проф. Петко Стайнов[1]
Поверяването административни функции на съдията word
Поверяването административни функции на съдията pdf
[2]Един професор чужденец, който напоследък посети нашата страна, изказваше пред колеги своето учудване: „У нас става нещо много странно: за да тълкуваш вече създадените закони, се иска да отговаряш на един ценз – да си свършил правен факултет, да си стажувал; а да ги създаваш, което е нещо по-мъчно и по-важно, не се иска никакъв ценз. А у вас така ли е?“ Колегите юристи от София, които присъстваха на този разговор, се спогледаха и само се усмихнаха.
Изкуството да се правят закони, и то добри закони, изисква не само здрава и ясна политическа мисъл, но и логика. А когато законите са приготвени на бързо или не са минали предварително през кодификационната комисия или през ръцете на школувани юристи, могат да съдържат несъобразности, които да помрачават смисъла им или да затрудняти прилагането и тълкуването им.
*
Тези размишления ни идват на ум, когато наблюдаваме и в Народното събрание, та дори и в обикновения живот, как се очертава едно стремление да се възлагат на съдията всевъзможни функции. Съдията ще е силен, авторитетен, зачитан само ако може да се запази в своята съществена функция – да раздава правосъдие по възникнали спорове, когато бъде надлежно сезиран. Всяко отклонение от тази му основна функция, всяко натоварване да упражнява и други неправораздавателни функции, трябва да има извънредно важни оправдания и все пак да бъде във връзка с основната му функция или с производството, което има да следва.
У нас, обаче, понеже съдията е почти единственият несменяем чиновник, то когато е въпрос да се намери орган да упражнява с повече безпристрастие някоя най-обикновена административна функция, не се прибегва да се създаде независимост и несменяемост за такъв административен орган, а се препоръчва най-често да се повери тая функция за упражнение от съдията, от съда. С това се върши нещо, което може да има и опасни последици, тъй като съдията се превръща в администратор, и то без да е поставен в положение да бъде истински администратор.
Нашата законодателна практика познава случаи, в които законът е натоварил съдията да изпълнява функции не дори на административно правосъдие, а на най-обикновена активна администрация.
*
Този въпрос изпъкна напоследък и пред Народното събрание, когато то имаше да се занимава със законопроекта за ограничение престъпленията против личната и обществената безопасност. Тъй като народното представителство не хранеше голямо доверие към безпристрастието на полицията, предложи се дори и от правителственото болшинство разрешението за носене оръжие да се дава не от Дирекцията на полицията, а от съда. Че е желателно да не се злоупотребява с даването разрешения за носене на оръжие, това е вярно; че органът, който би трябвало да се натовари да прави проучванията за лицето, което иска да добие разрешение за носене на оръжие, трябва да е изпълнен с безпристрастие, и това е вярно. Но не по-малко вярно е, че даването разрешение за носене на оръжие не е съдебна функция, не се състои в разрешаване на някакъв спор за право, а в проверяване надеждността на едно лице, нещо, което е работа именно на полицията. Ако полицията не е още безпристрастна, по-добре е да се вземат мерки тя да се усъвършенства, с внасяне подбор и стабилност в нейните кадри, отколкото да се превръща съдията в полицай. Най-добрият съдия не е непременно и добър полицай. Най-първо, съдията не разполага нито с подготовка, нито със средства, за да може като полицая да се информира кой е политически или обществено благонадежден и с оглед на това да му повери или не право да носи оръжие.
Законодателят трябва да поверява упражнението на полицейски и административни функции само на органи на администрацията, а да предостави на административното правосъдие на общо основание да се произнесе по така издадените административни актове и в случая – актове на отказ или на разрешение за носене оръжие, по обтъжване от заинтересованите. Тогава съдията ще има да прецени, ако законодателят е поставил изисквание за компетентност, за форма и пр., дали с отказа или с разрешението не е нарушен този закон. Но там, където законодателят е начертал една рамка на свободно усмотрение, на съобразяване и преценка за администрацията, там администраторът ще реши сам, без да има възможности за какъвто и да е съдебен контрол (чл. 212, ал. 3 от Закона за устройство на съдилищата). В това именно се състои и същността на истинската администрация, и заради това се налага тя да се упражнява от компетентна, опитна и цензована администрация, която да прибягва до способи на действие, които са присъщи на административната функция.
Ето защо не бива да се преувеличава в подобни случаи значението на ролята, която може да изиграе и административното правосъдие: ако в закона няма начертана рамка, няма поставени изрични допълнителни условия за компетентност, форма, гаранции, административното правосъдие не може само по свое усмотрение да реши дали лицето заслужава да получи право да носи оръжие или фирмата да получи непременно разрешение да внася оръжия от чужбина.
Ако администрацията откаже да даде разрешение за носене оръжие или за внос на оръжия от чужбина, напр. чрез некомпетентен орган или при неспазване срокове, форми, гаранции, изисквания за допитвания, анкети, задължителна мотивировка и пр., предвидени в закона, то отказът ще бъде отменен от Върховния административен съд, не с оглед на това дали лицето заслужава или не да му се довери да носи оръжие или да внася оръжия, а с оглед на това дали са спазени едни или други условия, изрично предвидени в закона.
Ето защо не бива да става увличане и да се натоварва съдията с функции, които са чужди на правораздаването. Всички – и в Парламент, и в общество – трябва да се проникнат от идеята, че съдията е съдия; и ако държим на правосъдието, трябва да го запазим само като съдия, с правораздавателна функция.
И вместо да се обърква ролята на съдията, като се натоварва с чужди нему функции, по-добре е да се вземат мерки да се подобри съставът на администрацията, за да може да й се поверяват без страх всички деликатни административни функции.
[1] Петко Стоянов Стайнов (19.05.1890-24.07.1972 г.) е учен, политик и общественик. Следва правни науки в Гренобъл и Париж. Специализира в Лайпциг (1911-1912). Доктор на икономическите и правните науки на Парижкия университет. Почетен доктор на Варшавския университет. Преподавател (1923) и професор (1936) по административно право в Софийския университет. Ръководител на катедрата по административно и финансово право в Юридическия факултет на Софийския университет (1947-1963). Завеждащ секция по административно и финансово право в Института за правни науки при БАН (1948-1972). Член-кореспондент на БАН (1935), академик (1942), народен деятел на културата (1965). Член на Международния институт за публично право в Париж (1934), член на Международния институт за конституционна и политическа история в Париж (1936).
Директор на печата (1919-1920), Министър на железниците, пощите и телеграфите (1930-1931). Пълномощен министър в Париж (1934-1935). Министър на външните работи (1944-1946). Народен представител в периода 1923-1946 и в периода 1950-1972.
Автор на 18 монографии по публично право, на повече от 15 учебника, на над 160 студии, статии и прегледи на съдебна практика.
От 1920 г. е редовен сътрудник на сп. „Златорог“, къдено публикува разкази, есета, рецензии за литературни творби, отзиви за културни събития у нас и в чужбина. Журналистическата му кариера започва още от годините му на гимназист в Габрово, където е изключен от гимназията (1905) за участие в нелегални кръжоци и списване на социалистически ръкописен ученически вестник „Искрица“. По-късно обаче става сътрудник на в-к „Мир“ - орган на Народната партия, а след преврата на 09.09.1944 г. активно сътрудничи на в-к „Изгрев“ - орган па политически кръг „Звено“, както и на месечника за литература, политика и стопанство „Балкански преглед“.
Съпруг на писателката Анна Каменова, заедно с която са съавтори на пътеписа „Индия, която видяхме и обикнахме“ (1963).
[2] Публикувано в сп. „Адвокатски вестник“, г. XIII, бр. 17 (01.05.1933 г.), с. 188-189.