Човешки права, политика и любов[1]

Анотация: Сравняват работата на Марти Коскениеми с чувството, което Грегор Замза е изпитал, когато се е събудил и е осъзнал, че вече не е човек, а буболечка. Отвъд читателското удоволствие от свободния му, но силно полемичен стил, позициите на Коскениеми разобличават заблудите за мястото и възможностите на международното право днес, както и предупреждават за опасността от неговата „кичификация“. Инструментите за този подход – цинизъм и апатия, накрая се снемат в изстрадан, но заслужен оптимизъм. Идеята, на която настоява и този текст, е, че правата, и особено човешките права, имат подчертано политическа природа, като единствено отварянето към тази тяхна характеристика може да ни направи свободни чрез проекта на радикалната демокрация. Авторът разкрива присъщите противоречия, недостатъци и непълноти на правата, като в привидно хаотичен вид прибягва както до исторически (и дори биографични) бележки, така и до теоретични и практически наблюдения на дейността на ООН, ЕСПЧ, СЕС и други институции, заети с тълкуването на човешките права. 

Създаване на Върховния съд в България (1878-1879)*

Анотация:

Настоящата работа е свързана много тясно с предишното изследване на проф. Яновски от 1986 г. – „Създаване на второинстанционните съдилища в България (1878 – 1879 г.)”, отпечатано също в Годишника на Юридическия факултет. Авторът разглежда образуването на българските общи съдилища в хода на Освободителната война и първите години след нея, но вече с оглед на образуването на висшето им звено – Върховния съд. Така се очертава комплексно системата на общите съдилища, предназначени да действат, според терминологията на тогавашните руски документи, на най-ранния етап в целия „български край”, а по-късно в Княжество България. Към тази картина се прибавя и очерк за създаването на „окръжните съдилища” – пак по тогавашната терминология – най-низшето звено в системата, с което се очертава в пълнота системата на общите ни съдилища и преди и след разделянето на България от Берлинския договор. Изследването се основава почти изцяло на новооткрити или на малко известни материали, невключени дотогава в научния оборот. Поради големия  брой на документите – в случая тридесет и два, студията има сходен строеж на споменатата предишна студия: „Създаване на второинстанционните съдилища в България (1878 – 1879 г.)”. И тя като нея се разделя фактически на три части: първа –  самото изложение, втора – документите, за които става дума, и трета – бележки по отделните документи с някои допълнителни разяснения.

Проф. Яновски разглежда развитието на нашето ново право (правото ни след Освобождението) като изключително интересен процес – тежък, сложен, на моменти външно и вътрешно твърде противоречив и същевременно свързан с проявяви на чист ентусиазъм, на много оптимизъм и вяра, че ще може да бъде изкоренена насажданата от векове „азиятщина” и в кратък срок да се догони културна Европа.  Позовава се на източници, че в хода на Освобождението и първите години след него тъкмо учителството дава много от най-добрите си кадри на правосъдието, като така пренася в него големите идеали на Възраждането, поставя здравите му основи.

В студията са разгледани процесите, които се осъществяват в кратък срок още по време на войната и особено през първата година след нея, които водят до изграждане и „привеждане в движение” на цяла завършена съдебна система: от низови съдилища по места до Върховен съд. Стройна, опростена, достъпна, тази система е давала и широки възможности да бъде променяна с оглед по-нататъшното й приспособяване към бързо изменящите се икономически и политически условия в страната. Наред с това са представени и съпътстващите трудности, включително по осъществяването на самата съдебна дейност, най-отговорната част от която лежала върху Върховния съд.

Ключови думи:

Върховен съд, Привременно руско управление, Съдебен отдел на Привременното руско управление; Временните правила за устройство на съдебната част на България; Княжество България.

Относно взаимоотношението между чл. 5 ГПК и чл. 46, ал. 2 ЗНА

Анотация: Принципът на законността изисква от съдилищата да решават делата, прилагайки точно законите, под което трябва да се разбира въобще нормативните актове от всички равнища. Самият  закон предписва обаче и действията на съда в онези случаи, когато законодателят не е създал норма, пряко приложима към конкретните факти. Става дума за случаите на съдийска преценка или „дискреция“. По същината си дискреционната власт представлява правомощие, което законодателят предоставя на съдията, заради невъзможността да бъдат регулирани всички случаи на възможно правнорелевантно поведение. Такива правомощия законът дава у нас с чл. 5 ГПК и чл. 46, ал. 2 ЗНА. Авторът анализира различните становища в доктрината и съдебната практика относто предвиденото в чл. 5 ГПК приложение на правилата на морала за попълване на празнини и за коригиране на закона в т.нар. „трудни случаи“. Авторът не разглежда морала и справедливостта като коренно различни понятия, тъй като справедливостта е ключова морална категория с доказана ценност за правото. Отправна точка на статията е тезата, че в чл. 5 ГПК и чл. 46, ал. 2 ЗНА става въпрос за предоставяне на дискреционна власт да се разреши спора според изискванията на идеологическия контекст, даден в самата правна система и в обществото като цяло. Авторът сочи, че с увеличаването на активността на съдилищата по приложението на тези норми, че не е невъзможно възникването по съдебно-конвенционален път на нови тенденции в полза на по-силната дискреционна власт. Основно средство за такава промяна обаче - по замисъла на конституционния ни законодател и по силата на континенталната правна традиция, си остават парламентарното законодателство и конституционните изменения.

Ключови думи: принцип на законността, приложение на закона, нормативни актове, тълкувателно правило, празнини, аналогия на закона, съдия, дискреция, морал, справедливост, идеологически контекст, правна система, източни на правото

Прехвърлянето на собственост чрез облигационно действие в гражданския кодекс*

Правилото за прехвърляне на собствеността от момента на постигане па съгласие разкрива неоспорими практически неудобства. От теоретична гледна точка е съмнително, че съставителите на кодекса са искали да го въведат. Текстовете в тази област, запазени в редакцията си от 1804 г., представляват синкретизъм на римското право, на старото френско право и на естественоправни идеи. Продукт на дългото и хаотично развитие на доктрината, на която не са чужди и определени философски идеи, понятието за собственост е натоварено с многозначност, постепенно забравена през XIX и XX век. Впрочем, схващанията за собствеността въздействат неизбежно върху способите за прехвърляне на вещи. Поради това предмет на това изследване ще бъде извличането на историческите корени на прехвърлянето на собствеността чрез облигационно действие, за да може да се определи неговата природа и правни особености. „В нашето модерно време твърде много харесвахме промените и реформите; ако в областта на институциите и законите вековете на невежество са театър на заблуди, философското време често не е нещо повече от театър на крайности“(Portalis, Discours preliminaire).

Прехвърляне на наследствен имот или на дял от наследствен имот (чл. 76 ЗН)*

Анотация: „В статията проф. Венедиков разглежда един класически институт на българското наследствено право, зает от романското континентално правно семейство у нас. Авторът сочи, че разпоредбата на чл. 76 ЗН, според която актовете на разпореждане на сънаследник с отделни наследствени предмети са недействителни, ако тези предмети не се поставят в негов дял при делбата, е опит да се изрази по-сполучливо фикцията за декларативния характер на делбата на чл. 292 от стария Закон за наследството. Оправданието за съществуването на чл. 76 ЗН е, че с него се целяло да се осигури възможността на всеки наследник да получи дял в натура при делбата: тази възможност се накърнявала, ако се включи едно външно лице в съсобствеността на един от наследствените имоти, защото с него трябвало да се прави отделна делба и имотът щял да изчезне от делбата на цялото наследство. Според проф. Венедиков това оправдание е изкуствено и не съобразява, че у нас делбата е уредена различно от делбата във Франция. Авторът предлага при една реформа на нашето наследствено право чл. 76 ЗН да отпадне.“

             Ключови думи: наследствено право, Франция, Италия, делба, фикция за декларативен характер на делбата, акт на разпореждане, сънаследник, недействителност в интерес на определени лица, нищожност, дял в натура, законодателна реформа

Великата харта на свободите – вече 800 години основа на парламентарното управление и върховенството на правото във Великобритания*

Във Великобритания 2015 година премина под знака на мащабни чествания за отбелязване на 800 години от приемането на Магна Харта – един от най-важните документи на британската политическа и конституционна традиция. През февруари в Лондон се проведе Глобален юридически форум, през юни – историческа конференция в Кингс Колидж и голяма изложба в Британската библиотека, на която за първи път бяха събрани заедно всички оцелели копия на хартата, беше осъществен и голям проект за исторически изследвания във връзка с Магна Харта.

Българската юридическа общност получи възможност да се запознае с работата на водещите експерти в проекта чрез две събития, проведени в СУ „Св.Климент Охридски“:  на 15 юни 2015 година беше представено българското издание на книгата на проф. Никълъс Винсент „Магна Харта“ (УИ „Св. Климент Охридски“), а на 23 октомври 2015 г. в зала 272 се проведе публична лекция на проф. Дейвид Карпeнтър (най-важните моменти на лекцията може да прочетете тук; пълен аудио-запис на събитието на английски език е достъпен тук).

Тук представяме интервю на Иванка Иванова с проф. Карпeнтър, което беше направено по време на престоя му в България през октомври 2015 г. Проф. Карпeнтър е преподавател по средновековна история в Кингс Колидж, Лондон и експерт по историята на Англия от XIII-ти век. През 2015 година той публикува нов превод на английски език и обстоен коментар върху Магна Харта.  

Сто и десет години от създаването на първата професионална организация на магистратите в България*

    АнотацияСтатията е посветена на създаването на първата професионална организация на съдиите и прокурорите в България.В първите години на ХХ в. се създават професионални организации на съдиите в редица страни на Западна Европа. Слага се началото на общоевропейски процес. Първите призиви и гласове за обединяване на българското съдийство прозвучават още в края на управлението на Народнолибералната партия, в годините, когато съпротивата срещу потъпкването на демократичните права и свободи придобива широк и организиран характер (1905-1907 г.). Основните искания на българските съдии са сходни с тези на колегите им от Западна Европа – независимост на съдебната власт, по-високо качество на правораздаването, по-добро материално положение на магистратите. Причините, които ги пораждат, са коренно различни и носят специфичен български оттенък – най-вече липсата на пълна и гарантирана несменяемост на съдиите. На 28 октомври (сряда) 1908 г. в София се провежда събрание на съдии от столицата и провинцията, което е част от поредицата срещи и разговори по повод възникналата идея за създаване на съдийско дружество. То избира специална комисия със задача да изработи проектоустав на дружеството. Събранието приема позив към съдиите в България, с който се призовават да популяризират идеята за сдружаването на магистратите и да работят за нейното осъществяване. Единственият документ, стигнал до нас, потвърждаващ не само създаването, но и конкретната и ползотворна дейност на Дружеството на българските съдии, е „Мнение на Управителния съвет на Дружеството на българските съдии по законопроекта за устройството на съдилищата“ от 19 декември 1909 г.Независимо от краткото съществуване на Дружеството на българските съдии, значението на неговото учредяване е в осъзнаването на практическата нужда от създаване на подобна организация, в очертаните виждания относно характера, структурата, целите и формите й на работа. За първи път открито и ясно организираното съдийство представя своята позиция пред обществото и управляващите и заявява готовността си да работи за издигане на престижа и авторитета на правосъдието. Полагат се основите на един модел на взаимодействие между съдиите в лицето на представителния орган на тяхната професионална организация и Министерството на правосъдието, който получава развитие през следващите години.

             Ключови думи: независимост на съдебната власт, бързина и качество на правораздаването материално положение на магистратите, несменяемост, съдийство, професионални интереси, сдружаване, стачка

Към въпроса за отграничаване на вътрешнослужебните актове от други правни актове във ведомствата*

Анотация: Статията разглежда научните и практическите въпроси, свързани с вътрешнослужебните актове, в контекста на реформите в стопанската и административната сфера на страната в края на 80те години на 20ти век. Работата е продиктувана от липсата на яснота и единство по въпроси, свързани с приложението на вътрешнослужебните актове, както и от въвеждането на нови положения в законодателството – създаване на нови правни субекти, поставяне  началото на принципа на самоуправлението, приемане на ново административно-териториално деление. Авторката си поставя за цел да даде ясна характеристика на вътрешнослужебния акт и въз основа на това да открие съществените разлики между последния и други актове, издавани във ведомствата –  методически указания, инструкции, вътрешни (нормативни) актове, актове по повод на вещи, окръжни писма. Подробният анализ на правната същност на всеки един от посочените актове се основава на многобройни примери, които правят статия особено актуална и за съвременното административно право.

Ключови думи: индивидуален акт, нормативен акт, вътрешнослужебен акт, инструкция, методически указания, актове-разпореждания, асоциации, ведомства, служба, организационна подчиненост.

КОЛИЗИИ НА ПРАВОМОЩИЯТА НА СЪДИЛИЩАТА ПРИ КОНТРОЛ ЗА ПРОТИВОКОНСТИТУЦИОННОСТ НА ПРИЛОЖИМ ПО ДЕЛОТО ЗАКОН

Анотация: Статията изследва въпросите на съотношението на правомощията на двете върховни съдилища – ВКС и ВАС – и инстанционните съдилища при констатация за противоконституционност на приложим по делото закон, приет при действието на Конституцията от 1991 г. Авторът въвежда в статията с уточняване на смисъла на Решение № 10/1994 г. на Конституционния съд за задължително тълкуване на прокламираното в чл. 5, ал. 2 КРБ непосредствено действие на Конституцията. Според автора Решение № 10/1994 г. е фокусирано върху хипотезата на заварено законодателство. Когато става дума за закон, приет при действието на КРБ, ако непосредственото действие дава възможност на всеки съдия да прилага непосредствено конституционните норми, то това би обезсмислило не само правомощието на ВКС и ВАС да сезират Конституционния съд, но и изобщо съществуването на един централизиран орган за контрол за конституционност на законите, който е призван да осъществява не само общ, но и обвързващ и задължителен контрол за конституционност. На следващо място, в статията са разгледани правомощията на ВКС и ВАС да сезират КС при установена от тях противоконституционност по конкретно дело (чл. 150, ал. 2 КРБ), на инстанционните съдилища да спират производството по делото, когато КС е допуснал разглеждането по същество на искане за обявяване на противоконституционност на приложим по делото закон (чл. 229, ал. 1, т. 6 ГПК), както и сигналното правомощие на съдилищата по чл. 15 ЗСВ. За отстраняване на недостатъците в уредбата на тези правомощия в статията се правят редица предложения de lege ferenda, вкл. предложения, които целят да смекчат установеното в чл. 14, ал. 3 КРБ проспективно действие на решенията на КС.

Ключови думи: разделение на властите, правомощията, съдилища, ВКС, ВАС, инстанционни съдилища, контрол за конституционност, непосредствено действие, КС, обратно действие, сезиране, противоречие с Конституцията, спиране на производството, спиране на дело, отмяна на влязло в сила решение

За разликата между медийните аудиовизуални услуги и електронните съобщителни услуги

Резюме: Статията разглежда отличителните белези между медийните аудиовизуални услуги и електронните съобщителни услуги, като се опира на три разграничителни критерия – нормативна уредба, административноправна доктрина и съдебна практика; съдържание на услугите; надзорни (контролни) правомощия по отношение на услугите.

            Ключови думи: електронни съобщителни услуги, компетентност, контрол, медийни аудиовизуални услуги, мониторинг, нищожност на акта