Конституционният модел на българската съдебна власт съвместява прокуратурата и съда в една самоуправляваща се система с нормативно предвидени възможности за взаимно въздействие – на прокуратурата върху съда по правилата на съдоустройствения закон (институционално влияние) – чрез участието на прокурори в един и същи със съдиите орган за администриране и в избора на председатели на върховните съдилища, както и чрез влиянието на Пленума на Висшия съдебен съвет върху обучението на съдиите, щатното и финансовото обезпечение на съдилищата; на съда върху прокуратурата – по две направления – съдоустройствено – чрез участието на съдии в Пленума на Висшия съдебен съвет и избора на главен прокурор, както и функционално – чрез правораздавателните правомощия на съда в процедурите, в които прокуратурата участва съобразно процесуалните закони. Възможностите за институционално влияние на прокуратурата върху съда са проблематични както от гледна точка на конституционния принцип на разделение на властите и на функционирането на цялостния модел на държавно управление (не само заради родството в правомощията на прокуратурата по разследване с тези на МВР), така и на полето на гаранциите за справедлив процес и изискването за безусловна независимост на съда от страните и останалите власти. Проблемът е забелязан и дефиниран многократно в докладите от Европейската комисия за демократизация чрез право във връзка с изменения на Закона за съдебната власт и Конституцията, в решения на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ), с които държавата е осъдена по чл. 6 ЕКПЧОС за несправедлив процес, в решение на съд на Обединеното кралство за отказ да се предаде на българския съд обвиняем за провеждане на съдебната фаза на наказателно производство поради недостатъчна независимост на съда от главния прокурор.
Същевременно поредица от осъдителни решения на ЕСПЧ по чл. 6 и чл. 3 ЕКПЧОС по български дела откроиха и друг проблем, произтичащ от заложената с конституционния модел криза на институционалната и функционална идентичност на прокуратурата – серийно нарушаване на правото на пострадалия от престъпление на достъп до съд и ефективна наказателноправна защита. Това наложи да се търси адекватно вътрешноправно средство за защита и така се стигна до въвеждането на съдебен контрол в досъдебното производство върху прекратяването на наказателното производство от прокурора. Актуалният етап на продължаващата обществена и професионална дискусия за съдържанието на съдебната реформа, в частност – на прокуратурата и на статуса на главния прокурор, е свързан с множество разнопосочни предложения за разширяване на обхвата на съдебния контрол върху дейността на прокуратурата в досъдебната фаза на наказателния процес (например – съдебен контрол върху отказите за образуване/започване на досъдебно производство, върху привличането на обвиняемите и обосноваността на обвинението и др.). Наред с безусловно необходимото формулиране на научни аргументи, които се извеждат от основните институти на съдоустройственото и процесуалното право, задълбочаването на дискусията се нуждае от рационално осмисляне на приложението на тези институти по делата, за да се откроят дефицитите на правната уредба или неизползваният й потенциал в резултат на неправилното й приложение от органите на съдебната власт.
Както е известно, на всеки труден въпрос има кратък и лесен за разбиране грешен отговор. Само систематично познаване и разбиране на ефективните средства за защита на основните права, на комплексното съдържание на понятието „независимост на съда” и на технологията на наказателното разследване (процесуални средства, взаимодействие на компетентности и отговорност) може да ни предпази от прибързани лесни решения, които на пръв поглед са ефектни. Въвеждането на всеобхватен съдебен контрол върху всички прокурорски актове не само не може да бъде панацея, но може да се превърне и в средство за задълбочаване на стария проблем (като допълнително размие процесуалната отговорност на прокурора) и същевременно създаде нов проблем – опасност от промяна на културата (етоса) на съдийската професия и за превръщането на съдията по нагласа в горестоящ прокурор. Съдебният контрол е пълноценен инстумент за защита на основните права от незаконна и непропорционална намеса и ограничения, но не е адекватно средство за възбуждане на инициативност и активизиране на разследващите органи да проведат обективно, всестранно и пълно наказателно разследване. Това е така не само поради известното от криминологията и социалните науки положение, че не може да се очаква да възникне автентично действие на собствено основание и отговорно поведение единствено чрез мерки за надзор, контрол и изземване на правомощия. Разгледано през призмата на наказателния процес, това изисква да се съобрази, че съдебният контрол възпира и коригира, но не може да замести („изземе”) вътрешното убеждение на прокурора, нито конституционногарантираната му компетентност той суверенно да решава кого да привлече към наказателна отговорност. Съдебният контрол не е годен да събира доказателства и да разследва. Това означава, че съдебният контрол е негодно средство да породи и направлява активност. Съдебният контрол може да защити гражданина, но не е и да вдъхне живот на институцията на обвинението.
Именно поради необходимостта дискусията да бъде рационално и професионално задълбочена ще публикуваме съдебни актове, които обсъждат въпроса за съдържанието на вътрешното убеждение на прокурора и за допустимите предели на съдебния контрол в досъдебното поизводство.
Oпределение на Софийски градски съд по в.н.ч.д. № 1488/20 г. в състав: Христинка Колева, Мирослава Тодорова (докладчик), Силвия Тачева.
"...За да извърши проверка на протестирания пред него съдебен акт, въззивният съд отчете, че спецификата на конкретния казус, при който реализирането на законоустановена форма на съдебен контрол е била сведена до недопустим междуинституционален спор, изисква да бъде разгледан на първо място въпросът за естеството на съдебните правомощия по чл. 243 НПК и отношението им към изключителната конституционна компетентност на прокуратурата да ръководи разследването и упражнява надзор за законосъобразното му провеждане; да извършва разследване; да привлича към отговорност лицата, които са извършили престъпления, и поддържа обвинението по наказателни дела от общ характер (чл. 127, т. 1 – т. 3 Конституцията).
Съгласно чл. 243, ал. 6, т. 3 НПК съдът има компетентност да отмени постановлението за прекратяването на наказателното производство и да върне делото на прокурора със задължителни указания относно прилагането на закона. След като съдът има такова правомощие, това означава, че според цялостната концепция на НПК изпълнението на задължителните указания на съда не представлява нарушение на основния принцип на наказателния процес по чл. 14, ал. 1 НПК прокурорът да вземе решенията от неговата компетентност по вътрешно убеждение. Правомощието на съда по съдебен контрол върху прекратяването на наказателното производство в досъдебната фаза не влиза в противоречие и с изискванията на чл. 18 НПК съдът, прокурорът и разследващите органи да основават решенията си върху доказателствени материали, които те събират и проверяват лично, освен в случаите, предвидени в този кодекс. Това уточнение следва да бъде направено, тъй като предпоследният наблюдаващ прокурор по делото се е отвел, изтъквайки, че непосредственото събиране на доказателствата не му позволява в съответствие с вътрешното си убеждение да изпълни указанията на съда. Подобно разбиране за правомощията на органите на наказателния процес в досъдебното производство, което предпоставя възможността да съществува сблъсък между указанията при осъществения съдебен контрол и вътрешното убеждение на прокурора, е довело до усложненото процесуално развитие на конкретното дело и създадената реална опасност да бъде компрометиран неговият резултат чрез осуетяване на възможността да се разкрие обективната истина. НПК като всеки нормативен акт е изграден върху принципа на юридическата ефективност. Иначе казано, всички правомощия на органите на наказателния процес следват нормативна логика, която ги поставя в такава обусловеност и взаимозависимост, която позволява да се постигне заявената в чл. 1 НПК цел, като същевременно се зачитат основните човешки права. Поради това, ако в НПК е предвидено, че орган на наказателния процес дава на друг орган на наказателния процес задължителни указания по приложение на правото, то адресатът на указанията не разполага с правно основание да откаже да ги изпълни, ако указанията изхождат от законоустановена компетентност, чийто обхват винаги следва да бъде разбиран в съответствие с основните начала на наказателния процес.
В светлината на изтъкнатите принципни съображения въззивният съд на първо място отчете пределите на законовата компетентност на съда по упражняване на последващ контрол върху обосноваността и законосъобразността на постановлението за прекратяване. Правомощията на съда в тази форма на съдебен контрол в досъдебното производството се изразяват в извършване на проверка дали изводите на прокурора почиват на логически правилно конструиран и пълен анализ на събраните доказателства, без да е допуснато изопачаване на смисъла им или превратно тълкуване. На следващо място, съдът трябва да изясни дали проведеното разследване е обективно, всестранно и пълно, което позволява да се отговори и на въпроса дали прокурорът е формирал вътрешното си убеждение въз основа на всички възможни доказателства. Същевременно обаче съдът не бива да изземва функциите на обвинението по събирането и проверката на доказателствата и за вземането на решението на кого да повдигне обвинения (конституционните правомощие по чл. 127, т. 1, 2, 3 КРБ). Както и при вътрешноистанционния съдебен контрол на съдебните актове, така и при съдебния контрол в досъдебното производство, задължителните указания относно прилагането на закона – процесуалния и материалноправния, изключват възможността да се дават указания за определен конкретен резултат при решаване на делото. Не съществува спор нито в правната доктрина, нито в съдебната практика, че резултатите от новото разглеждане на делото не са предрешени, а самото производство не е сведено само до формално възпроизвеждане на становището и вътрешното убеждение на контролната инстанция. В този смисъл отмяната на постановлението за прекратяване на наказателното производство е допустима само когато е възможно да се извърши каквото и да е процесуално действие, което да доведе до вероятност от друг правен резултат. Затова съдът не може да дава обвързващи указания и не предопределя резултата от оценката на доказателствения материал, както и изводите по същество и съдържанието на съдебния акт. Прокурорът, на кого е върнато делото за продължаване на разследването, е овластен да разреши тези въпроси суверенно, т.е. самостоятелно по свое вътрешно убеждение, което обаче не представлява субективно усмотрение, а следва да се основава съгласно чл. 14 НПК на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото и закона.
В процесния случай първостепенният съд, както и шест съдебни състава преди него, е посочил процесуални нарушения при формиране на вътрешното убеждение на прокурора и е констатирал неправилно приложение на материалния закон, като е изтъкнал конкретни недостатъци в тълкуването на съставомерните признаци на престъплението небедяване по чл. 286 НПК. Тези указания не подменят вътрешното убеждение на прокурора, напротив – изясняват точното съдържание на правната норма, криминализираща състава на набедяването, от което следва да се изведат относимите обстоятелства от предмета на доказване, подлежащи на изясняване и в настоящото производство. В този смисъл въззивният съд намира, че районният съд не е надхвърлил компетентността си в протестирания пред настоящата инстанция съдебен акт. Същевременно видно е, че процесното постановление за прекратяване на наказателното производство е постановено непосредствено след приетия самоотвод на предишния наблюдаващ прокурор и възпроизвежда в значителна част съдържанието на третото постановление за прекратяване на наказателното производство, въпреки че то е било отменено. При това положение, след като е бил постановен стабилен съдебен акт – определение на СРС от 13.08.2019 г., потвърдено с определение на СГС от 12.11.2019 г. по в.н.ч.д. № 4074/2019 г., неговата обвързваща СРП сила не може да бъде поставяна под съмнение. Нито прокурорът, нито друг съд може да преразглежда решения въпрос, още по-малко – да влиза в спор с решаващия съд. Съгласно чл. 413, ал. 1 НПК, чиято разпоредба е проекция на основния конституционен принцип на правовата държава – върховенството на закона, влезлите в сила съдебни актове са задължителни за всички учреждения, юридически лица, длъжностни лица и граждани. Поради това предметът на настоящото въззивно разглеждане следва да започне от проверка на това дали след влизането в сила на предходното определение на СРС за отмяна на постановлението за прекратяване на наказателното производство са извършвани действията по отстраняване на посочените от съда процесуални и материалноправни нарушения, съответно, ако такива са извършвани, дали първоинстанционният съд им е дал правилна оценка в протестираното определение...."