В средата на м. март т. г. взех участие в международна конференция на тема: „Социокултурните кодове на съвременното развитие“. Научните ми интереси от последните години ме насочиха към доклад, който да представи юридическата гледна точка при възприемането на утвърдени религиозни символи. Първият символ, на който сe спрях, беше кръстът на разпятието. „Разчитайки“ го през призмата на правото, исках да разкажа за правната фактология, която може да бъде разгадана в този символ: кога, къде и по отношение на кого се е прилагало наказанието смърт чрез разпъване и каква е процедурата за изпълнението му. Интересът, който презентацията предизвика, ме мотивира да задълбоча проучването.
Актуалността на текста може да бъде обоснована не само с любопитство към историческото развитие на правните възприятия, свързани със символа на кръста, но и с масовата миграция към Европа на големи групи хора, изповядващи исляма, което застави европейските съдилища да се произнесат по въпроса за допустимата употреба на религиозни символи в светската държава.
Правният жест и правният символ
Така зададена, темата поставя въпроса за валидността на символите и на жестовете в правото. Утвърденото (поне така си мисля) разбиране на юриста от ХХІ век е, че правните жестове и правните символи нямат юридическа стойност в съвремието ни; ако понякога им се придава правно значение, то е по изключение и с условности. Това възприятие е логично: нормативният текст е писмен (изключвам правния обичай в малкия брой казуси, в които би бил приложим), а буквата на закона трябва да съответства на обществените разбирания за справедливото и разумното. За да бъде валиден, законът трябва да е в писмена форма. По отношение на частните споразумения в повечето случаи писмената форма е условие за доказването им, а за определени видове договори е изискване и за действителността им. Конклудентните действия са признати като възможност за юридическо валидиране само при определени обстоятелства, а тълкуването им като израз на правна воля е силно стеснено.
При едно по-задълбочено проучване обаче се установява, че жестът и символите продължават да съществуват и в съвременното право, включително в българското. Употребата им не е така широка, както е била през древността и Средновековието, но въпреки това значението им в някои сфери на живота е съществено. Вероятността технологиите и изкуственият интелект да разширят присъствието им е реална.
Безспорен пример за правни символи, спазването на които е задължително днес по силата на закона, са правилата, приемани от европейските институции, свързани с етикетирането на продукти (2). Законите, регулиращи движението по пътищата, също са често сочен пример, даван при обосноваването на юридическата значимост на правните символи и жестове. Законът за движение по пътищата (ЗдвП) (3) и Правилникът за приложението му (4) регламентират символно записани правила, които трябва да спазват всички участници в движението: опознавателни и пътни знаци, пътна маркировка, знаци, давани от светофарно устройство, жестове с правно значение, които изпълнява регулировчикът и които имат задължителна сила (5).
Правният жест обикновено е определян като движение/движения на тялото и най-вече като движение/движения, извършени с ръцете. Чрез тези движения се обозначава конкретна промяна в правни условия или правни отношения. Юридическите жестове може допълнително да бъдат натоварени с доказателствено значение за определени действия, доколкото демонстрират обективни, а не субективните измерения на участниците при изразяваните волеизявления чрез жестове и символи (6).
Както древността, така и Средновековието активно използват символите и жестовете при демонстриране на обществен статус и за изразяване на волеизявление. Употребата им се обосновава с различни аргументи, като например с общностния начин на живот. Когато общността, а не индивидуалността, са доминиращи, определени правни волеизявления се изпълняват според разпоредбите на писаното право, но едновременно с това се утвърждават и чрез визуалното им демонстриране, респ. възприемане от общността като цяло. Най-често това се отнася до встъпването в брак, покупко-продажба на земя и налагането на наказание. Такова общностно възприемане обикновено се постига чрез публично извършени жестове и ритуали. Примерите са много: ритуалните форми за продажба на земя (при извършването на прехвърлянето например продавачът дава буца пръст на купувача); богатите символика и ритуалност при сключване на брак, свързани с напускането на момичето на бащиния дом и въвеждането на булката в дома на мъжа, установената символика при морганатичните бракове (морганатичен е бракът между аристократ и жена с по-нисък социален статус; при церемонията по сключване на брака булката е от лявата страна на младоженеца, а не от дясната) и т.н. Публичното изпълнение на наказанията и екзекуциите обичайно също следват подробно разписани правила, които са съпътствани и с употребата на ясно зададени жестове, символи и ритуали. Обратно, в периоди, когато индивидуалността и неприкосновеността на личния живот са водеща норма в социума – каквито са ранният християнски аскетизъм от ІІ – ІV в. н. е., пост-средновековният ХVІІ век, както и периодът от ХІХ век насетне, юридическото мислене се дистанцира и от ритуалната изявява при изразяването на правната воля. Тогава се търси изявата чрез абстрактния текст на закона, а употребата на жестовете и визуализацията замират (7).
Мистичността на религията също налагала символното изображение. Както посочва Дионисий Ареопагит „Всички действия на небесните същества поради самата им природа/същност, на нас са ни предадени чрез символи“ (8). Човекът от древността и Средновековието е силно религиозен. Християнството също припознава символиката и ритуала. Особено в западната част на Европа през Средновековието значението на символите и жестовете се увеличава както в религиозния живот, така и в правото не само поради посочените вече аргументи, но и заради масовата неграмотност. Още повече, че на Запад църковният език – латинският, е непознат не само като писмовен, но и като разговорен за повечето хора. За да могат всички миряни да участват в църковния живот, чрез картинни образи се представят библейски личност и събития. Започнало изработването и разпространението на „Библии за неграмотни“ – подвързани дъсчици, на които били изобразявани библейските светци и техните дела. Ежедневната употреба на символи поставила изискването пред каноничното право да регламентира и унифицира значението им при иконописта. Иконографията изисквала спазването на ясни правила за изписването на религиозните образи, на задължителните атрибути, на използваните цветове, и т.н., така че бързо и вярно да бъде правена аналогия между изображението и текста на Светото писание (9). Църквата като институция постепенно излязла извън кръга на тясно-религиозното, утвърждавайки всеобхватни поведенчески и морални норми. Иконописното изображение придобило надсакрално значение, което в съвремието ни вероятно бихме определили като пропаганда.
Правото също верифицирало употребата на символи, жестове и ритуали. Както посочва Шмит, при изразяване на воля често се налагало да се ползва жестът, който е в състояние „да разтърси въображението, нечувствително към абстракцията“. Жестът имал „сила на закон“ и на „юридическо“ доказателство. Моделите жестове и символи се възприемали предимно от Евангелията, с което се търсело преповтаряне на жестовете на Спасителя, а „християнската иконография ги налага на въображението и прави от тях принудителни модели. Та чак до смъртния жест на Христос върху кръста, който се е превърнал в най-висока степен на signum (10) на християнството. Фиксиран жест, но който всеки може да възпроизведе върху собственото си тяло, като се „прекръсти“ (11). При необходимост да бъде писмено изразено съгласие, ако някой е неграмотен, той полагал „подписа“ си чрез „изписване“ на кръст. Употребата станала толкова широка, че наложила появата на систематични описания (кодификации) на жестовете.
Символните значения на кръста на разпятието като носител на правна информация могат да бъдат обособени в две групи: 1) кръстът като символ на екзекуция, на позорна смърт – възприятие, налагано от античните правни извори, и 2) кръстът като символ на спасението – образ, който християнството и каноничното право ще припознаят, развият и наложат през Средновековието. В настоящия текст фокусът е върху първата група на символно значение.