Търновският апелативен съд

(Неколкократното му откриване и окончателно закриване)[1]

 Владимир А. Караманов

Търновският апелативен съд (word)
Търновският апелативен съд (pdf)

Анотация:

В статията се проследява историята на съществуването на Търновския апелативен съд, който три пъти е бил откриван и след това закриван. Интерес представляват причините и основанията, които са служили за обосноваването на нуждата от съществуване на съда, а после – и за нейното отпадане. Показателно е, че за структурата на съдилищата често от решаващо значение са били партийно-партизански, местни и други конюнктурни интереси, а не нуждите на правосъдието. Тези обстоятелства са валидни и в нашето съвремие и са особено актуални в контекста на безотговорно експлоатираната тема за т.нар. съдебна карта. Познанието за историята на създаването и съществуването на съдилищата в България може да ни предпази от прибързани и погрешни решения за структурата на съдебната карта в наши дни.

 Ключови думи:

Търновски апелативен съд; Княжесто България; апелативни съдилища; Закон за устройство на съдилищата; Министерство на правосъдието; Русенски апелативен съд.

В първите две десетилетия след освобож­дението на България нашата стара столица Тър­ново бе на три пъти център на апелативен съд, който при създаването му носи название Търнов­ски губернски съд, а впоследствие апелативен съд. Историята на краткото съществуване на тоя съд е следната.

Според временните правила за съдопроиз­водството в Княжество България, изработени от съдебния отдел при императорското руско коми­сарство в България и утвърдени от комисаря Княз Дондуков-Корсаков в началото на вто­рата половина на 1878 г. се създават в кня­жеството първите общи съдилища, от които като втора, апелативна и най-висша съдебна инстанция от това време, са така наречените в същото време губернски съдилища. Числото на тези съдилища по това време е пет, или по един в центро­вете на всяка една от петте губернии, на каквито висши административни единици е била раз­делена територията на новосъздаденото свободно българско княжество от същото време.

В град Търново като стара столица и център на доста голямата Търновска губерния се открива също губернски, или апелативен съд. Този съд бива открит през есента на 1878 г. и за пръв негов председател е бил назначен тогавашният  председател на Търновския окръжен съдебен съвет, преименуван вече на окръжен съд, Никола Михайловски, доста интелигентен човек, познат родолюбец и общественик от преди освобождението, родом от гр. Елена, баща на големия наш поет и сатирик Стоян Михай­ловски. Същият съд просъществува до края на месец август 1879 г., когато, по доклад на тогавашния пръв български министър на право­съдието Димитър Греков, се издава указ № 113 от 31 август с. г., с който числото на съществуващите губернски, или апелативни съдилища, се на­малява от пет на два, като се закриват апела­тивните съдилища в градовете Видин, Търново и Варна и остават само двата такива в София и Русе, които продължават да съществуват от тогава и до днес непрекъснато.

Закриването на споменатите три апелативни съдилища става поради тяхната излишност, защото е имало постъпили в тях за разглеждане само по няколко десетки дела, които не са могли да оправдаят разходите по откриването и съществуването на тоя род съдилища.

Закриването на Търновския апелативен съд не продължава за дълго време. Не се изминават и две пълни години и той бива отново възобновен. Това възобновяване, или второ откри­ване на същия съд, става през втората поло­вина на 1881 г., когато по доклад на тогавашния министър на правосъдието Георги Теохаров, се издава указ № 722 от 21 август с. г., с който бива отново открит. При това откриване той е само с едно отделение, като съставът му се състои от един председател, трима членове и един прокурор.

Съображенията на споменатия министър на правосъдието да се открие по това време апелативен съд в гр. Търново са били, че Русенският апелативен съд, в района на който са били включени закритите Търновски и Варненски апелативни съдилища, имал много работа и не бил във възможност да разглежда и решава сво­евременно постъпилите и постъпващите дела в тоя съд. Като едно второ и доста основателно съображение за откриването на същия съд е бил и интересът на страните от някои от окръ­зите, спадащи в района на Русенския апелативен съд, които са били доста отдалечени от гр. Русе. Предвиденият разход за щата на така открития Търновски апелативен съд е възлизал на обща сума 37600 лева годишно. След изтича­нето на три-четири месеца от новото откри­ване на Търновския апелативен съд същият бива увеличен с още едно отделение. Районът на съда се състои от тогавашните Търновски, Севлиевски и Плевенски съдебни окръзи. При състав от две отделения Търновският апелативен съд сега има вече: един председател, един подпредседател, пет души членове, един прокурор и един помощник-прокурор. Останалият служебен персонал се състои от един секретар, двама подсекретари и един секретар на прокурора.

Увеличаването на съда с още едно отде­ление е станало по доклад на същия министър на правосъдието № 203 от 23 декември 1881 г., в който ден е издаден и указът № 1059, с който се постановява това увеличение. В тоя доклад на министъра личат по-ясно съображенията му, за да бъде открит апелативен съд в гр. Търново. Тези съображения са на брой пет, а именно: 1) че градът Търново по историческото и географското си положение всякога е бил средоточие на българската народност в Северна и Южна България, както в политическо така и в админи­стративно отношение, и че това значение той не е изгубвал даже и при турското владичество в про­дължение на няколко столетия; 2) че с учредя­ването на главно губернаторство и единствен апелативен съд в Русе, бившето турско правителство е имало предвид покрай своите си страте­гически още и политически съображения и цели, които за нас нямат такова значение и особен интерес; 3) че Търновското окръжие се състои от много промишлени и търговски градове, които са разположени покрай Балкана, където пътните съоб­щения са твърде затруднени; 4) че числото на апелативните съдилища в България според делата, които постъпват в тях са малко и 5) че паричните средства за откриването на една втора съдебна инстанция в Търново ще бъдат нищожни сравнително със загубите на тъжещото се насе­ление, което за маловажни дела е принудено да отива в толкова отдалеченото Русе и да губи с това много работни дни.

Така възобновеният Търновски апелативен съд продължава да съществува до 1 май 1883 г., когато бива закрит, понеже по новия Закон за устройството на съдилищата в Княжество Бъл­гария (глава V, чл. 117) се предвиждат в Княже­ството само две апелативни съдилища: едното в София, а другото в Русе. Според същия за­кон под ведомството на Софийския апелати­вен съд спадат районите на тогавашните Со­фийски, Кюстендилски, Врачански, Видински и Ломски окръжни съдилища, а под Русенския апелативен съд – районите на Русенски, Сви­щовски, Търновски, Плевенски, Севлиевски, Силистренски, Разградски, Шуменски, и Вар­ненски окръжни съдилища.

Новият Закон за устройството на съдилищата е бил утвърден с указ №97 от 18 февруари 1883 г. и поставен в действие от 1 май  с. г., до когато продължава да действа и старият закон от 25 май 1880 г. Персоналът на закрития Тър­новски апелативен съд е бил почти в цялост преназначен като част от Русенския апелати­вен съд, чийто район е бил увеличен с целия район на закрития Търновски апелати­вен съд.

Второто закриване на Търновския апелати­вен съд става през времето на министерстването на Димитър Греков, който, както се спо­мена, бе наредил и първото закриване на този съд, както и на Видинския и на Варненския апелативен съд. Същият министър нареди да се изработи от тогавашния Държавен съвет новия законопроект за устройството на съдили­щата и го внесе за разглеждане и гласуване от III-то обикновено Народно събрание, като се проти­вопостави на искането на някои народни представители, при гласуването на бюджета за 1883 финансова година, да остане и в бъдеще да съществува в гр. Търново апелативен съд.

Положението с второто закриване на Търнов­ския апелативен съд продължава до края на 1892 г, когато при гласуването на бюджета на Министерството на правосъдието за 1893 финансова година тогавашният министър на същото министерство Иван Салабашев прави предложение в комисията по бюджета на това министерство да се от­крие още един апелативен съд в Княжеството и то в гр. Търново, като има само едно отделение и с район, който да се състои от Търнов­ски, Севлиевски, Ловешки и Плевенски окръзи. Бюджетната комисия възприема предложението на министъра и докладчика й (народния представител Андрей Башев) и го докладва в Народното събрание, което го приема без разискване. Щатът на тоя за трети и последен път открит в гр. Търново апелативен съд се състои: от един председател с годишна заплата 7200 лв., трима членове-съдии с годишна заплата за всеки по 5040 лв., един секретар с 2604 лв., двама подсе­кретари с по 1800 лв. годишно за всеки. Един архивист 1800 лв., един регистратор 1704 лв., един прокурор с 6000 лв., един секретар на прокурора с 2100 лв., за писари общо 3600 лв. и за разходи 1600 лв., или всичко 43328 лв.

Така възобновен за трети път, Търновският апелативен съд просъществува едва до началото на 1895 г., когато при гласуването на бюджета за същата година същият е  закрит, понеже не се оправдавало съществуването му, поради малкия му район и главно, че бил създаден за удовлетворение на партийни и кметски нужди. Със Закона за бюджета за 1835 г. целият район на закрития Търновски апелати­вен съд се присъединява отново към района на Ру­сенския апелативен съд. За незакриването на същия съд е говорил само тогавашният народен представител Гено Недялков. Обаче докладчикът Георги Губиделников, който е изразявал не само мнението на бюджетната комисия, но и онова на правителственото болшинство, е защитил  закриването, като на неговото мнение се е позовал и самият шеф на правителството, тогавашният министър-председател и на вътрешните работи д-р Константин Стоилов. От тогава и до днес не е повдиган въпросът за възоб­новяването на Търновския апелативен съд, като се е считало от всички правителства и партийни среди, че за границите на Българската държава, в която се намираше тя до преди присъединяването на Добруджа, Македония, Тракия, Западните покрайнини и Моравско през настоящата година, достатъчни са само съществуващите до това време три апелативни съдилища: Софийският, Русенският и Пловдивският.

Последният състав на Търновския апелативен съд се е състоял от следните съдии: председател Добри Минков, членове-съдии: П. Златев, Д. Драмов и д-р П. Зъбов. Прокурор при същия съд е бил П. Савов. Секретар на съда е бил П. Виров, а секретар на прокурора Ст. Попов

[1] Публикувано в „Съдийски вестник“, г. XXIII, бр. 4 от декември 1941 г.

[2] Владимир Алексов Караманов (1875-1969 г.) е български учител, историк, етнограф и общественик, историограф и познавач на Кюстендилския регион. Завършил история във Висшето училище в София (1896) и право в Правния факултет в Лозана, Швейцария (1913). Секретар на Кюстендилското окръжно управление (1904-1907). Окръжен управител на Плевен (1907-08), на Струмица и Кукуш през Балканската и Междусъюзническата войни (1912-1913) и в Кюстендил (август 1913 - март 1916). Участва в  Първата световна война (1916-1918); етапен комендант на Кадин мост, Гюешево, Кочани. Държавен адвокат в Кюстендил (1919-1931). През 1938-1944 г. е общински съветник в Кюстендил.