този по-следният говори преди всичко чрез основните закони посредством най-висшия си представител ‒ Великото народно събрание.

За всички случаи, когато народът не е в състояние да говори чрез Великото народно събрание, той е предвидил съответния орган, който да действа като негов мандатьор. Тази функция на отделните органи е строго опреде­лена в самата Конституция. Ето защо никой орган не може да издава актове, които да отменят постановленията на Кон­ституцията, защото такива актове, на първо място, биха прекрачили границите на предвидения мандат, а в това се състои нарушението на така наречения принцип за върхо­венството на Конституцията. Този принцип включва от една страна правната фикция[4] за формалната задължителност на конституционните постановления, която задължителност обвързва всеки учреден от Конституцията държавен орган, в това число, разбира се, и законодателната власт, а от друга страна, той включва правните средства, които се предвиждат за запазване авторитета и господството на Конституцията и които поначало се състоят в преч­ката да се издават противоконституционни закони или в забраната за техното приложение, чрез санкции против нарушителите[5].

* *

Последиците от върховенството на Конституцията са или отменението на противоконституционните закони, или тех­ното неприлагане от съответната съдебна власт[6]. Наруши ли се въпреки това този принцип, прекрачи ли се с една дума този така изразен от народа ‒ в Конституцията ‒ мандат, нарушава се косвено и волята на народа, на са­мата държава. А на държавната воля не може да се проти­вопостави волята на един отделен държавен орган. Пример. Ковчежникът на една военна част, на един полк или секретар-бирникът на една община не могат да изпълнят заповедите на командири на полка, респективно тези на кмета, когато тези заповеди са противозаконни. Съ­ответно на това, адресат на нормите от по-висш ред (съдебната власт) не може да изпълни или приложи повеленията на един обикновен закон, когато те противоречат на „закона“, на правната норма от по-висш ред, на Конституцията. Това, впрочем, следва и от съждението, че съдебната власт, като орган на държавата, е длъжна да респектира преди всичко волята на самата държава, а после волята на отделния държавен орган и то само дотолкова, доколкото тази воля не противоречи на „закона“. Съдеб­ната власт е длъжна да изпълнява преди всичко повеленията на цялата държава, като орган на последната, и наред с всички останали органи на държавата, какъвто орган е и самото обикновено Народно събрание ‒ като законодател.

Така че, макар в нашата Конституция да не е отреден специален текст, който да урежда обязаността на съда да зачита конституционните гаранции и да не прилага противоконституционните закони, тази обязаност на съда съществува и у нас по един безспорен начин. Подобно на нашата Конституция бе уреден този въпрос и по конституцията на Румъния до 1923 г. Въпреки това обаче, както по-горе видяхме, Върховният касационен съд в Румъния е признавал на няколко пъти правото на съда да не прилага проти­воконституционните закони. Убедени сме, че правното убежде­ние за съществуването на тази обязаност и у нас би до­вело до редица откази да се прилагат от българския съ­дия противоконституционните закони, ако у нас бе въве­дена пълната несменяемост на съдията и на съдебния служител изобщо.

Правото на съда да проверява конституционността на законите може да се яви на практика в пет различни форми. Първо. Конституцията не признава правото на съда да провярява конституционността на законите и съдът, като се подчинява безусловно на тия разпорежда­ния, си отрича и сам това право. Второ. Конституцията не признава на съда това право, но съдът, въпреки това, следвайки разума на изпълняваната от него функция и научните принципи на конституционното право, се счита за компетентен да проверява конституционността на законите, присвоява си чисто и просто това право и го упражнява, а Върховният касационен съд поощрява това схващане на съда и одобрява упражняването на това право. Такъв е, например, случаят с Румъния до 1923 г., а също и в Норвегия и Гърция. Трето. Правото да се проверява конституционността на за­коните е изрично признато само на Върховния касационен съд и само той го упражнява. Четвърто. За обсъждане конституционността на законите е създаден един специ­ален съд, наречен Конституционен съд или съд за конституционни гаранции. Към такива върховни съдилища прибягват модерните конституции след голямата война (вижте по-горе). Най-после пето. Конституцията при­знава това право, но съдът никога не се ползва от него и чисто и просто се отказва от това право чрез неупражнение на същото. Към тази последната система най-добре бихме могли да причислим България. У нас ВКС в реше­ние № 952 от 28.II.1925 ., III н.о., е приел, че съдилищата не могат да проверяват конституционността на законите, нито от материална, нито от формална страна (застъпен е бил с една реч принципът за спокойствието на съдията). За чест на правна България обаче коронните съдии от Третия държавен съд за съденето на министрите от кабинета на Радославов са възприели противния възглед. Трябва да подчертаем отрадния факт, че напоследък българското съдийство се прониква от борческото съзнание да извоюва това свещено право, като през пър­вия етап е повело борба да обезпечи обективните предпос­тавки за постигането после и на тази цел[7].

Погрешно е схващането на ония, които мислят, че у нас съдът няма власт да проверява противоконституционността на законитe[8]. Това схващане стои в противоречие и със самата функция на съдебната власт. Както знаем, при прилагането на законите съдът е длъжен да съпоставя последните, да дава предимство на единия над другия (като по-нов или по-специален), да прави избор между противоречащи закони, и най-после да им влага истински смисъл. Както съдът е длъжен при прилагането на два противоречиви обикновени закони да приложи чрез тълкувание единия от тях, така той има същата обязаност и в случая, когато единият от законите е Конституцията. Да се приеме противното схващане и да се изостави дългът да се направи избор между конституционен и обикновен закон, ще рече да манкираме от дълга или да признаем, че при конкуренция между обикновен и основен закон във всички случаи основният закон ще отстъпи на обикновения. Такова схващане и та­кава една практика ни довеждат очевидно до един странен парадокс. Няма спор, че по правна конструкция Бъл­гария не представлява такова отрицание на правовата държава.

Противното схващане, за обязаността на съда у нас, по-спе­циално от 19 май 1934 г. насам, застъпва д-р Л. Диков в цитираното по-горе съчинение. Според това схващане, у нас съдията и съдът изобщо няма право да проверява нито дали издаденият закон по своето съдържание не противоречи на Кон­ституцията, нито (в настоящия момент) дали този закон е станал такъв съобразно процесуално-правните предписалия на Конституцията. Единствената власт, която г-н Диков в това отно­шение признава на съда, е правото на същия да се удостовери, дали това, което е издадено, е закон от външно-формална гледна точка. Това свое схващане г-н Диков мотивира така:

„По отношение на първия въпрос днес отговорите са раз­лични за различните държави. Така напр. в Северо-американските щати съдилшцата имат право и са длъжни да проверяват доколко гласуваните от обикновените законодателни тела закони са в хармония и не противоречат на духа и постановленията на основ­ния закон. Пресен пример даде в това отношение Върховният съд, който отмени гласуваните от конгреса закони, известни под името „Закони на Рузвелта за стопанска намеса“. Подобна власт се призна и на германския съдия след революцията от 1919 г. на основание на т.н. Ваймарска конституция, но се отне със създаването на т.н. drittes Reich. Напротив, според господстващия възглед във Франция и Италия и оттам преминал и у нас и станал вече обичайно право, съдията няма власт да преценява съобразността на един издаден закон с постановленията на конституцията. Само законодателната власт, по-рано Народното събрание, сега Мини­стерският съвет, имат подобно право и те го упражняват суве­ренно, под едничката контрола на Царя, който утвърждава зако­ните и който в това си качество е длъжен да бди за техната съобразност с постановленията на основния закон“.

Резюмираните в този пасаж схващания ни карат да направим следните заключения:

1. Констатацията на г-н Диков, че както в Северо-американските държави, така и в Германия до установяването на национал-социалистическия режим, съдията е имал властта и дълга да проверява законосъобразността на законите говори, че макар в тези страни да има специални съдилища, на които тази деликатна функция е възложена, въпреки това и обикновените съдилища имат обязаността да правят въпросната проверка, макар че в това направление основните закони на тези държави предвиждат ефикасни конституционни гаранции за упражняването на съдебната власт и че би могло именно там да се спори дали при наличността на тези специални съдилища обикновените такива могат да навлизат в тяхната компетенция.

2. Според втората констатация на г-н Диков, господстващият във Франция и Италия възглед отричал правото на съда да прави споменатата проверка, а този възглед бил преминал от тези държави и у нас и станал тук обичайно право. Трябва да се изтъкне, че тази констатация не отговаря на действителността, нито пък съществува правна възможност за това. Един или друг възприет във Франция, Италия или другаде възглед не може да стане у нас обичайно право, когато има текстове в основния закон, които уреждат тази материя и които изключват прило­жението на всички противни постановления не само когато те са резултат на обичайно право, но дори когато тези постанов­ления са позитивно, но несъгласувано с нормите на основния закон право.

3. Не само в държави, където основният закон предвижда конституционни гаранции, специално в областа на съдебната власть, но във всички държави, където основните конституционни принципи за разделение на властите в законодателна, съдебна и изпълнителна съществуват, под един или друг вид, са пред­видени обезателно конституционни гаранции поне по отношение на съдебната власт. Когато такива конституционни гаранции не са налице и съответната държава не може да се нарече правова.

Пита се сега съдържа ли българската Конституция конституционни гаранции поне по отношение на съдебната власт. Ние мислим, че при наличността на съответните текстове в нашата Конституция този въпрос може да бъде отговорен само утвърдително. Такива гаранции между другото са, например, постановленията на чл. чл. 13, 43, 46, 61, 79 и пр., които и да не бяха допълнени от други постановления, представляват достатъчни конституционни гаранции относно правилното ‒ съобразно с Конституцията ‒ отправление на съдебната власт и достатъчни указания за застъпените и в нашата Конституция принципи за пълното разделение на основните власти в държавата:

И, наистина, при отправлението на функция, принадлежаща на една от властите ‒ именно съдебната власт ‒ каква е първата обязаност на съда? Безспорно тази обязаност се състои в упражнението на съответната власт, чрез точното прилагане на действащите закони и то суверенно, без ограниченията, които всека друга власт би могла да му наложи. А това суверенно упражняване на съдебната власт става илюзорно, ако изпълнителната или законодателна власти биха отнели правото на съда да проверява кое е закон и кое не, за да бъде то приложено като закон или не. А съдебните места упражняват съдебната власт във всичката нейна ширина ‒ чл. 13 от Конституцията. Ако се съгласим, че в прилагането преди всичко на закона и то действащия закон се състои упражняването на съдебната власт във всичката нейна ширина, не можем да не приемем, че съдът е длъжен да прилага законите само след като се удостовери, че това, което му се предлага като закон, е наистина закон. Ако съдът няма властта да направи тази проверка, принципът за суверенното упражнение на властите става напълно илюзорен.

Може ли да има спор кое от споменатите в Консти­туцията условия (публикация и закон) е по-съществено? Фактически един закон е такъв и без да бъде публикуван[9]. Съдът обаче ще го приложи, след като бъде публикуван и това само защото едва след тази публикация гражданите са длъжни да респектират „неговите“, т.е. на закона постановления. Какъв смисъл биха имали иначе постановленията, например, на чл. чл. 61 или 79 от Консти­туцията? Кой е адресатът на постановените в тези членове норми? Разбира се, съдебните места. Нека се обясним при­мерно. Алинея втора от чл. 79 казва: „когато писателят е познат и жевее в Царството, издателят, печатарят и раздавачът няма да се преследват“. Кой има функцията да преследва, та основният закон му заповядва в такива случаи да не преследва? Коя от основните власти в дър­жавата: законодателната ли, изпълнителната ли или съдебната? Разбира се, че тук се визира само съдебната власт. Тя е длъжна да прилага цитираното постановление на чл. 79 от Конституцията и да не преследва нито издателя, нито печатаря, нито раздавача, когато писателят е познат и жи­вее в Царството. Е добре. Ако хрумне на някое Народно събрание или на когото и да било да постанови преследва­нето на всички визирани в чл. 79 лица и издаде и публикува съвсем правилно такъв закон, съдилищата ще приложат ли неговите постановления? Ако някоя наредба (макар и закон) обяви „человеческите същества“, мимо постановле­нията на чл. 61 от Конституцията, за res in comercium и някой се тъжи пред съда, че продавачът не му е предал на уго­ворения срок обекта на продажбата, който е едно „человеческо същество“, съдът, разбира се, не ще осъди продавача да стори това. И това неприлагане на въпросния закон ще стане поради причината, че по Констатацията на съда този закон, макар съвсем правилно публикуван, не може от гледище на конституционните гаранции и предписания да бъде закон, поради което такъв един закон или наредба не ще бъдат приложени.

На друго место в цитираното съчинение (вж. с. 39 и сл.) г-н Диков излага, че съдът има право да провери дали са налице всички необходими реквизити, за да може едно правило да се нарече закон, обаче в настоящия момент тази обязаност съдията може да извършва, „като има на ръка действащите в мо­мента основни закони“. ‒ По реда на тези съждения г-н Диков идва до заключение, че в настоящия момент, т.е. от 19 май 1934 г. насам, съдът не може да прави тази проверка: „българският съдия днес не може да откаже да приложи един закон-наредба, гласуван от Министерския съвет под предлог, че не е издаден от съответния законодателен орган. Той би могъл да разсъждава така, само ако не бе отменена у нас Кон­ституцията в съответните й постановления. Но както това се под­черта на с. 38, разпорежданията на новия закон за разделението на властите (курс. наш) и за начините, по които се издават законите, са виртуално от­менени и заменени с нови правила. Само последните могат да бъдат прилагани и да служат като мерило за фор­малната действителност на издадените закони“. ‒ Пита се сега как съдията може да изпълни така възложените му от г-н Диков функции и дали при невъзможността за техното изпълнение има смисъл да се говори как именно съдът требва да изпълни тази функция? Надали ще се намери човек със здрав разсъдък, които да поиска наистина от съдиите да извършват такава една проверка „на ръка с действащия в момента основен закон“, както г-н Диков препоръчва, защото никой съдия не е в състо­яние да се постави в известност на новата Конституция, за която г-н Диков говори. И понеже това не е възможно, а от друга страна според г-н Диков съдията днес не може да откаже при­ложението на никой закон, който е правилно публикуван, следва да заключим, или че авторитарната държава не е правова държава, или че България въобще не е била правова държава, щом съгласно изтъкнатите от г-н Диков схващания у нас, в настоящия мо­мент, наистина, има вече ефективно една нова конституция.

Погрешно г-н Диков счита, че единствена конституционна гаранция по отношение властта да се преценява конституционността на един издаден закон, са постановленията на Конституцията, според които тази власт принадлежала само на законодателната власт ‒ някога Народното съб­рание, а днес Министерския съвет. Съвсем погрешно г-н Диков тълкува постановленията на чл. 49 от Конституцията, за да дойде до това заключение[10]. Такова едно схващане противо­речи на основните принципи на конституционното право[11]. Няма страна, в която по конституция да се прави такова смешение на различни по естеството си власти. Това не е станало и по българската Конституция. Член 49 от същата говори преди всичко за „опазване постановленията при издава­нето на някой закон“.

Когато говорим за обязаността на съда да проверява дали един закон е задължителен, т.е. е закон, действителен от гледище на Конституцията, ние трябва да имаме предвид спазването на всички условия, предписани при постановяването на един закон, а тези условия се делят на три вида[12]: 1. формални; 2. процесуални и 3. материални.

Нека тръгнем по стъпките на законодателстването, за да изложим по-нагледно тези различия.

1. Поражда се законодателна инициатива; Царят или един народен представител, взел подписите на една четвърт от присъстващите представители, внасят пред­ложение за закон. Проектът минава на четения, но гласува­нето започва само в случай, че в заседанието се намират повече от една трета от всички представители. Минават последователно три четения. Гласоподаването става винаги лично и то явно. Същото обаче може да бжде и тайно, ако има за това искане най-малко от десет членове на събранието и това искане е било уважено от мнозинството. При гласу­ването е било постигнато вишегласие. При всички изброени дотук условия, вътре, в Народното събрание, се е проце­дирало съгласно правилника за вътрешния ред и делопроизводството на събранието. Всички тези предписания представляват т.н. вътрешен ред (interna corporis) на събра­нието. Спазването на този вътрешен ред е работа на съ­бранието, което само (автономно) си е изработило този важим за него ред. Всички тези предписания, които представляват формалната страна при законодателстването, са именно визирани в чл. 49 от Конституцията, който член постановява, че „само Народното събрание има право да решава опазени ли са всичките, показани в тази Конституция усло­вия, при издаването на някой закон“. С други думи, това е вътрешният ред, който е предписан за съблю­даване от законодателната власт, когато тя извършва своята функция. И понеже това е ред за законодателната власт, никоя друга власт не може да се бърка в този чужд на нея ред. Не може да прави това и съдебната власт. Ето защо съдилищата не могат да откажат прило­жението на един закон, който отговаря на всички други условия, но не и на условията, които съставляват вътреш­ния ред на събранието, предписан за спазване при упраж­няването на неговата функция или на чисто формалните условия, предвидени при законодателстването.

2. Процесуални условия.

Поражда се инициатива. По какъв начин не ни инте­ресува, но инициатива се поражда, за да се внесе по-нататък предложение за закон. Това предложение бива прието. След приемането му то бива утвърдено от Царя. Предло­жението е станало закон, който трябва да бъде публикуван. Ако законодателят е предвидил един промулгационен срок (vacatio legis), трябва да се изчака изтичането на този срок и пр. Всички тези условия съставляват про­цесуалната страна при законодателстването. Понеже това е един предписан главно за държавните власти ред, пър­вата власт на съдебната власт при приложението на един закон ще бъде да се удостовери, че всички тези предви­дени от Конституцията процесуални предписания са изпъл­нени, защото само тогава ние имаме наистина един закон.

3. Материални условия.

Законите имат за цел да уреждат правоотношенията между отделните граждани. За тази цел законодателят съз­дава писаното право, което требва да отговаря на правното съзнание на народа. Има права, които народът счита за све­щени. Техното опазване той е гарантирал по възможния най-ефикасен начин. Това негово старание е създало сфери, в рамките на които може да се законодателства, и сфери, в рамките на които не може да се законодателства. Тези правни сфери представляват материалните условия, които законодателят трябва да има предвид при законодател­стването. Същите условия требва да има пред очи и съдът, който е призован да прилага законите. Ето защо преди да пристъпи към приложението на закона съдът трябва да се удостовери, че подлежащият на приложение закон отговаря на предписаните от основния закон материални условия.

Заключение

Няма спор, че и по постановления, и по възприетата от Конституцията система властта на съда, когато същият е призован да отправлява съдебната власт в страната във всичката нейна ширина, се състои в следните обязаности: 1) да констатира, че законът изхожда наистина от компе­тентния по Конституцията законодателен орган[13]; 2) да се увери, че законът е юридически задължителен, защото е облечен правилно в предписаната от основния закон форма и правилно е направен достояние на гражданите и 3) да се убеди, че текстът на закона е правилен, допустим и непротиворечащ на предписанията на основния закон[14].

Единствената проверка, която съдът не е властен по нашата Конституция да извърши, е именно констатацията дали при законодателстването са опазени предписаните от формалния ред условия, както те са изложени в чл. 99-104, 108-118 и попълващите тези правила вътрешни правилници[15]. Всички останали проверки съдът е длъжен да извърши и днес, защото, както видяхме, Конституцията не е отменена нито формално, нито „виртуално“. Нищо не се е случило в държавноправния живот на България, което да ни кара да се съмняваме върху това.

Кога Конституцията би била отменена и как става това, е предписано недвусмислено в основния закон. Постановя­ването на тия норми вече говори, че както всички закони, така и Конституцията не може и не бива да стане една юри­дическа вкаменелост. Тая държавноправна еволюция обаче трябва да бъде рожба на дадената от народа нова дър­жавна организация. Когато тази обществена еволюция не стане по предписанията на Конституцията, тя става по силата на народните революции. Само тези последните са в съ­стояние да отменят един основен закон. От правно гледище тая власт на революцията се дължи на това, че при революцията народът посяга изобщо на досегашната си държавна организация, която при успех премахва, за да изгради на нейно място новия държавен ред. Затова се приема, че революцията туря начало на нова държавна орга­низация, а тази последната си създава ново позитивно право. Тази реорганизаторска власт на революцията от държавноправно гледище не може да се упражни чрез преврат, защото при един преврат липсват елементите на самосътворяващата закона сила (Selbstgesetzgebende Gewalt); при преврата няма народ, който да отрече досегашния дър­жавен ред, да го събори и да изгради на негово място но­вия такъв, а оттам и въз основа на него да продължи по-нататъшното си законодателно творчество.

[1] Текстът е публикуван за пръв път в сп. „Правна мисъл“, г. II (1936), № 6. Авторът е адвокат, автор на „Съсловната държава: Политическа или стопанска демокрация“, София, 1934; „Коментар на закона за защита на нацията заедно с правилника за приложението му“, София, 1941

[2] Върху възможността да се твори държавен ред и чрез преврат ще се спрем друг път. Тук споменаваме само, че повечето автори отричат правно-конституитивния характер на преврата.

[3] Вижте в подкрепа на това схващане Ст. Баламезов, Сравнително и българско конституционно право. С., 1935, с. 222 и 223.

[4] Употребяваме този израз поради това, че в правовата държава принципът за върховенството на Конституцията се явява като най-елементарното и неизбежно начало, което дори не се нуждае от теоретическа обосновка, макар в случая да имаме достатъчно такава.

[5] Esmein, Elements de droit constitutionnel franşais et compare, 1903, с. 419 и сл.

[6] Cp. Ст. Баламезов, Сравнително и българско конституционно право. С., 1935 г., с. 31.

[7] Вижте „Съд. вестник“, бр. 8, г. XVII, статия от Н. Христов „Съдебната власт и Конституцията“. Вижте приветствената реч на д-р Й. Фаденхехт в общото годишно събрание на Сдружението на българските съдии („Съд. Вестник“, бр. 9, год. XVIII, и „Адв. преглед“, г. XVI бр. 18).

[8] Вижте д-ръ Й. Фаденхехтъ, Вълг. гражд. право. Часть I. София 1929 год., стр. 60 и сл.

[9] Ср. Ст. Баламезов, Сравнително и българско конституционно право, част I. С., 1935 г.

[10] Вижте цит. съчинение с. 39 и сл., където г-н Диков погрешно отнася тази проверка към констатация от формална страна.

[11] Вижте д-р Й. Фаденхехт, Българско гражданско право. С., 1929, с. 61 и сл.

[12] Възприетата от нас класификация не следва обичайната досега у нас такава, според която предписаните за спазване от законодател­ния орган ‒ при законодателстването ‒ условия се деляха на материални, вътрешно-формални и външно-формални.

[13] Вижте д-р Й. Фаденхехт, Българско гражданско право. С., 1929, стр. 60 и сл.

[14] Вижте мнението на коронните съдии от Третия държавен съд за съденето на министрите от кабинета на д-р В. Радославов, в което се излага особеното мнение, че българският съд изобщо има правото и обязаността да обсъжда дали един закон е конституционен, или не. Ср. д-р Й. Фаденхехт, Българско гражданско право. С., 192, с. 64, бележка 2 под линия.

[15] Вижте д-р Й. Фаденхехт, Българско гражданско право. С., 1929, с. 60 и сл„ както и противното схващане на д-р Л. Диков в цит. съчинение, с. 36 и сл.