Когато говорим за правни норми, ние говорим всъщност за оня установен от държавата ред, който обу­славя не само правно организираното съжителство на хората в едно общество, но и правилното отправление на държав­ните функции. Поради това именно не всички норми като установен от държавата ред са равни и еднакви по своята правна природа. Така, на първо място, ние сме длъжни да различаваме норми за държавата и норми в дър­жавата. Към първите се отнасят основните закони, чийто адресат е самата държава, респективно органите, които я представляват. Към вторите, напротив, ние отнасяме за­коните, които стават такива по силата и разпорежданията (преки или косвени) на основния закон и чийто адресат вече са самите граждани в държавата.

В настоящия текст ще разгледаме правото на бърз съдебен процес съгласно Конституцията на Съединените американски щати през призмата на решението на Върховния съд по делото Betterman срещу Montana.  В обхвата на делото попада тълкуване на Шестата поправка, която урежда правото на бързо и публично съдебно производство. Делото поставя важни въпроси за тълкуването на правото на бърз съдебен процес и защитата на конституционните права и свободи.

В сборника  са събрани 194 тълкувателни решения на Президиума на Народното събрание и подробно мотивирани откази да се издадат такива тълкувателни решения.

Сборникът е актуален и днес, дотолкова, доколкото част от тълкувателните решения са издадени по и сега действащи норми на законодателството – по Закона за задълженията и договорите, по Закона за собствеността и др. Същевременно тези тълкувателни решения, някои от които отменят тълкувателни решения на Върховния съд, не са известни на сегашните юристи.

Публикуваме статията на Кръстьо Кръстев “По някои въпроси за причинната връзка в наказателното право” (сп. “Социалистическо право”, 1961 г.), в която, рецензирайки монографията на Панайот Гиндев „За някои категории на диалектическия материализъм и тяхното приложение в наказателното право”, авторът обсъжда основните елементи на  понятието за причинната връзка и случайността в наказателното право. Статията е актуална и днес въпреки дистанцията на времето и идеологическите условности на епохата. Авторът обоснована тезата, че причинната връзка, «с която борави наказателното право, е обективно съществуваща връзка между общественоопасно човешко поведение и предизвиканите от него реални промени в обективния мир, връзка от рода на тия, с които борави естествознанието, техниката, медицината и др. Тя не е специална юридическа категория, за да изисква като критерий специална юридическа практика». Кръстьо Кръстев е дългогодишен съдия, който е посветил целия си професионален път на разглеждане на наказателни дела. Статията е информативна и за полезната традиция българските съдии  да  участват в научни дискусии и да полемизират с научни аргументи основните институти на наказателното право в утвърждаване на разбирането, че разностранните интереси на съдията са необходимо условие за качеството на правосъдието и за неговия положителен социален ефект.

Законът за административното правосъдие е в сила от 1 септември 1912 г., обаче поради войната 1912-1913 г. Върховният административен съд бе учреден и почна да действа от 1 ноември 1913 г. Макар и твърде къса, дейността на този институт не закъснява да упражни благоденствен ефект за отдавна многожеланото установяване на законност в администрацията и изобщо в проявленията на функциите на изпълнителната власт. Резултатите са налице. Днес никой вече не отрича абсолютното без­пристрастие и високата компетентност на Върховния административен съд; никой не се съмнява, че у него ще намери всички възможни га­ранции за едно истинско правосъдие.

Производствата по спорна съдебна администрация нямат изрична уредба в Гражданския процесуален кодекс. Те имат сходства както с исковия процес, така и с безспорната съдебна администрация (охранителните производства), но имат и своите особености и отклонения. Въпреки това липсват специални процесуални правила относно тези производства, които да отчитат специалните им характеристики.

Но гражданските правоотно­шения или поне значителна част от тях съдържат наред с основните абсолютни или относителни субективни права, по силата на които техните носители могат да използват и стопанисват определени имущества, да се разпореждат е тях, да искат от други лица спазване на определено поведение (даване на вещи или на други блага, извършване или неизвършване на определени действия в полза на носителите на субектив­ните права), още и една втора категория правомощия от друго естество.