Реч, произнесена на тържественото публично събрание на Българската академия на науките, на 17-ти юни 1935 г., по случай 300-годишнината на Френската академия –1635–1935)*

Христофор Хесапчиев**

Резюме: Хвалебствената реч на генерал Хесапчиев от името на Българската академия на науките по повод 300-годишнината на Френската академия предава в подробности разказа за създаването и получаването на държавна санкция на Френската академия. В речта се обосновава нуждата от тяло, съставено от най-добрите умове и най-изисканите познавачи на езика, което да създава образци на литературата и да утвърждава правилното развитие на езика, вкл. и по поддържането на официален речник. От речта прозират и сложните отношения на независимост и раболепие на творците и литераторите пред властимащите. Изтъкваните борби по изработване на устава и утвърждаване на традициите на Академията могат да служат и за поука при уреждане на подобни независими авторитетни академични тела.

Ключови думи: Френска академия, академична независимост, държавна санкция, литература, развитие на езика, официален речник

 Ваше Величество,

Господа министри, госпожи, господа!

В древна Елада една местност, разположена на два километра североизточно от Атина, била наименувана от нейния стопанин Академия, в чест на местния герой Академос, който указал на диоскурите местонахождението на прекрасната Елена, когато те дошли да я освободят от ръцете на Тезей. На това място построили здание и открили училище. По-късно синът на Милтиад, Кимон, посади в академията дървета, а най-много платани, които се прочули по цяла Елада. Под сенките на тази градина Платон четял своя курс по философия и се разговарял с учениците си. Предвид на това древните учени нарекли сдружението на платоновите ученици академия, а на основаната от философа школа дали името академическа школа. След смъртта на Платон дългата редица ръководители на неговата школа събирали учениците в академията в продължение на около три столетия (от IV-ти до I-ви век преди Христа).

Предвид на казаното, думата академия добива по-общ смисъл и се усвоява всред сдружения на учени, писатели, критици, художници и музиканти, които безкористно проучвали интересуващи специалността им въпроси. Такива сa били академиите: на знаменитите Птоломеи в Александрия, на евреите в Йерусалим и на арабските халифи, Абесидес и Омиадес, в Испания. През XIII и XIV столетия изникват академии, които се занимават само с поезия, като онези във Флоренция (1270 г.) и в Тулуза (1323 г.). Това движение доведе до създаването на сегашните академии, които, във всяка страна, събират просветения отбор и съсредоточават всички забележителни открития.

Почнало през епохата на Възраждането това движение най-напред се явява в Италия, където се основават толкова много академии, че в някой големи градове е имало повече от двадесет; между тях трябва де се споменат: Платоновата във Флоренция и първата академия на науките в Неапол (1560 г.). Но италианските академии от XVI и XVII столетия нямали дълъг живот; те не преживели основателите си.

През XVII столетие Франция в това отношение последвала примера на Италия. Но уредени в една страна с централизирано управление и с грижите и под закрилата на кралската власт, френските академии добили много по-голямо значение от италианските. Франция е единствената страна, в която академиите са достигнали до най-пълно развитие и до най-голямо влияние и са послужили за образец на всички основани по-после в столиците на Европа академии, между които и най-добре уредените шведска и руска академии на науките, основани около едно столетие по-късно. Наистина руската императорска академия била основана през 1726 г. от Петър Велики, според изработения от големия немски учен Лайбниц проект. Недоволна от безполезните лутания и пустословия на руските академици – повечето от които са били немци – Екатерина Велика преустроила основателно академията според дадения ѝ от нейния голям приятел Волтер френски образец; и само тогава руската академия на науките събира знаменити учени и писатели и става голяма академия.

 .......

* Публикувано в сп. „Летопис на Българската академия на науките“, г. XVIII (1934-1935). С., Придворна печ., 1936. Правописът е несъществено осъвременен.

** Христофор Георгиев Хесапчиев (1858-1938) е български офицер (генерал-майор) и действителен член на БКД от 1898 г. и последствие на БАН. В периода 1890-1914 г. на дипломатическа служба.

Александър Кацарски**

Анотация: Предлаганата статия е първата по време публикация, коментираща измененията и допълненията на ЗН, създаващи четвъртия наследствен ред, през 1992 г. Застъпваните в нея тези могат да помогнат за изясняване на действителния смисъл на законовите разпоредби, макар и някои от тях да не са в съгласие с последващата съдебна практика, или може би именно по тази причина.

Ключови думи: наследници, наследствен ред, съребрени роднини, право на заместване, съребрени линии, призоваване, степен

* Публикувано в сп. „Практическо право“, 1993, № 2. Публикува се с любезното разрешение на автора. Статията отразява доктрината и практиката към датата на първоначалната публикация.

** Асистент по търговско право в ЮФ на СУ „Св. Кл. Охридски“. Арбитър и заместник-председател на Арбитражния съд при Българската търговско-промишлена палата. Член е на Института на сертифицираните арбитри – Лондон.

(По една разпоредба на средновековното ни право)*

Борис Русев Яновски**

Анотация: „В статията проф. Борис Яновски разглежда историята на забраната в православното каноническо право на играта на шах, както и на разпространението на тази игра сред православните народи. Отбелязва се, че смекчаването на тази забрана се дължи и на дейността на църковни отци от български произход.“

Ключови думи: църква, шахмат, право, византийско право, Кормчая, наказания, забрана

Целият текст е достъпен тук

проф. Петко Стайнов**

Анотация: Проф. Стайнов разглежда естеството на понятието народност и го разграничава от понятието народ като персонален субстрат на държавата. Застъпва се тезата, че народността е обособена общност от хора със съзнание за еднаква принадлежност и се определя по свободната воля на лицето да принадлежи, или на принадлежи към избраната от него народност. Отрича се тезата, че народността е свързана с непроменим кръвен произход и се посочва, че човек има правото сам да избира народността си. Съвременната държава се стреми да обедини в един народ всички народности, като понятието патриозитъм се свързва с пазенето на общото благо на отечеството на всички народности.

Ключови думи: народ, народност, кръвен произход, самоопределение, избор, Конституция, патриотизъм, многонародностна държава

Луис Мария Диез-Пиказо**

I. Въведение

Напоследък в значителен брой европейски държави (Италия, Франция, Испания и до известна степен Германия) се провежда важна дискусия за правния и политическия статус на прокуратурата. Ключовият въпрос е: трябва ли прокуратурата да бъде независима? Няма нужда да се посочва, че този въпрос поражда дискусии. През XIX век, следвайки наполеоновия модел на организация на правораздаването, повечето държави от континентална Европа изграждат прокуратурите си въз основа на три принципни положения, а именно: като единен за цялата страна държавен орган, притежаващ йерархична структура и подчинен на изпълнителната власт. В общ план такива са и днес основните характеристики на прокурорската институция в много европейски държави.[1] Те обаче предизвикват растящо недоволство, главно защото се счита, че провокират нередна политическа намеса в правилното осъществяване на наказателното правораздаване. Оттук произтича и все по-широко разпростиращото се искане за независимост на прокуратурата.

Важно е да се отбележи, че най-влиятелните възприели общото право (common law) държави не могат да служат за пример в тази дискусия. Относно Обединеното кралство това е така, защото там няма прокуратура в собствения смисъл на думата (т.е. няма държавен орган, чиято специфична задача е да осъществява държавното обвинение по наказателни дела). Кралската прокурорска служба (The Crown Prosecution Service), която бе създадена едва през 1985 г., не притежава правомощието да решава дали да започне наказателно производство. Тя функционира главно като техническа правна служба, подпомагаща полицейските органи, които носят отговорността за започването на наказателния процес (въпреки че това не е тяхна изключителна компетентност). Що се отнася до САЩ, само на федерално ниво прокуратурата е единна, йерархична структура, подчинена на изпълнителната власт. На щатско ниво, където се разглеждат и решават огромното мнозинство наказателни дела, прокуратурата обикновено е децентрализирана. Всеки съдебен район има свой собствен прокурор, чиято длъжност обикновено е изборна и който има правото сам да избира помощниците си. Причината, поради която организацията на американската прокуратура не би могла да бъде добър източник на разрешения за дискусията в Европа, е следната: децентрализмът на прокурорската институция предполага, че наказателното право няма да се прилага винаги еднакво, а повечето европейци са дълбоко убедени, че една минимална степен на еднаквост в начина, по който се тълкуват и прилагат наказателните закони, е съществено изискване на принципа на равенство.

Привържениците на идеята за независимост на прокуратурата поглеждат към Италия. В края на Втората световна война, вероятно поради странични причини (страхът на комунистите, че християндемократите ще останат дълго на власт), коалиционен кабинет дава на прокурорите изцяло статута на съдии, а от там – и пълна независимост.[2] Тук се налага да бъде изяснен един важен момент: и във Франция прокурорите и съдиите винаги са имали еднакво професионално положение и поради това са можели да преминават от прокурорски на съдийски постове и обратно, но правният им статут се променя според естеството на фактически изпълняваните функции. Така че, същинското отклонение на италианския модел от традиционния модел на организиране на прокуратурата е в уеднаквяването на правния статус, без оглед на това дали съответното лице заема съдебен или прокурорски пост. В следващите десетилетия в Италия постепенно по законодателен път се подкопава връзката между прокуратурата и изпълнителната власт и днес тя вече практически не съществува. Единството и йерархичната структура на прокуратурата също са отпаднали. На практика прокуратурата към всеки отделен съд е автономна и, дори и на това ниво, съществувалите някога йерархични връзки между нейния ръководител и подчинените му вече са ерозирали. Изглежда, че именно това е новият модел, който имат предвид привържениците на идеята за независимост на прокуратурата.

Съществуват ли обаче достатъчно добри теоретични доводи в подкрепа на искането за независимост на прокуратурата в Европа? При опита да се отговори на този въпрос трябва да се избягват някои често допускани грешки, както и да се направят някои отграничения. По-точно необходимо е:

1. при разсъжденията да не се изхожда единствено от «правителствената престъпност»;

2. да се има предвид, че прокуратурата неизбежно притежава дискреционна власт в определени граници;

3. да се прави разлика между вътрешна и външна независимост, а в рамките на последната – между «силна» и «слаба» независимост;

4. да се осъзнава фактът, че при вътрешната независимост истинската дилема е в избора между централизация и децентрализация;

5. да се изследва дали фактът, че в някои държави все още съществува фигурата на съдията-следовател (juge d’instruction), има отношение към дискусията за независимостта на прокуратурата.

* Публикувано в сп. Правата на човека, кн.1 / 2002 г., с. 28 – 41.

** Debe el Ministerio Fiscal ser independiente?, Diéz-Picazo y Ponce de Léon, Luis Maria. Статията е публикувана в REVISTA DE OCCIDENTE № 227 (април 2000 г.), стр. 103–122. Авторът е преподавател по конституционно право в университета в Малага. Преподавал е 8 години и в Европейския университет във Флоренция.

[1] За по-подробно описание на прокурорската институция в някои ключови държави вж. C. Guarnieri, Pubblico ministero e sistema politico (Cedam, Padova, 1984).

[2] За исторически преглед на институцията на прокуратурата в Италия вж. L. Daga,”Pubblico ministero (Diritto constituzionale)”, Enciclopedia giuridica, vol. XXV (Instituto della Enciclopedia Italiana, Roma, 1991).

проф. Петко Венедиков**

Анотация: „В статията проф. Венедиков прави съпоставка на разпоредбата, уреждаща срочните общи завещателни разпореждания, и разпоредбата, забраняваща фидеикомисарната субституция. Правейки исторически преглед, авторът сочи, че, нас е излишна разпоредба, забраняваща фидеикомисарна субституция, и съществуването й има опасност да доведе до погрешно мнение, че отделни срочни завещателни разпореждания са нищожни.“

Ключови думи: завещание, завещателно разпореждане, наследник, завет, фидеикомисарна субституция, нищожност, майорат

* Публикувано в сп. „Наука“, 1991, № 2. Публикуваме отново с любезното разрешение на г-жа Теодора Венедикова, дъщеря на проф. Венедиков.

** Библиография на трудовете на проф. Венедиков в Съдийски вестник, 2013, № 3, 97-104.

проф. Петко Стайнов**

Анотация: Проф. Стайнов разглежда правното естество на пощенската марка, като разграничава пощата като обществена служба от частноправните отношения при договора за превоз по Търговския закон. Изяснява се характерът на пощенската марка като еднообразно доказателство за заплащане на такса и се припомня историята на възникването на идеята за универсалната пощенска марка във Великобритания.

Ключови думи: обществена служба, договор за превоз, поща, пощенска марка, такса, разходи

——————————————————

*Публикувано в сп. „Телеграфопощенско и телеграфско дело“, 2, 1927.

** Петко Стоянов Стайнов (19.05.1890-24.07.1972 г.) е учен, политик и общественик. Следва правни науки в Гренобъл и Париж. Специализира в Лайпциг (1911-1912). Доктор на икономическите и правните науки на Парижкия университет. Почетен доктор на Варшавския университет. Преподавател (1923) и професор (1936) по административно право в Софийския университет. Ръководител на катедрата по административно и финансово право в Юридическия факултет на Софийския университет (1947-1963). Завеждащ секция по административно и финансово право в Института за правни науки при БАН (1948-1972). Член-кореспондент на БАН (1935), академик (1942), народен деятел на културата (1965). Член на Международния институт за публично право в Париж (1934), член на Международния институт за конституционна и политическа история в Париж (1936).

Директор на печата (1919-1920), Министър на железниците, пощите и телеграфите (1930-1931). Пълномощен министър в Париж (1934-1935). Министър на външните работи (1944-1946). Народен представител в периода 1923-1946 и в периода 1950-1972.

Автор на 18 монографии по публично право, на повече от 15 учебника, на над 160 студии, статии и прегледи на съдебна практика.

От 1920 г. е редовен сътрудник на сп. „Златорог“, където публикува разкази, есета, рецензии за литературни творби, отзиви за културни събития у нас и в чужбина. Журналистическата му кариера започва още от годините му на гимназист в Габрово, където е изключен от гимназията (1905) за участие в нелегални кръжоци и списване на социалистически ръкописен ученически вестник „Искрица“. По-късно обаче става сътрудник на в-к „Мир“ - орган на Народната партия, а след преврата на 09.09.1944 г. активно сътрудничи на в-к „Изгрев“ - орган па политически кръг „Звено“, както и на месечника за литература, политика и стопанство „Балкански преглед“.

Съпруг на писателката Анна Каменова, заедно с която са съавтори на пътеписа „Индия, която видяхме и обикнахме“ (1963).

Петко Стайнов, Методи и служби на администрацията. С., 1924, с. 5. Върховният административен съд с решение от 5 декември 1924 г. изрично е признал пощата за обществена служба: „служи на колективността, а не е държавно лукративно предприятие“. Решение на ВАС – сп. „Юридическа мисъл“, г. VII, кн. 3, № 26824 г. Бел. авт., П. Стайнов.

Целият текст е достъпен тук

Анотация: Съдията от Върховния съд на САЩ Самюел Алито излага мисли по въпроса за съдбата на религиозната свобода в съвременния все по-секуларизиран свят. Разкават се случаи на религиозно преследване и на религиозно невежество. Атакува се разпространената теза, че религиозната свобода не се нуждае от специална защита, различна от защитата на всяко друго дълбоко лично убеждение, както и на тезата, че религиозната свобода се състои само и единствено в свободата на участие в религиозни ритуали насаме или в молитвен дом (freedom of worship). Авторът отбелязва, че религиозната свобода няма да се радва на специална защита, ако нерелигиозните хора не бъдат убедени, че религията е нещо добро, което заслужава закрила, и се посочват възможни начини за убеждаването на хората в това отношение. Изрично се изтъква участието на религиозни водачи в социалната реформа и в борбата с тоталитаризма

Ключови думи: религиозна свобода, преследване, религия, секуларен свят, нерелигиозни хора, свобода за участие в религиозни ритуали, социална реформа, тоталитаризъм

Д-р Теодор Славев**

Анотация: В статията на д-р Теодор Славев е представен анализ на широката рамка на върховенството на правото в България през призмата на външния поглед. В текста са изяснени концептуалните специфики на върховенството на правото и върховенството на закона от гледна точка на участието им в поддържането на ,,хегемонистичната обществена формация“ (Грамши) в рамките на либерално-демократичната политическа система.

Авторът прави обзор на водещите международни документи, които издигат върховенството на правото като фундаментален принцип, като е отделено специално внимание на инструментите на Съвета на Европа и на Европейския съюз.

Третата част на статията обобщава конкретни препоръки за България по отношение на подобряване на защитата на независимостта на съдебната власт, правосъдието и борбата с корупцията, като е направена оценка за ефективността и на самите международни инструменти за наблюдение, оценка и санкциониране.

От позицията на външния поглед за състоянието на върховенството на правото са изведени препоръки към реформата на правосъдието в България.

Ключови думи: върховенство на правото, върховенство на закона, независимост на съдебната власт, реформа на правосъдието, Съвет на Европа, Европейски съюз, Механизъм за сътрудничество и проверка.

Целият текст е достъпен тук:

* Публикувано в сп. „Ново време“, бр. 11-12/2021 г.

** Д-р Теодор Славев се занимава с провеждане на количествени и качествени изследвания и анализи в областта на политическата система и процес, правосъдието и съдебната реформа. Отговаря за мониторинга на парламентарните назначения. Специализирал е в Полша и САЩ. Участва в подготовката и провеждането на застъпнически кампании и изграждането на граждански коалиции по различни теми. Преди да се присъедини към екипа на БИПИ е бил експерт в Министерство на правосъдието (2011 г. - 2012 г.), където работи по Механизма за сътрудничество и оценка..