Българската магистратура[*]

Никола Н. Икономов[†]

Статията “Българската магистратура” е част от сборника “60 години българско правосъдие (1878-1941), Юбилеен сборник.” С., Министерство на правосъдието, 1941. Авторът й Никола Н. Икономов е забележителен български юрист, съдия във Върховния касационен съд в периода 1933-1946 г., а преди това председател на Софийския апелативен съд. Дългогодишен сътрудник и член на редколегията на сп. „Съдийски вестник“. Текстът представлява вдъхновено и задълбочено слово за високото назначение на съдията, за големите изисквания пред личността му, за професионалните и етичните основания и перспективи на професията.  Особено ценен е анализът в частта, в която се обсъжда разпоредбата на чл. 9 от Закона за гражданското съдопроизводство („Съдилищата са длъжни да решават далата, според точния разум на действащите закони. Ако тези последните са непълни, неясни или противоречиви, то постановяват решенията си според общия смисъл на законите. При липса на закон по дадена материя, те основават реше­нията си върху обичая, а при липса на такъв ‒ върху справедливостта.“) и съдебната практика, в която Върховният касационен съд създава редица норми «с неоспоримо благотворно културно-възпитателно въздействие» (Ж. Сталев). Статията може да откриете и в прикачения файл.

 

I. Лични качества и добродетели

Един от героите на Анатол Франс някъде казва: „... аз не се боя от лошите закони, когато те се прилагат от добри съдии. Казва се: законът е непоколебим. Аз не вярвам в това. Няма законен текст, който да не търпи тълкуване! Законът е мъртъв — съдията е жив. Това е едно негово преимущество, което той има срещу закона“.

И най-пълният и изчерпателен закон не може да покрие всички нужди на реалния живот, който се проявява в най-разнообразни и променливи форми. Всяко правно правило е преди всичко една логическа постройка със свой разум. За да се приложи към фактите и действията на човека, трябва да се изтълкува по начин, че то да постигне обществената цел, за която е създадено. А тълкуванието и приложението на закона е предоставено на съдиите и затова правото се осъществява. Само по себе си, правото като наука или като закон не представлява никаква сила, докато не се постави в движение, в приложение от съдията. Правото без неговото приложение е без практическо значение. Важно е неговото приложение, а то се прави от съдията. Той е живата сила, която одухотворява мъртвия закон — той тълкува, той прилага закона и така осъществява правото чрез решението, което постановява. И силата на неговото решение фактически е по-голяма от закона, защото решението се изпълнява, то е реалният израз на закона. А защото решението на съдията се прилага, неговото участие в правораздаването е от първостепенно значение. Юриспруденцията е истинския израз на правото, тя е живия закон, такъв какъвто се прилага, тя е позитивното право. Историческото развитие на юриспруденцията ни показва, че тя е способствала повече за създаването и закрепването на правото в живота, отколкото самото законодателство. А юриспруденцията е дело на съдията.

Някога се считаше, че съдията е роб на закона, че законът е всичко - съдията е само негов приложител, който няма право да го тълкува, а ще го прилага буквално, тъй както е написан. Съдията е в сянка — вижда се само закона. Законът е винаги пълен — той всичко е предвидил — съдията не може нищо да прибави към него, не може да попълни неговите празнини.

Днес, обаче, положението е съвсем друго. Човекът в сянка — съдията е на пръв план. Той излиза на светлина — той прилага, тълкува и попълва празнините на закона. Твори право. Юриспруденцията е източник на право. Сега съдията е всичко. Той е длъжен да се подчинява на закона, но той има право да го тълкува, а чрез тълкуването на закона и попълване неговите празнини се създава приложимото обективно право. Затова от всички днес се съзнава голямото значение на съдията в правораздаването и затова с право се счита, че магистратите са носителите на най-важната функция в държавата. От начина, по който съдиите изпълняват тая си важна функция ще зависи колко повече или по-малко ще се осъществи правото чрез законите, които те тълкуват и прилагат. Не е никак пресилено да се каже, че един закон е добър или лош според това, добър ли е или лош съдията, който го прилага. Или по-право няма лош закон, когато е добър съдията, който го прилага. И затова в всички времена, при добрите управления, най-големи грижи са проявявани за подбора на магистратурата.

В най-широк смисъл на думата наричат магистрати не само тия, които са натоварени с раздаване на правосъдие, но и тия, които администрират дадена територия, а в тесен смисъл на думата, с думата магистрати означават лицата на съдебното ведомство, които раздават правосъдие, като съдия или прокурор, които имат право да съдят или да обвиняват. Магистратите не са чиновници, защото тяхната власт да съдят не иде от публичната власт, а направо от народа, от учредителната власт. Съдебната власт е отделна и самостоятелна власт в Държа­вата, тя е основна власт, а съдиите са носители на тая власт. Съдебната власт във всичката нейна ширина принадлежи на съдебните места и лица (чл. 13 от Конституцията). Всеки съдия следователно е носител на съдебната власт и неговото служебно положение затова е много различно от това на обикновения чиновник, който нема своя власт, а неговата власт иде от йерархически по-горния му началник. Особената важност на съдийските функции и свързаната с тях отговорност им създават едно привилегировано положение по отношение на другите дър­жавни служители. В своята поздравителна реч пред конгреса на съдиите в 1924 г., създателят на съдийската несменяемост г. Згурев е казал: „Функцията на съдията е неизмерима и несравнима. Тя е крайъгълният камък на правния ред. Тя е тежка и във висока степен отговорна“.

Всички служби в държавата, които са признати за необходими, са важни – без тях не би могъл държавния организъм да се развива правилно. Стрелочникът, който дава път на влака, пазачът на фара, машинистът на локомотива, пазачът на обществените водопроводи, се заемат от малки по служебен ценз лица, обаче службата им е необходима и важна. При все това, ясно е за всички и не е нужно да се мотивира, че службата на съдията е далеч по-важна и различна от тая на останалите държавни служители. Ми­сията на съдията е да осигури правовия ред и законността в държавата и затова докато опущенията и грешките на другите служители имат ограничено значение — зачекват само определен кръг хора, тия които са пострадали от техните действия и бездействия, грешките, опущенията или злоумишлените действия на съдията при правораздаването имат отражение целия обществен живот и са в състояние да го разстроят и раздрусат издъно. Корупцията в съдийството унищожава правосъдието; при­страстието при правораздаването е отрицание на правосъдие, а липсата на правосъдието води до анархия, до безправие и насилие. От доброто или лошото отправление на правосъдието зависи в най-голяма степен доброто или лошото отправление на всички останали държавни служби, здравия обществен ред, общественото спокой­ствие и държавната сигурност, от които пък зависи стопанския напредък и благосъстояние на всички.

Работата на съдията не е шаблонна, еднообразна и механическа. Тя е изключително творческа. Наистина във всички области на човеш­ката дейност има творчество, никъде обаче, в никоя от тях не е така силно подчертано творчеството, както това е при съдийската дейност. Всяко едно дело е съвсем различно от другите дела. Всяко едно дело съставлява нещо отделно и самостоятелно и за­това решенията, които издава съдията са различни и самостоятелни. Механизацията в правораздаването е изключена, а ако се въведе, тя е пакостна. Всеки правен спор крие в себе си едно болезнено състояние: разкрива се често пъти объркан човешки живот, който трябва да се оправи и съдията, като добър лекар, ще трябва да намери полезното лекарство. Той трябва добре да разбере човеш­ката драма, която се разиграва пред него. И от най-противоре­чивите данни, които се разкриват пред него, той е длъжен да открие истината, след което пък да намери и приложи съответ­ното правно правило, за да постигне справедливо решение. Докато се стигне до това решение, иска се много труд, много нерви и усилено умствено напрежение и главно творчество, което се състои в това, при всеки отделен случай да се намери истината и да се приложи правното правило, което ще даде справедливо решение.

Много е трудна съдийската служба и много отговорна. Никоя друга служба не е свързана с толкова много тревоги и умствени напрежения, защото в никоя от тях не взема такова голямо участие съвестта, както в съдийската служба. Из хаоса на про­тиворечивите и объркани, много пъти злоумишлено, отношения на хората, да изтръгнеш истината — тая истина, която задоволява съдийската съвест — това е мъчна и сложна работа. Съдийската служба, е преди всичко служене, служене на правдата и на исти­ната, а всяко такова служене е подвиг и жертва. Студеното логическо мъдруване, шаблонното третиране на фактите и обстоятел­ствата по делото не са достатъчни средства за откриване на ис­тината; затова в съдийската дейност на първо место вземат участие съвестта и сърцето. Не само умът и знанията, а и сърцето и душата на съдията вземат участие в праворазда­ването и затова той впряга всички свои морални и физически сили, за да може успешно да изпълни службата си. Волтер е казал някъде в своите писания, че най-хубавата служба е тая да раздаваш правосъдие, но в същото време няма по-мъчна служба от тая на службата на правосъдието. Действително, няма по-хубава, по-почитана служба от тая на съдията, но няма друга служба от която да се изискват толкова много лични качества и добро­детели, лични ограничения и всеотдайност, а така също няма друга служба толкова много отговорна като нея. Тя е най-царствена, най-мъчна и най-отговорна!

Да дадеш правда на хората, които са толкова много жадни за правда, да откриеш истината в сложните и забъркани право­отношения на хората, когато всички се стремят да те излъжат и заблудят, да накажеш истински виновния и тогава, когато той е силен и влиятелен, да изкорениш злото, което е станало толкова силно, и разяжда нашия обществен ред и подкопава устоите на държавната сигурност — това е много мъчна, непосилна работа. Истинският съдия трябва непременно да се добере до истината и в търсенето на тая истина неговия дух се тревожи, страда и мъчи. Съдията въплътява в себе си нравствената съвест на на­рода и в решението си той трябва да осъществи господството на тая съвест, за да се постигне мир между човеците. Но колко колебания, колко съмнения, тревоги трябва да изживее съдията докато достигне решението! Тая вътрешна душевна борба е родилната мъка на съдията и тя е тежка като всяка родилна мъка.

Съдията има много противници, защото днешната епоха на свръхреализъм е противна на правото. В борбата за право той едва ли не е сам. При все това той е длъжен да даде правда. Днес, когато личния интерес и благополучие управляват света, от съдията се иска да бъде безпристрастен, безкористен, оли­цетворение на нравствената съвест на народа. При политически процеси той е под непрекъснатия удар на всевъзможни влияния — той е длъжен да ги преодолее, да ги надвие, за да изпълни дълга си. На такова мъчение е поставен съдията и той е длъжен да го изживее и надвие, иначе ще падне. Неговата служба е не­прекъсната борба, кога по-слаба, кога по-силна, но всякога е нащрек. Затова е мъчна съдийската служба, но затова пък е величествена и всепобедна.

Тоя, който се наема да изпълнява тая служба, трябва да при­тежава не само правни познания, но преди всичко морални качества, които особеността на службата изисква. Само по себе си се раз­бира, че съдията трябва да бъде добър правник — да е усвоил правната наука и да следи непрекъснато новите постижения в тая област, а същевременно да познава и съдебната практика. Излишно с повече да се настоява на това, че при днешното усложнено зако­нодателство, съдията трябва да бъде добре подготвен теоретично, за да може лесно да оперира със законите и да схваща техния ра­зум. Наред с това той трябва да усвои съдебната техника. Тая съдебна техника ще му даде възможност най-лесно и бързо да по­стигне решението на делото и да го оформи в един неатакуем касационно съдебен акт.

Всяко човешко знание има две страни — принципите и тяхното приложение, чистата наука и нейното приложение. Принципите на правото се изучават от правната наука, тяхното приложение от изкуството да се съди — а съдебната техника е съществена част от това изкуство да се съди. Липсата на добре установена съдебна техника има за последствие, че много съдебни актове не са съставени добре, което повлича тяхната отмяна. Всяка приложна наука, каквато е и правото, има своя техника, която дава възмож­ност да се постигнат най-лесно, бързо и правилно исканите ре­зултати. И съдийската дейност има своя техника, която трябва да бъде напълно овладяна от всеки съдия. В университета се учат много и най-разнообразни дисциплини, често пъти с далечна връзка с правото, обаче на бъдещия съдия или адвокат не се дават никакви практически познания относно това, което най-много има да върши: не го учат как да напише искова молба, апелативна жалба, касационна жалба, определения, решение и присъда. Погрешно се счита, че практиката ще го научи. А тъкмо затова виждаме колко лошо често пъти се пишат съдебните актове от съдии и адво­кати, а много пъти погрешното съставяне на тия актове има фатални последствия за страните. Това, което е основната длъжност на съда при решаване на делото и написване на решението, е да бъдат обсъдени всички доказателства събрани по делото и изложе­ните от страните доводи, не е втълпено в младия юрист, а без това той няма да стане добър съдия, защото първото задължение на съдията при решаване на едно дело е да обсъди доказател­ствата и доводите на страните. Затова процесът е състезателен: всяка страна да каже какво иска и на какви доказателства го осно­вава, а съдът е длъжен да има предвид тия искания и тия доказателства и въз основа на тях да издаде решението си. Без това, той не е добър съдия, щом като при решаване на делото изпуска предвид някои искания и доказателства. А в мотивите на решението си съдията е длъжен да отбележи тая своя дейност — да се вижда от тия мотиви, че той е обсъдил всички доказа­телства и доводи на страните. Знае се, че много пъти съдът при решаване на делото е имал всичко това предвид, обаче в мотивите тая му дейност не е отразена, а това, ако решението е апелативно, сигурно ще бъде причина за отмяна на решението от касационния съд. Най-много се отменят от касационния съд решения на апелативните съдилища за това, че са извратени данни по делото или пък не са обсъдени доказателства и доводи на страните. А това са все грешки на съдията, които при една по-голяма техни­ческа опитност биха се избегнали.

Нямаме за задача да правим изложение за това какви тех­нически похвати трябва да притежава съдията, за да може най-добре технически да извършва службата си. Тук искаме само да изтъкнем изобщо необходимостта от съдебна техника, като не­обходимо помагало за постигане на добро решение, наред с прав­ните познания. Наедно с тия знания, съдията требва да познава добре живота и хората с техните нужди, средства за препитание, техните скърби и радости, защото той има работа с живи хора, а не с отвлечени правоотношения. Правораздаването обхваща жи­вота в най-разнообразните му проявления и затова пред съдията се поставят за разрешение най-различни въпроси, които, за да ги разреши правилно, трябва да ги познава. Ясно е защо съдията трябва много да знае и да бъде всестранно развита личност. Той трябва да има изработен свой поглед за нещата и за хората, свой мироглед, свое разбиране, иначе в много случаи той ще требва да се остави на вещите лица да решават делата, което е абдикация от правата си! Безспирно и неуморно затова съдията трябва да работи за разширение на своето образование и за опоз­наване на живота.

Той трябва да бъде напълно културен човек. За да бъде такъв, той трябва паралелно със своята правна и общо научна под­готовка да се интересува от разните видове изкуства. Те влияят за духовною развитие на личността, защото те действат по-непосредствено върху душата и така изострят способността на съдията по-лесно да открива истината. Те способстват за опоз­наване на живота; чрез тях човек придобива по-широка пред­става за хората и за света, обогатяват фантазията, което пък помага на съдията да има по правилна представа за нещата. Чрез изкуствата човешкият дух се разширява и в душата му се пораждат по-чисти и общочовешки стремежи, човекът става по-човек, по-социален. Правосъдието, както и държавата, имат нужда от културни дейци. Мястото на съдията трябва да бъде начело на всички културни мероприятия. Насаждането на правосъзнание в народа, което върши съдията, е културна дейност от голяма стойност, защото правосъзнанието в народа е подпора на държавния строй и гаранция за обществен напредък.

Една от лошите страни на нашия обществен и държавен живот е едностранчивостта на схващанията, което пък иде от едностранчивостта на образованието. Допустимо е техниците, занаятчиите да имат ограничен поглед върху нещата, но за об­ществениците това е голям дефект. Съдийската служба е об­ществена. Съдията требва нашироко и надалеко да вижда. Той затова не трябва да бъде ограничен в погледите си, едностран­чив в схващанията и разбиранията си, а затова пък той трябва да бъде всестранно развита личност. Едностранчивостта на не­говия мироглед ще го води незабелязано към пристрастни реше­ния, а той трябва да бъде безпристрастен. Но за да бъде такъв, трябва да разглежда хората и нещата от всички страни, а не само от една страна и да бъде всестранно образован и с обща кул­тура човек. Ограничените умове, затворените в себе си хора, изостанали на страна от културния живот на страната, не могат да бъдат добри съдии. Съдия, който не вижда по-далеч от своя законник и вън от кориците на делата, решава делата си чисто технически без да вникне в същността и без да се стреми към справедливо решение, а културният съдия никога няма да процедира така, защото той има съзнание за службата си, която иска постигане на правото, а не на решение само.

Правна подготовка, техническа опитност, общочовешка културност, познаване на живота и хората — това са предпоставки за добро правосъдие от техническо естество. За да изпълни ми­сията си на съдия, на съдник, съдията обаче трябва да притежава още ред качества от друго естество — морално естество — лични ка­чества и добродетели, които са много по-важни от първите, защото те дават нравствения облик на съдийската служба, който прави от човека съдия. Защото най-добре теоретично подготвеният правник, големият учен, не носи ли в душата си нравствените ценности на справедливия човек, не е ли напълно морална личност, не ще бъде никога добър съдия — съдия, който да раздава правда. Когато ученият правник е с покварена душа, е пристрастен, няма чиста съвест и не се вълнува от справедливостта, той ще бъде въп­реки своите знания, най-лошият съдия. Затова пò е за предпочитане слабо подготвеният теоретично съдия, но с чиста съвест и честна душа, морално запазен и справедлив, отколкото добре подгот­веният теоретик, но с покварена душа и ледено сърце. Грешките на слабо подготвения теоретично съдия са поправими. Затова има обжалвания. Проявеното пристрастие и людеугодничество обаче почти винаги остават скрити, неузнати и затова непоправими са техните последствия.

В своята известна книга — Le sistème judiciaire de la grande Bretagne — Конт Франкевил пише: „Аз не скривам адмирацията си към английската магистратура. Аз признавам, че нейното до­стойнство не иде от науката, а иде от нейния характер и тоя характер я прави достойна за голямата роля, която й придава пи­саният и неписаният закон“.

А с пълно право един немски философ казва, че най-до­брата гаранция за правосъдието е личността на съдията. А личността на един човек се характеризира от неговите морални каче­ства, от неговата нравствена физиономия. В професията, която има за задача, казва Фукс, да решава най-висшите блага на човека — за живота и смъртта, свобода, семейство, чест, имот, би трябвало да вземат участие като ръководители и водачи най-благородните умове.

Моралната физиономия на съдията се обрисува от задълже­нията, които му налага съдийската клетва, каквато дава всеки съдия или прокурор при встъпването му на съдийска служба (чл. 121а от Закона за устройство на съдилищата). Съдията дава клетвено обещание да съди по чиста съвест, без всякакво при­страстие и лицеприятие, да постъпва във всичко, като честен, добър и справедлив съдия[‡]. За да изпълни клетвата си, което е равнозначно с изпълнение на службата, съ­дията значи, трябва да съди по чиста съвест, без пристрастие и лицеприятие, като постъпва във всичко като честен, добър и спра­ведлив съдия. А за да може да действа така, той трябва да бъде цялостна морална личност, очистена от пороците и прегрешенията на обикновените хора. Колкото и мъчно да е, грешният човек да постигне морално съвършенство, повеленията на съдийската служба изискват от съдията тия ограничения и тая жертва: той не би имал моралното право да съди другите, когато и той като тях греши и да ги съди за това, което и той прави. За да има морал­ната сила да ги съди, той трябва да бъде над тях, по-добър от тях, морално по-съвършен.

Съдийските добродетели се култивират най-добре в съдий­ската среда, в колективната среда. Съдийската професия създава съдийския дух, който подхранва съдийските добродетели и пред­пазва съдиите от погрешни отклонения. Тоя съдийски дух налага на съдията маса ограничения и задължения, които всички имат за задача да запазват моралната му чистота, за да може той да остане винаги с чиста съвест, честен, добър и справедлив съдия. Благодарение на тая съдийска среда, тоя съдийски дух и съдий­ския самоконтрол, всеки съдия, който наруши правилата на съдий­ската клетва е отритван от тая среда. Колкото един съдия по-дълго живее в съдийската среда, толкова по-укрепени са в него съдийските добродетели. Начинаещият съдия още не е очистен от пороците и прегрешенията на хората. Неговото пречистване става в съдийската среда и неговото морално съвършенство се засилва толкова повече, колкото повече той живее в съдийската среда. И това е едно от съображенията, по които съдиите, в сравнение са останалите служби, се задържат на служба по-дълго време; тяхната пределна възраст е по-голяма.

Съдията е длъжен да спазва задълженията на своята про­фесия не само в службата си. Във „всичко“ той трябва да по­стъпва като честен, добър и справедлив съдия. Във „всичко“ — значи навсякъде и навред — било в службата си, било вън от нея. Съдията не може да се отдели от човека — това е едно и също нещо. Всякога и навред той е съдия и трябва да постъпва като съдия. Недопустимо е в частния си живот, в живота си вън от службата, той да върши работи, които като съдия би тре­бвало да осъди. Съдия, който не зачита законите, когато не съди, когато е вън от службата си, който в частните си сделки не постъпва като честен човек, който в частните си отношения с хората е несправедлив човек, лош човек, без чест и съвест, нарушава съдийската си клетва, макар всичко това той да прави вън от службата си. Несправедливият човек, пристрастният човек, безчестният човек няма добродетелите на съдията и затова не може да бъде съдия. Не е ли той справедлив изобщо, той не може да бъде такъв и в службата си, не е ли той честен човек изобщо, няма да бъде и честен съдия. Не е ли култиви­рано във висша степен чувството на справедливост в съдията, той не ще може да изпълни мисията си. Действително, както не бихме могли да си представим офицер, който не е храбър, свещеник, който не е верующ, така също не бихме могли да наречем ни­кого съдия, макар и да заема тая служба, щом като не се ръководи от справедливостта в решенията си и в действията си изобщо, който не е справедлив: не само в далата, но и в живота въобще.

За да изпълни успешно мисията си, той трябва да се радва на доверието на тия, които съди, а това доверие той ще създаде не само със справедливите си решения, но и с нравствения си живот, който той води вън в обществото. И действително всички вярват на съдията. Когато съдията каже нещо, било по служба или вън от нея, вярват му защото е казано от съдия. Прието е, че съдията никога не лъже. Всичко, което той направи — право е, защото съдия го е направил. Тая вяра на хората в съдията се изразява с уважението, с което съдията де ползва в обще­ството. Народът има нужда от кумири, той има нужда да вярва в нещо и в някого. Той иска да вижда в лицето на съдията човек, който, натоварен с най-тежката задача да дава правда на хората, е нещо като земен бог, човек с царско достойнство и с божествена честност. За да блести в тая царственост и чистота, той трябва действително да се издигне с делата си над тия, които е повикал да съди. Той трябва да създаде и поддържа уверението във всички, че сигурността, спокойствието, правата и благата на всички ще бъдат запазени и протежирани. Тая увереност, това доверие, което укрепва правосъдието и правосъзнанието на гражданите, иде от независимостта на съдията и от равен­ството в отношенията с всички, които отиват при него. Името на съдията требва да бъде запазено от всякакви подозрения — той трябва да се ползва с доверието на всички. Всички трябва да бъдат уверени, че когато той съди, той изпълнява един дълг и че когато осъжда и когато оправдава, когато наказва и когато прощава, той еднакво изпълнява своя дълг, повелята на закона, без пристрастие и лицеприятие, без отмъщение и в полза на всички.

Не само чрез справедливите си решения, но още и с дър­жанието си в службата и вън от нея, съдията трябва да под­държа доверието и почитта на съдещите се. Едно от външните проявления на това държание е носенето на особена форма при съденето и особеното държане в обществото. Във всички държави почти и до днес, служебното облекло се подържа като необходим елемент за повдигане престижа на съдията. В 17 век във Франция, за да запазят почитта към тогавашния съдия, изисквало се е съдията всякога и навред да има държание достойно и тежко. Ревностни към престижа си, съдиите винаги са показвали важно държание. Отивало се е дотам, че е било определено краката на съдиите в съдебно заседание да бъдат държани прави и сбли­жени, а не един на една страна, а другия на друга, нито пък един връз друг. Не е било позволено на съдиите да сбръчкват челото си, да си чешат носа и да държат ръцете си неблагоприлично. В 1684 г. е било забранено на съдиите да заседават с морави или сиви чорапи, да не носят сиви дрехи — всякога черни с яка. Имало е години, когато е било определено носенето на брадичка, а друга, когато без мустаци не се допускали до за­седание съдиите.

Българският съдия е успял да спечели доверието и почитта на всички наши обществени среди. Това доверие е спечелено благодарение на неговите лични качества и добродетели. Нашите стари съдии успяха да създадат и затвърдят особен съдийски дух, който е традиция в съдийската среда, който поддържа съ­дийските добродетели и съставлява съдийската сила. Ако прегле­даме решенията на старите съдии, ако прелистим нашите стари правни списания — Юридическо списание, 1889 г., редактирано от д-р Данчев, Згурев и Каблешков, Списанието на юридиче­ското дружество, 1901 г., ще се уверим, че тогавашните съдии са проявявали голям научен интерес към правораздаването. Те са се отдали с всички сили в служба на правосъдието и техните усилия не са били напразни. В скоро време правосъ­дието се издига и съдиите добиват важно значение в обще­ството. Народът започва все повече и повече да се доверява на съдиите и днес със сигурност можем да твърдим, че съдията, в сравнение с останалите държавни служители, се ползва с най-голямо доверие и уважение във всички обществени среди. Това доверие и това уважение към българския съдия улеснява извън­редно много службата му, защото не достига целта си правосъ­дието, на което съдещите се не вярват и не го уважават.

Начело на всички обществени и служебни начинания и комисии всякога стои съдия. Няма важна държавна комисия по другите отрасли на управлението, в която да не участва съдия. Всички у нас знаят това и не е нужно да се посочват безбройно много административни комисии, в които по силата на закона участват съдии. А това е признак на голямото доверие, с което се ползва съдията от държава и общество. Представителят на запасните офицери, който се е явил да поздрави съдийския конгрес през 1922 г. е казал: „Ние сме навикнали да гледаме в лицето на съдиите най-лоялните, образовани и отлични граждани, носители на най-правилни и здрави схващания за държавна уредба и органи­зирана общественост и ние сега считаме, че вие сте отредените щастливци, на които се е паднало завидната привилегия да бъдете пазители на духовните съкровища у нас. Вие представлявате оня морален резонатор, от който българската съвест очаква от­звуците от онова, което е останало чисто и непорочно в измъчената народна душа. В борбата, която водите вие ще докажете, че право и справедливост не са отвлечени понятия и че без тях не са възможни обществата и че това са най-възвишените добро­детели, че това е подвиг, героизъм“. По-късно, през 1929 г. „Земледелско знаме“ — (г. XXV, бр. 19) пише: „Когато в стра­ната настъпиха бурни и метежни дни, когато в нея забушува па­метната и кървава гражданска война, това бе съдебната власт, към която отправиха своите погледи. На тая съдебна власт се падна да изпълни най-тежка задача. И българските съдии, скром­ните, но добросъвестни носители на тая власт, въпреки най-теж­ките материални условия, които понасяха и силния морален натиск, на който бяха подложени, изпълниха достойно своя дълг. Те приютиха в храма на родното правосъдие гонените и послед­ваните и им въздадоха правда и справедливост. С това те извършиха велико и спасително дело, защото укрепиха вярата на народа в силата на закона и в съдебната власт, на които се крепи най-вече цялата държавна сграда и не едни уста на излизане от съдебната зала благовейно мълвиха: — „Има правосъдие у нас“, а други гръмко възгласяваха: — „Да живее българското правосъдие“!

Бихме могли да посочим много други свидетелства от най-различни среди, за да докажем с какво голямо доверие се ползва нашето съдийство, но тия две свидетелства от две противни среди са достатъчни, за да докажат това, което впрочем се знае от всички.

Не можем обаче да се въздържим да не посочим друго едно свидетелстване за почитта, с която се ползва и трябва да се ползва съдията, дадено от най-висше място. На един дворцов бал при царуването на цар Фердинанд една млада дама седнала на едно канапе, разговаряла с присъстващия на бала Първи председател на Върховния касационен съд Хр. Стоянов, който стоял прав. На цар Фердинанд това направило впечатление и повикал при себе си тая дама и й казал: „Вие знаете ли с кого приказвате? Когато се говори с Първия председател на Върховния касационен съд се става на крака. И моята майка Клементина става на крака, когато говори с такъв висш магистрат“.

Съдийският стол е поставен на високо място. Отвисоко съди съдията. Неговото решение иде отгоре, отвисоко, защото само той има високата привилегия да съди себеравните си, затова служебно и обществено той е поставен да бъде над тях. С право мохамеданите считат, че земният съдия е представител и продължител на Пророка в раздаване на правосъдието. Но както той, поставен над другите, вижда всякога техните прегрешения, така също и те, поставени по-ниско, виждат нагоре, всичко как­вото прави съдията — неговите движения, неговия поглед, кога се смее, кога се чумери, кога е благосклонен, кога е ядосан, кога върши добри дела и кога — лоши. И най-малката слабост на съдията се вижда. Когато един човек е поставен толкова нависоко и му е дадена такава голяма власт, от него искат той действително да бъде такъв, какъвто службата му го изисква. Неговият трон е царствен, но и най-малката му грешка не се прощава. Той е издигнат така, за да чувстват всички, които съди, че е над тях по сила, власт и мъдрост, но само оня съдия с достойнство ще стои на тоя трон, който стои на него не само по силата на назначението си, но защото е достоен да стои на него със своите морални качества, присъщи на съдийската служба.

Съдията е човек като другите хора. Макар да е натоварен с изпълнение на божествена мисия — да съди хората, и той греши, има слабости, но той трябва да намери в себе си сили, щом заема съдийския стол, да изкорени тия си слабости — само така ще има морална сила да съди другите. Той трябва да запази съвестта си чиста, защото само чистата съвест може да достигне до справедливото решение. В днешно време, когато животът е толкова много мъчен, когато духовните и нравствени ценности са в страшен отпадък и духът на злото и покварата вземат връх, когато човешката душа е отровена от неправди, когато човеш­ките добродетели не се ценят и култът към справедливостта е погазен, да живееш в такова общество чист и непорочен, непогрешим, не само това, а да искаш да поправиш другите и да ги водиш към правия път, това е подвиг. Тоя подвиг е длъжен да направи съдията, за да отговори на предназначението си. Обществено и служебно съдията е поставен много високо. Той е първият човек и в малкия и в големия град. Особено в малкия. А в живота, поради това, че той не е добре възнаграден, той е на второ място. Няма материална възможност да заеме онова място, което съответства на служебното му значение. И затова всякога се чувства унижен и оскърбен. При все това той из­държа със стоицизъм тоя трагизъм и запазва нравствената си чис­тота. И това е подвиг – той знае, че ако падне, падат устоите на държавата, а неговата служба е да я пази и той действително я пази, като се бори с рушителите на реда и справедливостта. Горд в своето усамотение, сочен за пример на другите, той енергично пази своите добродетели, без които не би могъл да изпълни дълга си.

Органът на запасните офицери — бр. 885 от 13.VI.1940 г. писа: „Има власти, които трябва да стоят над всяко подозрение, съдебната власт, например. Ние знаем тежкото материално по­ложение на българския съдия. Знаем и непосилната работа, която тежи на това онеправдано съсловие. Знаем най-после, най-деликатната и отговорна функция, която е възложена на тези, които трябва да раздават правосъдие, което има своите непосредствени отра­жения както в частноправния живот, така и в общественото съзнание. И ние никога не можем да разберем как е възможно българската държава да не може да намери, въпреки общото при­знание на съдийската несрета, възможност да постави българ­ското съдийство в положение, в което би могло да се посвети на своята отговорна служба без угнетен дух и над всяко подозрение“.

Съдията трябва да бъде справедлив съдник. Неговото ре­шение трябва да бъде справедливо. Но да се достигне до него, трябва да се открие истината по делото. А откриване на истината е най-мъчната работа за съдията. И съдията, който си поставя за цел да открива истината, изтърпява големи мъки, защото изобщо истината мъчно се открива в сложния живот на хората. Шаблонното отнасяне към съдийската служба, бюрократизма в съдията са пречка за откриване на истината по далото. Съдията формалист, буквоядец, съдията бюрократ, който поставя решението си в процесуалните форми, които му са най-изгодни, без оглед на това ще бъде ли решението му справедливо или не, не изпъл­нява мисията си: той действа като обикновен чиновник, но не като съдия. Не бива съдията да се автоматизира, да работи по калъп и по инерция без вникване в същината на споровете. Работата му не е на занаятчия, а на творец. Чужд на света е онзи съдия, който се придържа слепешката към буквата на       закона, без да я съобразява с изискванията на живота. Всеки закон има един разум, съдията трябва да го открие, защото никой закон не иска неразумни работи, но съдията трябва да си даде труд да открие тоя разум, а не бива да се води безразсъдно от буквата на закона и да издава книжни решения. Съдията трябва да гледа живота с отворени очи, да бъде човек не само с ум, но и със сърце, не окован в шаблонни формули, а с свободен дух и смел замах. Да търси всякога истината по делото, а не най-лесното решение, същината на спора, а не формата. Решението на съдията трябва да бъде не само законно, но и преди всичко разумно и целесъобразно. За да издаде справедливо решение, трябва да вникне в потайните подробности на делото, за да разбере дра­мата, която се съдържа в спорните правоотношения, да разбере хората в тая драма, техните страдания, и извършената неправда. Безразличното отнасяне към съдбата на тия хора, каквото е отно­шението на бюрократа съдия, никога няма да доведе до справе­дливото решение.

Истинският съдия изпълва всички процесуални възможности, за да открие истината. За да бъде готов на тоя труд, в него трябва да бъде развито чувството на справедливост и на дълг, да бъде затвърдено в него съзнанието за неговата важна служба и вярата за тържеството на правдата, че светът може да се преустрои чрез правото. Тоя идеал той трябва да носи в себе си — иначе няма да има достатъчно сили да страда и се бори за правото. Съдията по служебно предназначение трябва да бъде идеалист: ако не се ръководи в службата си от чув­ството на справедливост, ако не вярва в могъществото на пра­вото, той не може да служи на правосъдието. Днешната епоха не е идеалистична, обаче съдията трябва да остане идеалист. Когато всички са отдадени в служба само на себе си, съдията трябва да работи за другите, в служба на правото, което е за всички. Който съдия няма в себе си сили да служи на тоя идеал, нека напусне съдийската служба. Съдийската служба е призвание — не е занаят. Осъществяването на справедливостта е това призвание.

Много фактори действат срещу установяването на правото в живота. С тия противоправни фактори ще има да води борба съдията. Ако всички хора бяха обладани от чувството на спра­ведливост и имаха правосъзнание, неправдите на земята биха били много по-малко, правният ред би бил по-здрав и правата на хората по-сигурни. За жалост, противоправните сили са по-могъщи и затова, въпреки всички усилия, още не е достигнал желания правов ред — обществена хармония. Неуредиците, безправието, потисничеството са още действащи фактори, а те са които дават облик на сегашния живот. И понеже на съдията е предо­ставено да унищожи тия сили, той е олицетворение на нравстве­ната сила на народа, която е в борба с анормалните, противоправните сили.

Съдилищата са болници за болни права, затова както добрия лекар, съдиите трябва да приемат съдещите се с доброта, любов, състрадание и милосърдие — човечност, като направят всички усилия да излекуват болните права, да накажат виновния и оправдаят невинния. Без страст, без увлечение, злоба или престъпна снизходителност, съдията трябва да лекува. В един стар френски ръкопис Темида е нарисувана с две сабли, а близо до нея е поставено едно легло с мека възглавница. Възглавницата означава милосърдието, което смекчава правосъдието, а леглото иска да каже, че съдията трябва да издава решението си спокойно и отпочинал. В клетвата на съдията се казва, че той трябва да бъде добър съдия. Правосъдието е ars boni et acqui, затова съдията е длъжен да съгласува изискванията на наказателната репресия с изискванията на човечността. От псалмите се извличат правила, които и днес имат своето зна­чение — повдигането и поправянето на осъдения. Не трябва да се изоставят напълно тия, които са отритнати от съдбата. Съдията трябва да бъде миротворец — той трябва да бъде добър, до­бър човек. Разбира се, тая доброта не трябва да отива до безволие, мекушавост, нерешителност, слабоволие, а осъзната до­брота, човечност, която ще му помогне, за да си създаде едно човешко отношение с тия, които съди, а не отношение техническо, машинизирано-бюрократично.

В старите народи за съдия е избиран оня, когото са смятали за най-мъдър, т.е. за най-голям познавач на живота и хората и за най-справедлив. Спокойното, хладнокръвното и безпристрастното отнасяне на съдията към тия, които съди, го прави да бъде мъдър съдия. Мъдростта е голямо съдийско досто­йнство. Тя упътва съдията към мъдри решения: спокойно и обмислено издадени, а не в раздразнение, бързо и непроучено. В правото съществува разумен консерватизъм, който не огрича прогреса на правото съобразно с новите нужди на живота. Затова и в издаването на решенията се препоръчват мъдрите, мислените решения. В Брюкселската съдебна палата са поставени 13 бюста на Минерва — богинята на мъдростта, която озарява правосъдието. Правосъдието е величието на мъдростта и затова Минерва е поставена при входа на палатата. Минерва вдъхновява Темида; тя й диктува решенията, тя й поставя превръзката на очите, тя й поверява знака на справедливостта; тя й по­дава кинжала — знака на силата. На друго място в същата па­лата са поставени 4 статуи — законът, правосъдието, силата и милосърдието. Законът издава правните правила, правосъдието наказва и осигурява справедливостта, силата осигурява изпълне­нието на решенията, милосърдието смекчава строгостта на закона.

На справедливостта противното е пристрастието и лицеприятието. Пристрастието е отрицание на правосъдието. Пристрастието и лицеприятието са резултат на вродени или внушени предразположения към хората. От подобни предразположения трябва да се предпазва съдията. Едни обичат едно, други — друго; едни мразят нещо, други го обичат; някои мразят файтонджиите, други шофьорите; някои предпочитат едно, други — друго. Всеки има своите вкусове, симпатии и антипатии. Съдията при решаване на делата трябва да отстрани от себе си подобни предпочитания или омрази, защото иначе решенията му ще бъдат пристрастни, значи несправедливи. Ако се води по своите предраз­положения, той ще осъжда това що мрази, а ще фаворизира това що обича. А неговото решение не трябва да се основава на лични предразположения. За съдията всички са равни, защото те са равни и пред закона, затова към всички той се отнася еднакво, без любоугодничество пред силните и неоправдано благоразполо­жение към слабите. Ако той проявява пристрастие, ще рухне цялото дело на правосъдието, защото пристрастието е противополо­жността на правосъдието. А без правосъдие еднакво за всички, държавата не може да съществува, защото настъпва безправието и анархията. Само правото поддържа реда и спокойствието.

Корупцията е най-страшната язва на правосъдието, която не­минуемо докарва смърт на държавата, в която тя върлува. Тая констатация е историческа. В епохата на отпадък на Римската империя корупцията е вземала страшни размери, защото самите съдии са оставили да бъдат корумпирани. За щастие на нашето правосъдие, не би могло да се направи и най-малкия упрек за корупция в съдийството. Много пъти, може би оправдано, се казва, че само съдийството остана неподкупно! Нашият съдия не е подкупен — това се знае от всички и затова всички му вярват. Един френски правник е казал, че най-опасният съдийски порок е подкупността, затова пък най-скъпото цвете от съдийската корона е неподкупността му.

Българският съдия е култивирал в пълна мера в себе си тия добродетели на дълг, на безпристрастие, на независимост, на мъдрост и неподкупност. На едно необосновано обвинение, произхождащо от партизанска страна за пристрастие, Съдийски вестник (г. V. бр. 6, 1923 г.), на уводно място пише: „Бъл­гарските съдии енергично отхвърлят това обвинение, защото то с нищо не е заслужено. В мъглата на близкото и далечно минало светят с ореол на безукорно изпълнен дълг делата на бъл­гарския съдия и българското съдийство с делата си винаги са бележели и ще бележат светлия път на правдата и законността.

За да запази своето безпристрастие, на съдията трябва да бъде гарантирана независимостта му. Само така той ще може да прояви всичките си съдийски добродетели. Във всички времена и народи независимостта на съдията е негова основна добродетел. Той зависи само от закона — от никого другиго. Да бъдеш независим — това значи да знаеш да пазиш убежденията си и действията си против чужда намеса, това е да можеш да решаваш делата по своя съвест, несмущавана от никого. Съдията няма по-горна власт над себе си. Всеки съдия е носител на съдебна власт, която упражнява свободно и по съвест. По-гор­ните инстанции могат да отменят неговите действия, но това не значи, че той е подчинен.

Независимостта на съдията е необходимият за службата му щит, който го пази от всякакви влияния и давления. Като зе­ница на окото си съдията трябва да пази тая си независимост, защото без нея той не би могъл да изпълнява службата си: той няма да бъде свободен в решенията си, а ще трябва да се води по чужди внушения или заповеди, което отрицава съдийската дейност. За запазване на тая независимост във всички страни, а и у нас, съдийството е водило борба, защото всякога политическата власт се е стремила да запази цялата държавна власт само за себе си. Българският съдия се е борил и страдал за независимостта, на която днес се радва. Били са времена, когато съдии и прокурори са местени и уволнявани, защото са проявили без­пристрастие при решаване на делата, а не са се подчинили на влияния и искания на партизани. Създаването на съдийския съюз си поставя за задача да се бори за съдийската независимост. През 1922 г. се отменя съдийската несменяемост. Трето общо годишно събрание на съдийския съюз е отбелязало най-големия удар, който се нанася на правосъдието с унищожение на несменяемостта, най-позорния акт в летописите на правосъдието и съдийството е принудено да приеме борбата за независимост. Тая борба то я води с енергия и успех да възстанови несменяемостта. В тая борба съдийството даде много жертви. Почти всички редактори на Съдийския вестник биваха уволнени или заставени да си дадат оставката. Но в тая борба съдийството се кали, заздрави своята морална сила и наложи като една обществена сила от пър­востепенно значение. То прояви най-ценните съдийски качества — идеализъм, характерност и готовност за жертви — необходимите предпоставки за водене на борбата за независимост. В по-ново време, съдийската независимост се атакува от властниците по заобиколен начин – чрез бюджетни съкращения бяха увол­нени маса несменяеми съдии. Сдруженото съдийство води борба и против тоя удар и смитаме, че е ликвидирано и с тоя подъл начин на уволняване на несменяеми съдии. В сегашно време има страх от уволнение на несменяеми съдии чрез намаление на пределната възраст. Такива желания имало, обаче ние не вярваме, че ще се дойде до подобни решения, които ние също считаме за недостойно атакуване из засада на съдийската независимост.

Най-развращаващо влияние има върху правосъдието полити­ката. Партизанството и политиците изобщо са против независи­мото правосъдие. За да прокарват своите желания, те имат нужда от зависими съдии. В доклада на изпитателната комисия с изнесени много интересни данни за партизански влияния — за уволнение и местене на съдии. Според една констатация на Згурев, по никое друго ведомство не се правят толкова много пре­мествания и уволнения както в Министерството на правосъдието и всичко това е ставало не за подобрение на личния състав, или в интереса на делата, а по мотиви съвсем чужди на съдебното дело. Имало е случаи даже на арестувания на съдии. В едно окръжно, което е паметно (№ 11001 от 11.XI.1894 г.), Министер­ството на правосъдието като констатира, че при решаване на някои политически дела се е отстъпвало от закона, за да се удо­влетвори едно известно политическо желание, с което се накър­нява престижа на съдебната власт, предписва се за в бъдеще съдебните учреждения да не поддават на никакви частни съображения и политически течения, но съвсем самостоятелно и безпри­страстно да прилагат законите, защото само така ще отговорят на предназначението си и ще се ползват с доверие на обществото. Това е минало. Днес влиянието на политиката върху пра­восъдието у нас не се чувства и за нашия съдия не би могло да се каже това, което е казал първия председател на Парижкия апелативен съд — Драйфус:  аз ви гарантирам, че нито един съдия не е способен да приеме подкуп, но нито един не е в сила да се противопостави на една заповед или едно желание на Министерството на правосъдието (Съдийски вестник, год. XVIII. бр. 8). Според твърдението на Тардьо, бивш министър-председател на Франция, френската магистратура е напълно подчинена на поли­тиката — режимът на претендираната демокрация е убил гражданската и професионална доблест на много съдии. У нас, казва той, няма съдебна власт, а съдебна служба, т.е. корпус от чиновници като всички други, които с в ръцете на министъра на правосъдието, на сенатори, депутати, играчка на ходатайства, жертва или облагодетелствани от политиканите“.

Съвсем друга е преценката за Английското правосъдие, за което Conte de Franqueville казва: правосъдието се раздава в тая страна безпристрастно, безпорочно, вън от всяко съмнение. Няма никое човешко същество, нито правителството, което би могло да накара пулса на английския съдия да бие или да направи да се наклони баланса на правосъдието на едната страна“.

Благодарение на борбите на съдийството за независимост и благодарение на новото политическо положение у нас, политиката не влияе върху правосъдието и то е свободно в това отношение да върши работата си по съвест.

Друго едно съдийско качество е доблестта. Българският съдия е дал безбройни доказателства за своята доблест и кураж. Той не се е спрял пред никакви заплашвания, за да из­пълни достойно съдийския си дълг. По метежните и комунисти­ческите дела много съдии получиха кървави — заплашителни писма.

Тия заплашвания не ги смутиха и те, въпреки тях, изпълниха дълга си. Посягането върху живота на трима прокурори. Разбой­ници избиха целия състав на Севлиевския съд. С тия кървави нападения се цели да се посегне върху съдийската съвест, на правосъдието. Отвратителното дело на престъпниците обаче не постигна целта си. Те биха могли да плашат само малодушните души, но такива са малцина между съдиите. Съдиите изобщо проявиха един кураж, който никакви заплашвания не можа да смути. По случай убийството на севлиевските съдии председателят на управителният съвет на сдружението на съдиите г-н Велчев е държал реч, в която между другото е заявил: „Съдий­ската съвест е възмутена, но не смутена и остава твърда; вместо тъй трагично загиналите магистрати ще дойдат други, върху които не ще повлияе нещастната съдба на техните предшественици. Българските магистрати се прекланят пред паметта на покойниците и уверяват, че правосъдието ще продължава да се раз­дава със същата твърдост и безпристрастие, с каквато то се е отличавало до сега“. С тая декларация на водача на съдийството по това време, българското съдийство поставя служебния си дълг по-високо от своята лична безопасност.

Като пример на проявена съдийска доблест можем да посочим съставената служебна записка, приложена към делото на третия Държавен съд, от тогавашния първи председател на Върховния касационен съд — Васил Маринов, който като председател на Държавния съд, верен на своя съдийски дълг, пренебрегвайки всички опасности, е съставил тая бележка, за да остане в историята при какви тежки условия са водени съвеща­нията и как са били арестувани двама от съдебните заседатели. Проявената доблест може да се оцени само ако се има предвид безправието, което царуваше в тая епоха, когато тайната на съве­щанията беше изнасилена по тоя начин и когато даже съдии се арестуваха и разкарваха по участъците!

Съдията трябва да обича професията си и да бъде горд, че е съдия. Само тоя, който обича професията си, може всецяло и с всички сили да се, предаде на нея. А съдийската професия много повече от всички други професии има нужда от предани служи­тели. Тия, които се посветят в служба на правосъдието, трябва да се отдадат с цялата си душа — само така те ще могат да изпълнят мисията, която им е определена. Любовта към съ­дийската служба е силен стимул към работа, към самоусъвършенстване към творчество. А съдията трябва да бъде творец, а не обикновен занаятчия, но може да твори само тоя, който влага цялата си любов, цялата си душа във възложената му работа. Той е земният бог — той раздава правдата на земята, той под­държа равновесието в отношенията на хората, той създава мир и хармония в живота. Затова всеки, който се е посветил на тая служба, който има съзнание за важността и значението на своята служба, не може да не се обича. Той трябва да я обича като себе си — така само той най-лесно ще превъзмогне всички пречки в службата, за да възтържествува правдата, на която той е служител и ще запази в душата си и сърцето си вярата в благо­родството и красотата на професията, която е създала велики ма­гистрати и която е крепител на държавата и пазител на част­ните права!

Завършвайки тия мисли за съдията въобще и за българския съдия в особеност, ние можем с задоволство и национална гордост да приключим нашето изложение с констатации, че българският съдия се е доближил много до образа на идеалния съдия и че той си е извоювал в нашия обществен и държавен живот високо место, което отговаря на неговата важна служба. Поставен в най-тежки условия на работа и на живот, при все това той успява да се сдобие с необходимите за службата му правни познания и да запази и затвърди моралната си чистота, която олицетворява народната съвест и която е първата предпо­ставка за доброто правосъдие.

С тия две оръжия той е спечелил напълно общественото доверие и почит, които растат непрестанно и му дават сили и възможност да поднася несгодите в живота и да върши своето трудно дело с безкористие и идеализъм. Това безкористие и тоя идеализъм му помагат да се бори с противоправните сили, които разяждат, сплотеността и здравината на нацията и подкопават устоите на националната ни държава.

Още в първите дни на нашето освобождение, в младенческия период на държавния живот се очертават фигурите на станали по-после бележити български магистрати. Оттогава и до днес през българските съдилища са минали много съдии, сега покой­ници. Едни знайни — оставили дълбоки следи в обществото и съдилищата за себе си, други незнайни — скромни труженици, за­бравени в праха на живота, но всички еднакво работили за на­предъка на нашето правосъдие и за доброто на своя народ със себеотрицание и преданост.

Днес, ако ние можем да се похвалим с една обработена и устойчива юриспруденция и съдийска чистота и твърдост — това е плодът на всички ония минали поколения съдии, които камък по камък, капка по капка, са събирали и трупали в съдебната съкровищница знания, съдебна практика, морална чистота, за да обрисуват днешния чист образ на съдията — на съдията учен и трудолюбив правник, на съдията раздавач на правда и справедливост. Тая съдийска среда, тоя съдийски дух, който е твърда броня, която пази съдията от поквара и отслабване на неговата вяра в силата на правосъдието, е общо творение на всички съдии от миналото, които са работили в правосъдието и то при много по неблагоприятни условия. Защото в миналото е имало политически режими, които са уволнявали съдии заради проявена от тях самостоятелност и твърдост при из­пълнение на съдийската им служба и въпреки това тогавашният съдия е поемал борбата с решителност, отказал е енергично натиските и е оставал чист и горд на своя пост в полза на народа.

Нека прелистим служебните списъци на съдилищата — от най-малките до върховния съд — ние ще видим имената на много съдии, който вече са покойници, за които знаем, че са оставали белези в живота на съдилищата и на правосъдието. Голяма част от тях са достигнали до най-високите места на служебната съдебна йерархия и са израснали в съзнанието на по-младите поколения като великани с тяхната научна правна подготовка и техните не­поколебими съдийски качества и добродетели.

Ние не правим история. Искаме само да изтъкнем достойнствата на нашия съдия и неговите заслуги, за изграждане и под­държане на правосъдното дело, но като правим това, няма да бъдем пълни, ако не споменем някои имена. Безбройно много са заслужилите съдии — всички по-малко или повече са спомог­нали да достигне правосъдието ни до тая висота, в която то днес се намира. При все това има между тях имена, които в такива моменти като настоящия когато се открива Софийската съдебна палата — тоя храм на българското правосъдие, за когото са мечтали всички съдии от миналото се налагат на нашето внимание, като водачи на българското съдийство. 1% наистина са негови водачи и трябва да бъдат посочени за пример на днеш­ните поколения съдии и прославени за тяхната полезна за българ­ското правосъдие и българската държава деятелност.

Ето техните портрети наредени в кабинетите на Първия пред­седател на Върховния касационен съд, на Главния прокурор на същия съд и тия на апелативните председатели и прокурори. Погледнете ги и възпроизведете в съзнанието си извървения от тях трънлив път на нашия мъчен живот. И при все това те са успели и са изпълнили достойно своя обществен и съдийски дълг. Това са: д-р Димитър Греков, Христо Т. Стоянов, Порфирий Христоф. Стаматов, Христо Дим. Павлов, д-р Петър Ив. Данчов, Васил Маринов, Антон Т. Теохаров, Васил Тръпков Мишайков, Петър Василев Оджаков, Васил Л. Орошаков, Иван Кон. Каранджулов и други.

Заедно с тях е и Антон Каблешков, едно име много по­знато на всички съдии.

В апелативните съдилища е изпъкнали на първо место Н. Селвелли, бивш председател на Русенския апелативен съд.

Поменаваме само покойници, делото на живите е още в раз­вой. Рано е да се преоценява. Това ще направят следващите ги поколения.

Да се преклоним пред имената на всички тия съдии и на всички други, останали незабелязани, но които също така са изпъл­нили с чест и достойнство своя съдийски дълг, като дадем обещание да следваме техния път за напредъка на българското правосъдие и на България.

 

II. Творчески възможности

Същността на съдийската дейност е да приложи правото в живота. За да постигне това, съдията трябва да извлече от при­знатите източници на правото надлежните правни правила и да ги приложи към дадените за разрешение конкретни спорни правоот­ношения. На първо място в източниците на правото стои законът. Наред с него обаче има и други източници, от които има право да се ползва съдията. Колкото по-многобройни са тия правни из­точници, толкова по-широки са правните възможности на съдията, защото те му позволяват да разреши добре и най-сложните и за­бъркани, спорни правоотношения. От всички днес се признава, че само действащите закони не са достатъчни да задоволят на­пълно нуждите на правосъдието, тъй като правоотношенията на хората се менят постоянно и всекидневно, а законът остава все един и същ — очевидно е, че такъв закон не е в състояние да удовлетвори всички нужди на подвижния живот. Затова за да се задоволят напълно тия нужди, налага се да се разшири кръгът на правните източници, за да се увеличат възможностите на съ­дията да даде справедливо решение. Въпросите за източниците на правото и за отношението на съдията към закона са предмети на обширна литература, най-новите тенденции на която са да се признае на съдията голяма свобода по отношение на закона, като се признае и юриспруденцията за източник на право наред със закона. Нашата задача не е тук да излагаме разните школи, които в противоположност на традиционната — класическа школа, според която съдията е роб на закона и само законът е източ­ник на право, правят усилия да построят един правен тълку­вателен метод, който да позволява на съдията по-голяма сво­бода, по отношение на закона и които се стремят да признаят, че и юриспруденцията е източник на право. Нашата задача е по-ограничена. Ние искаме в рамките на нашата действителност, на нашето законодателство да определим отношението на съдията на нашия, български съдия към закона и да установим, че нашият съдия, наред със законодателя, е творец на право и, че и юриспруденцията — новото съдебно обичайно право, е източ­ник на право.

Преди да навлезем в същността на въпроса ще направим една констатация, която ще ни послужи за изходна точка на по­следващото изложение: исторически е установено, че всякога е съществувала наред със закона юриспруденция, която фактически е приложимото право. Поради естеството на съдийската дейност, която има за цел да задоволи конкретни правоотношения, незави­симо от всякакви школи, доктрини и законодателства, за да по­стигне това съдията създава наред със закона свое юриспруденциално-обичайно право. С течение на години на еднообразно и постояннно приложение и тълкуване на закона и на изработените от съдилищата нови правни правила, в допълнение на закона установяват се нови правни правила, които са нещо отделно от за­кона — са неговото тълкуване и са творение на съдията. И така както е създадено народното обичайно право, се създава от еднообразно и постоянно повтаряща се практика, съдебно обичайно право, юриспруденциално право. Тоя исторически факт, съществуващ въпреки закон и доктрина, е неотменим и ние не можем да го игнорираме. Тоя резултат е напълно законен и следователно допустим според нашето законодателство. Докато другите зако­нодателствата, освен швейцарското, не приемат това положение, макар фактически то да съществува, ние сме щастливи с нашия чл. 9 от Закона за гражданското съдопроизводство (ЗГС), който разкрива много широки възможности за българския съдия, за съдийското творче­ство, признавайки на съдията голяма свобода и давайки му възможност  да попълва празнините на закона. Според текста на тоя член съдилищата са длъжни да решават делата по точния разум на действащите закони, а ако те са непълни, неясни или противоречиви, да постановяват решенията си по общия смисъл на законите, а при липса и на такъв — върху справедливостта. Наред с това важно правило законът (чл. 11 ЗГС) постано­вява, че е забранено да се отказва решаването на делото под предлог, че няма закони или че те са неясни, непълни или проти­воречиви — за неспазване на тия правила съдията ще отговаря за отказ на правосъдие. Оттук можем  да построим правилото, че съдията има право в известни случаи да попълва празнините на закона, щом като той е длъжен и когато нsма закон или законът е неясен, непълен и противоречиви, пак да даде правосъдие, за­щото за даде правосъдие в подобни случаи, той ще трябва да създаде правното правило, което ще приложи. Това заключение идва по-ясно от текста на чл. 9 ЗГС. Тоя член като опре­деля правните източници, установява една йерархия между различ­ните източници, като допуска тяхната интервенция да става постепенно и допълнително един след друг. Така нашия законодател признава, че позитивното право има празнини и затова дава право на съдията по установен ред да попълва тия празнини чрез изброени от него правни правила, основани на общия смисъл на законите и на справедливостта, т.е. дава му право да твори в определени случаи, свое съдийско право. А с това се опре­деля и отношението на съдията спрямо закона — той не е негов роб, а свободен приложител, който, ако намери, че законът е непълен, неясен или противоречиви, има право да приложи свое право, създадено разбира се не произволно, а съобразно с дирек­тивите, които законът му дава. А от гледището на доброто правосъдие даденото право на съдията от законодателя да участва в изработването на правото е една необходимост, за­щото и най-малкият закон не е в състояние да отговори на всички нужди, които изникват в живота. Ако съдията няма тая възможност, правото ще се обрече на застой, а съдийската дейност ще стане без­душна, схоластична. Само нашият и швейцарският закони признават официално, че позитивното право не е пълно, че то има пра­знини, поради които не всякога може да отговори на предназначе­нието си, затова дават на съдията един вид законодателни права, които му дават правото в защита на частните права да допълва закона, където сам законодателят е допуснал праз­нини или се е неясно изразил. Така наред със закона създава се още един друг източник на право — новото съдийско обичайно право, което се прилага наред със закона и е творение на съдията. До същия резултат обаче без закон са дошли и юриспруден­циите на всички страни. Навред юриспруденцията фактически си е извоювала едно самостоятелно съществуване и правото да твори право.

Най-видните днешни френски правници доктринери изучават юриспруденцията като позитивно право, право което се при­лага, наречено от Планиол — обичайно право от нова формация. Най-новото съчинение по гражданско право на проф. Жосран носи заглавието „Cours de droit civil positif français“, защото пред­мета на изследването е юриспруденциалното право. Правото, спорел автора, е такова, каквото го разбира юриспруденцията, как­вото тя го прилага. Законът е само инструментът, който се поставя в движение от съдията. Той счита юриспруденцията за модерно обичайно право и източник на право. Съдията е суверенен тълкувател на закона и всякога той има последната дума и затова неговата роля на тълкувател го прави творец на право.

В страни, където нямат постановленията на чл. 9 ЗГС, от дълги години се води борба за по-голяма свобода на съдията по отношение на закона. Под напора на нуждите на живота там юриспруденцията е успяла да си придобие по-голяма свобода в приложението на закона, като се търпи попълване неговите празнини от съдията, но това тя е правила чрез измъчване на закон­ните текстове, а не открито, явно, както това е допустимо у нас. При господството на класическата школа, която изхожда от основ­ното правило за логическата пълнота и затвореност на действащото позитивно право, законът е всичко — култът към закона измества култа към правото. Законът е пълен и ясен, нищо не е оставено за тълкувателя. Той трябва да го приеме такъв, какъвто е. Правото — това е писаният закон. За адвоката, за съдията има само едно право — позитивното право. И тогава, когато е противен на правото и справедливостта, законът трябва да се приложи. Смятало се е някога даже, че съдията няма право да тълкува закона. Съставителите на Code Civil обаче са били на противно мнение. Те са съзнавали, че с изработените от тях закони те не са могли всичко да регулират и да предвидят. Об­ществените нужди са толкова различни и разнообразни, отноше­нията на хората толкова активни, интересите им са толкова много и широки, че не е възможно законодателят всичко да предвиди, всичко да уреди. Един закон колкото и да е пълен — едвам завършен, почват нови въпроси да се повдигат пред съдията, които или не са предвидени, или пък са вследствие породили се нови правоотношения. Законът, един път издаден, остава такъв какъвто си е, обаче животът се мени постоянно — хората действат непрекъснато и това движение, което не спира никога, създава всеки ден нови комбинации, които трябва да се регули­рат. Затова на съдията е дадено правото да тълкува закона и да го приспособява към нуждите на живота.

Правото е жив организъм, който за да отговори на пред­назначението си, трябва да бъде в непрекъсната връзка с жи­вота, в чиято услуга е създадено и да бъде приспособявано към новите форми на обществените отношения — не върви ли с живота, то ще изгуби значението си на обществен регулатор. За­конодателят, колкото и да е бърз и да има желание да върви с нуждите на живота, не може да стори това. Той не може да следи бързия вървеж на живота, нито има възможност да обхване всички възможни случаи, които тоя живот дава. А прогресът на правото се състои тъкмо в това — да еволюира заедно с еволюцията на обществените отношения. Затова, за да бъде правото с живота, то трябва да еволюира с него. Тая еволюция не може своевременно и напълно да извърши законодателят, това трябва съдията да има право да го направи.

При празнуването стогодишнината на Code Civil, тогавашният председател на Върховния касационен съд във Франция Бало Бопре в една своя паметна реч е казал: „Когато текстът на закона е ясен и точен, безсъмнен, съдията е длъжен да се подчини и преклони пред закона, защото иначе ще манкира на едно свое основно задължение — да изпълнява закона. Но когато текстът на закона не е ясен, когато относно неговия смисъл се явяват съмнения, аз считам, че съдията има право на най-широка интер­венция: той няма защо да търси упорито какво е било намере­нието на законодателя преди 100 години, когато е съставляван тоя или оня законен текст. Той трябва само да се запита как би го редактирал законодателя, ако сега го издава. Той трябва да си каже, че пред тия промени, които от един век са станали в идеите, в нравите, в индустрията, в социалния и икономически живот на Франция, справедливостта и разумът заповядват, човешки погледнато, да се приспособи текстът на закона към действителните нужди и изисквания на сегашния живот. Само писа­ните закони не са достатъчни, за да се постигне едно подобно при­способяване на закона към живота, затова се търсят и други правни източници“. Тъкмо тая е идеята чл. 9 ЗГС — да раз­шири обсега на съдийската дейност като увеличи правните из­точници.

За да приложи правото към дадено спорно правоотношение, съдията трябва най-напред да констатира фактите, да ги квали­фицира и след това да ги подведе под съответното правно пра­вило, което ще извлече от признатите правни източници. С тър­сенето на това правно правило почва интерпретацията на закона. Не всякога обаче търсеното правно правило се намира в закона. Тогава ще се наложи търсенето му в други правни източници освен закона — тия определени в чл. 9 ЗГС. Най-напред съдията е длъжен да прибегне към закона, защото той е „длъжен да решава делата по точния разум на действащите закони“ и защото е дал клетва „да изпълнява свято и ненарушимо законите на Царството“. Поначало значи, съдията е подчинен на за­кона, обаче той не е роб на закона, защото същият закон му позволява в определени случаи да се отклонява от него. Както казахме, отначало нашият законодател признава, че неговото дело не е съвършено: законите, които той създава, не всякога са пълни, ясни, изчерпателни, те често пъти имат празнини, които съдията е длъжен да попълни по реда, насочен от самия закон. Тия празнини могат да бъдат двояки: 1) по дадена ма­терия няма закон — на даден фактически състав, който може да се сложи пред съдията, законът не дава правно правило, което да го уреди. 2) има закон, има законен текст по мате­рията, обаче той не е пълен, неясен е, противоречив с другите за­конни текстове или пък не отговаря на новите нужди и на сегашните схващания за справедливост и обществена полза и следователно е неприложим. В първия случай имаме пълна празнина в закона, във втория — частична празнина. При пълната празнина в пози­тивного право съдията е призован — при липса на закон и на обичай да твори свое право основано на справедливостта, а при частична празнина — да коригира съществуващото право, осно­вавайки се на общия смисъл на законите — правна аналогия. Всъщност и едната, и другата дейност на съдията — било като запълва закона със свое съответно правно правило, било като коригира непълния и неясния закон — са все попълване празнините на закона и съставляват вече съдийско творчество. Защото с право съдията ще се намери в положение на липса на закон по дадена материя, когато непълния, неясния или противоречивия закон не се подава на коригиране посредством общия смисъл на законите, и когато липсва обичай, а в такъв случай е длъжен да премине, както и в първия случай към свободното съдийско творчество ръководен от справедливостта. Затова не само при липса на закон и обичай в буквалния смисъл на думата, съдията може да премине към свободното съдийско творчество, но и то­гава, когато непълният закон не може да се коригира полезно с общия смисъл на законите.

Уважението към закона е първата професионална длъжност на съдията. Това уважение към закона запазва моралната сила на позитивното право и подържа сигурност в правните отношения. Съдията е длъжен да приложи закона към конкретни фактически правоотношения, да превърне абстрактната заповед на закона в диспозитив на съдебно решение. Но за да приложи закона, съдията трябва да схване неговия разум, неговата обективна цел — а това значи да го изтълкува. А тълкуванието на закона трябва да бъде основано на неговата обществена цел и задача. Правото е организация от обществена полза. Неговата мисия е чисто практи­ческа — да постигне обществена хармония. Неговата цел опре­деля цялото му съдържание. Затова тълкуванието на закона трябва да се свърже винаги с целите на правото. Не може правото, което е една социална нужда на практическия живот да се задоволи с абстрактните формули на законните текстове, взети сами за себе си в техния буквален израз, без оглед на целите, за които са създадени и времето в което се прилагат. Затова, за да се съживи законът, трябва да се постави от съдията в хармония с целите, които изобщо си поставя правото. Всеки закон има ограничен и обективен смисъл: ограничен, защото е създадени за определена категория интереси, и обективен, защото с издава­нето му той се отделя от законодателя и представлява самостоя­телно съществувание, независимо от намерението на законодателя, затова при тълкуванието няма да търсим каква е волята на зако­нодателя, а каква е обществената цел на закона. Текстът на закона е неизменен, постоянен, неговата обществена цел обаче се мени, не е еднаква във всички времена на неговото съществу­вание. Наистина, крайната цел на всеки закон е всякога една и съща — постигането на справедливостта, но всеки закон има свои конкретни цели, които се покриват от целите на правото въобще. Тия конкретни цели требва да открие съдията във всеки един законен текст и го постави в хармония с целта на правото въобще — справедливостта. Тълкувайки закона по тоя начин, дава му се възможност при нужда да излезе от подчинението на закона към свободното съдийско творчество. Наистина, съдията е подчинен на закона, обаче той има възможност при неясен, непълен и противоречив закон или при липса на закон, да излезе от това подчинение, следователно то не е абсолютно. Настъпват моменти, предвидени от закона, при които съдията може да се освободи от тая подчиненост и може да действа свободно, ограничени само с това, че трябва да се ръководи от справедливостта. Кога обаче един закон ще бъде признат за непълен, неясен, кога е противоречив с други закони и е неприложим, кога по дадена материя няма или има закон, ще определи съдията. А това показва, колко голяма свобода дава нашият закон на съ­дията в приложението на закона и колко малко в същност той е подчинен на закона, взет в неговия буквален смисъл. На съдията, следователно е предоставена широка свобода в прило­жението на закона и приспособяването му към нуждите на случая. Прогресът на юриспруденцията се състои тъкмо в това — да се изостави историческия смисъл на закона, тоя, който той е имал при създаването му, за да му се придаде тоя смисъл, който съответства за времето, когато закона се прилага, а ако това е невъзможно, да се прибегне до другите източници на правото.

Ще бъде погрешно да се мисли, че съдията трябва да бъде съвсем свободен в отношенията си със закона, но още по-погрешно ще бъде да се смята, че законът всичко е предвидил и съдържа отговори на всички въпроси, които ни слага за разрешаване животът, че той е безпогрешен и следва да приемем, че съдията трябва да бъде роб на закона. Тъкмо това положение не приема нашият закон. Законът трябва да се разглежда като инструмент на правото, който обаче не е достатъчен, за да могат да бъдат задоволявани всички нужди на живота и затова се предоставя право на съдията да търси справедливо разрешение на поставените му въпроси и вън от закона.

Достойнството на закона е в неговата стабилност и сигурност, но тая стабилност в същото време е противоречие на жи­вота, който е подвижен, променлив, затова е дадена свобода на съдията да приспособява закона към промените на текущия живот. Това той ще направи по реда на чл. 9 ЗГС. Нашият съдия може по тоя път да отбегне приложението на един закон, който вече не отговаря на нуждите на времето и е в противоре­чие с приетите принципи на справедливост и обществена полза. Това той ще може да направи, като констатира налице предпоставките на свободното съдийско творчество. Отношението на съдията към закона следователно е отношение на разумно, не робско подчи­нение. Това заключение идва от факта, че съдията има в известни случаи право да коригира закона или да попълни неговите празнини по пътя на свободното съдийско творчество, основано на справед­ливостта и обществената полза. В тия граници на подчинение на закона и на свободното творчество се движи съдийската дейност.

Според чл. 9 ЗГС съдията е длъжен да прибегне към общия смисъл на действащите закони, когато законите по мате­рията са непълни, неясни, противоречиви или са неприложими и въз основа на него да постанови решението си. Общият смисъл на законите — това са основните принципи и цели, на които е съ­градено позитивното право. Позитивното право се допълва само по себе си. Логическото развитие на правото се изразява в логическото извличане от законите на нови правни правила, които изрично не са изразени в тях. Попълването на празнините на закона въз основа на общия смисъл става посредством това логическо раз­витие на правото, т.е. чрез извличане на нови правни правила, съдържащи се в законите, но неизразени от тях. Позитивното право така се допълва само по себе си и на това начало е основана аналогията в правото — прилагане на правни правила, които не са създадени за дадения случай, но които са приложими за подобни случаи. На еднакви фактически отношения трябва да се прилагат еднакви правни правила. Чл. 9 ЗГС има предвид преди всичко правната аналогия, а не законната: законна е аналогията, когато нормата, която се прилага по аналогия, е положително изразена в закона. Затова приложимото правно правило ще трябва да се из­влече от съдията от общия смисъл на законите. т.е. от общите правни принципи, на които е основано позитивното право. На съдията се възлага не да приложи определен законен текст (законна аналогия), а да извлече от общия смисъл на действащите закони приложимото правно правило, за да разреши конкретно правоотношение. Затова правната аналогия е от областта на свобод­ното съдийско творчество. Съдията трябва да извлече правното правило, тъй както би го създал и законодателят, който делегира своите права на съдията той да ги упражни. В създаването на това правно правило съдията е свободен. Само едно е неговото задължение — това правно правило да го извлече от общия сми­съл на действащите закони. Но кой е тоя общ смисъл, е пре­доставено на съдията да го открие, и в това отношение, както и при тълкувание на закона и при констатацията, че законът е непълен, неясен и неприложим за случая, той е суверенен, защото в края на краищата последната дума има пак съдията. Това ни дава основание да твърдим, че и при аналогията съдията може да дойде до положението, в което се намира при липса на закон и да създаде правно правило основано на справедливост, защото по общо начало всички закони — общия смисъл на законите — имат за цел постигане на справедливостта. При тая дейността съдията няма що да издирва волята на законодателя — той трябва само да открие общия смисъл на действащите закони. Тоя смисъл на законите, обаче, е същият какъвто имат и отделните закони — всички те имат цел да постигнат правото, справедливостта. Както при тълкуванието на закона, съдията трябва да се стреми да приспособи закона към нуждите на живота, така също и при откриване общия смисъл на законите ще се наложи същата цел —  да се извлече от тях такова правно правило, което да бъде приложимо за конкретния случай и което да постигне справедливо решение. И тук дейността на съдията е чисто творческа. Анало­гията не е тълкувание на закона. С нея не се установява истин­ския смисъл на закона, а се установяват нови правни правила невписани изрично в закона с тая само разлика, че тия правни пра­вила не са съвсем нови норми, както това е при случая, когато съдията създава норми, основани на справедливостта, а съставляват доразвиване на прокараните в действащите закони правни принципи. Все пак съдията упражнява творческа дейност — той открива и формулира нови правни правила. Не се касае до правна аналогия в случаите, когато законите препращат към приложението на дадено законоположение в същия закон или в други закони —  имаме приложение и тълкувание на закона в такъв случай.

Когато по дадена материя няма закон, нито обичай, а и когато законът е неясен, непълен или противоречив и съдията не е могъл от общия смисъла на законите да извлече съответното приложимо правно правило, той е длъжен по силата на чл. 9 ЗГС да извлече такова от справедливостта, за да даде правосъдие. Работата, която трябва да извърши съдията в тоя случай, за да извлече търсеното правно правило, прилича много на работата на законодателя. Разликата е само тая, че съдията „законодателства“ само за конкретни случаи. Общото е пък това, че както законодателят, така и съдията, преследват една и съща цел — да създадат правни правила, чрез които да се постигне справед­ливостта и обществена полза.

Съдийската клетва задължава съдията да съди по чиста съвест, без всякакво пристрастие и лицеприятие; да постъпва във всичко като честен, добър и справедлив съдия. От друга страна законът (чл. 9 ЗГС) задължава съдията в известни случаи — при липса на закон и обичай, да се основе на справе­дливостта — от началата на справедливостта да извлече необ­ходимото правно правило за конкретния случай. Всичко това ни по­казва това, което твърдим, че нашето позитивно право е осно­вано на справедливостта и затова в случаите, когато съдията ще попълва празнотите на закона във всички предвидени в чл. 9 ЗГС случаи, той всякога ще трябва да прибягва към справедливостта, за да получи най-правилното и съобразно със закона разре­шение. В тая насока трябва да бъдат насочени усилията на съ­дията, както при тълкуванието на закона, така и при попълване празнините на обективното право. Презумира се, че законът е в съгласие със справедливостта, но това не е всякога така. Позитивното право е приближение към справедливостта — колкото повече то е просмукано от справедливостта, толкова повече то отговаря на предназначението си. Затова всеки добър съдия се може винаги да постави в основата на своето тълкувание на закона справедливостта, както се основава на същото начало, когато твори свое право. Вдъхновен от тоя идеал за справедливост — обществена хармония и равновесие — съдията е призован да тълкува закона и да попълва неговите празнини. Както при създаване на нови правни правила — при липса на закон и обичай — така също и при тълкуването на закона той е длъжен да се ръководи от същите принципи на справедливост. Това осправедяване на закона, което съдията е длъжен да постигне, е неговата най-висша длъжност на справедлив съдия. Хората искат спра­ведливо решение — те не се интересуват от законните текстове, затова много целесъобразно е постановлението на закона, което дава тая възможност на съдията, като му се дава право за да постигне справедливо решение, да коригира и попълни един законов текст, който според него не е пълен и не задоволява справедливостта. По тоя начин се запазва авторитетът на закона, но като се отрича неговата пълнота и приложимост за конкретния случай, попълва се така и се дохожда до справедливото решение. Изкуството на съдията, който е длъжен да зачита закона, се състои в това, да не отиде срещу закона, а само да при­знае неговата непълнота и неприложимост и така да премине към свободното съдийско творчество.

Решението, което издава съдията, има частично значение — то важи само за това дело, за което е издадено. Когато обаче всички съдилища решават едно и също дело по същия начин — тълкуват и прилагат по същия начин един и същи закон, тогава това еднакво и еднообразно приложение на закона и създадените от съдилищата правни правила добиват общо значение, защото с това ще се съобразяват всички съдилища. По тоя начин, с течение на години на еднообразно тълкувание и приложение на закона и на създадените от съдилищата правни правила в попълване празнините на закона, се установява еднакво приложение и тълкувание на закона, на което доброволно се подчиняват всички съдилища с пълното съзнание, че прилагат самия закон и че се установяват нови правни правила в допълнение на закона, които се прилагат наред, а понякога и срещу закона. Това е установената съдебна практика, творение на съдилищата и е резултат на историческа еволюция и плод на общите усилия на всички съдии. И както обичайното право се образува от всекидневно повтарящите се ед­нообразни практики, така също чрез повтарящи се еднообразни тълкувания на закона или приложение на създадени от съдията правни правила, се твори съдебната практика, която придобива зна­чение на съдебен обичай. Така не само законодателят, но и съ­дията твори право — съдийско обичайно право. Изработването на едно съдийско право — юриспруденциално право, наред със закона и обичая, е един исторически факт, който не може да се отрече от никого. Затова юриспруденцията може да се разглежда като орган на модерно обичайно право, доколкото тя е придобила белезите на един истински обичай. Старото обичайно право, създа­дено от народа, постепенно изчезва. То или се заменя от законите или пък от новото съдебно обичайно право. Отличителният белег на обичайното право е, че то е влязло в съзнанието на на­рода като нещо задължително, с което той е длъжен да се съо­бразява и да може да бъде принуден да се съобрази. Такова съзнание за задължителност ние констатираме, че се втълпява в на­рода по отношение на първите правила, които създава установе­ната юриспруденция. Постоянното и еднообразно приложение на едно правно правило, създадено от съдията, придава фактически на тая съдебна практика силата на закон. И колкото да е парадоксално, тая съдебна практика фактически има по-голяма сила и от закона, защото тя се прилага, а не законът. Правото се постига не със закона, а с решението, а решението е основано на съдебния обичай. Тоя обичай придобива правно значение, когато добие задъл­жителна сила, когато може да се наложи принудително, а съдебният обичай по силата на съдебното решение има тая принудителна сила. И защото решенията на съдилищата са изпълняеми, а не законът, затова съдебният обичай е приложимото право, живото право, пра­вото, което се прилага. Прилага се от съдилищата не законът, а неговото тълкувание, това тълкувание, което възприема юриспруден­цията; прилагат се и ония правни правила, които по силата на за­кона съдилищата са изработили, за да попълнят празнините на закона, а всичко това е съдебният обичай, който е творение на съдията.

Наистина, няма изрично законоположение, което да задължава съдилищата да се подчиняват на установена съдебна практика, обаче има едно фактическо положение, което не можем да игно­рираме, което дава сила на тая практика, а освен това имаме по­становленията на чл. 9 ЗГС - задължаване съдията, в из­вестни случаи, да попълва празнините на закона с правни правила, които той ще създаде, и който, при липса на закон дава законна сила на обичая, а като приравним, което отговаря на истинското положение на нещата, съдебната практика с обичай, ще трябва непременно да дойдем до заключение, че и установената съдебна практика, станала съдебен обичай, е задължителна за съдилищата. Още повече, че в случая, съдията по делегация на законодателя действа като законодател, а това, което по тоя начин е създал, трябва да има законна и задължителна сила. С това не се отива срещу основния конституционен принцип за разделението на властите, защото в случая няма смешение на властите, нито накърнение в правата на законодателната власт, което се допуска от самия законодател, който сам делегира част от правата си на съдебната власт. Имаме, следователно, едно узаконено сът­рудничество между законодателната и съдебната власти за усъвършенстването на правото. Само ако съдилищата биха си позво­лили да издават общи наредби и правила-закони, тогава биха на­влезли в правата на законодателната власт и то не би било до­пустимо, обаче, при попълване празнините на закона съдилищата не издават общи наредби, не издават нови закони, а създават нови правни правила само за конкретния случай, които ще придобият задължителна сила за всички съдилища само тогава, когато станат съдебен обичай.

Даже решенията на общите събрания на Върховния касационен съд нямат задължителна сила за всички съдилища, а имат такава само за съда, на когото е върнато делото за ново разглеждане. Факти­чески обаче решенията на Върховния касационен съд, особено тия на общите събрания, по-право тълкуванията, които той дава на зако­ните, притежават силата и авторитета на закон за инстанциите по същество и рядко са случаите те съзнателно да отиват срещу тях. Тогава пък, когато практиката на върховния съд по даден пред­мет е постоянна, неуклонна и неколеблива, може да се каже, че тя се прилага като закон. Страните, за да спечелят делото, по­вече се позовават на касационните решения, отколкото на закона, защото добре знаят, че фактически тия решения ще решат спора. Даже и тогава, когато съдилищата по същество проявяват самостоятелност по тълкуването на някой закон, пак в края на краищата ще се наложи тълкуванието на Върховния касационен съд, общо събрание, тъй като съдът, комуто ще се върне делото, е длъжен да се подчини на това тълкувание. Така че, колкото и инстанциите по същество да искат да наложат своето тълкувание, те не ще успеят, ако касационният съд не приеме това тълкувание, отменявайки своето. Промените в тълкуванията на касационния съд обаче са почти изключени, когато се касае за силата на установена практика. Само при изменили се обстоятелства в живота, касационният съд би изменил практиката си, но това става много мъчно и рядко. Предназначението на касационния съд е да поддържа еднообразна практика, и ако той се колебае в тълкуванията си, няма да отговори на предназначението си, затова той се стреми всякога да поддържа установената един път съдебна практика. Тая констатация ни позволява да заключим, че фактически приложимото право е установената практика на Върховния касационен съд. Когато касационният съд отменява едно решение, той го отменява, защото е нарушен някой закон, но всъщност отменява го, защото инстанцията по същество не е възприела тълкуванието, което касационният съд дава на този закон. Закон и неговото тълкувание са едно и също нещо. Когато се счете за нарушен законът, то значи, че е изтълкуван не така, както го тълкува касационният съд. А когато всяко решение, което е в разрез с тълкуванието на касационния съд, неминуемо ще бъде отменено, това показва, че фактически съдебната практика на касационния съд има задължителна сила. И когато тая практика в продъл­жение на години се превърне в съдебен обичай, нейната задъл­жителна сила като приложим обичай вече не подлежи на съмне­ние. Тоя съдебен обичай, еднакво, както народния обичай, има при­ложима сила и нарушението му съставлява нарушение на закон — чл. 9 ЗГС. Ако нарушението на народния обичай съставлява касационен повод за отмяна на решението, така също ще бъде основателен повод за отмяна и нарушението на съдебния обичай, т.е. на ония правни правила, които са създадени от съдията по силата на чл. 9 ЗГС в допълнение празнините на закона и които от дългото им постоянно употребление са придобили всички белези на народния обичай.

Както е известно, правното правило, което се прилага неоспорено от никого и като същински закон — че никой не може противозаконно да се обогати за чужда сметка — е творение на съдилищата. То е станало приложим съдебен обичай. Няма законно постановление, което да съдържа това правило, то не е закон, а въпреки това се прилага като същински закон. И понеже му е призната тая сила, нарушението му съставлява касационен повод. Касационният съд отменява всяко решение, което нарушава това правило. Маса решения се отменят по тая причина. По това не се спори — прието е от всички. И затова ние посочваме тоя пример за безспорно доказателство на нашата теза, че правните пра­вила, установени от юриспруденцията по реда на чл. 9 ЗГС, които са станали съдебен обичай, са източници на право, което е творение на съдията. Само тоя пример тъй ясен и недвусмислен е достатъчен да ни увери в правотата на нашия извод. В решения № 705/1905 г. III г.о., О. С., 937, 481 Върховният касационен съд е приел, че утвърденият от съдилищата обичай има силата на съдебно обичайно право — както и правилата, които съдилищата създават въз основа на справедливостта по чл. 9 ЗГС. А в решение № 477/1937 г., IV г.о., О. С. 937, 288 приема, че искът за безпаричното обогатяване има основание в принципа на справедливостта и съдилищата могат да го прилагат при решаване на делата. А щом се признае, че съдилищата могат да прилагат това правно правило, което безспорно не е закон, а съз­дание на юриспруденцията, то очевидно е, че с това се осветява друго правило — че и установените по реда на чл. 9 ЗГС правни правила имат сили на приложимо право. Същото може да се каже и за началото за злоупотребата с правото, което е творение на юриспруденцията. И то е приложимо право. С него юриспруденцията се ориентира с едно по-социално правосъдие, проникнато от публичния ред и създава едно средство за по-лесно приспособя­ване на закона към нуждите на живота.

Нашата юриспруденция е създала още няколко правни правила, основани на справедливостта и добили значение на приложимо право: мъжът има право да се ползва от имотите на жена си за удовлетворение нуждите на семейството (Р. № 24/1901 г. и № 784/1905 г. на II г.о.); бащата е длъжен да поддържа и възпитава децата си (Р. № 36/1884 г. и № 107/19907 г. на II г.о.); неграмотният не може да се задължава менителнично и др.

Тълкуванията, които съдилищата дават еднообразно и неуклонно на известни законни текстове или в допълнение празнините на закона, с течение на времето се превръщат в употребяеми правни правила със значение на закон. Така напр. исковата молба и призовката за призоваването на съд заместват поканата по чл. 128, ал. 3 ЗЗД; не може в последното заседание във втората инстанция да се прави възражение за липса на легитимация на ищеца; определенията, с които се постановява издаването на изпълнителен лист по заповедното съдопроизводство, съставляват присъдено нещо, ако в срок не се представи възражение и надлежното обезпечение за спиране изпълнението и др. Такива за­конни текстове няма, обаче тия правила се прилагат като същински закон, като тълкувания на съответни законни текстове. По същия начин всички заглавия-формули, които се печатат в „Съдийски вестник“ и „Адвокатски преглед“, като тълкувания на касационния съд, с течение на времето, ако се повторят еднообразно и неиз­менно, ще станат общоупотребяеми и ще добият значението на съдебен обичай, приложим като закон.

Така юриспруденцията, която е придобила значението на съ­дебен обичай, става източник на право. Отричана дълго време като източник на право, омаловажавана (19 век) до степен на покорен слуга на закона, тя успява, исторически доказано, да скъса тия окови и се налага като първостепенен фактор в из­работването на живота. Поради това, всякога и във всички режими, по-малко или повече, тя като е необходим орган за изработването на приложимото право, е и фактор на управление не в полити­чески смисъл на думата, разбира се, а на управление в смисъл на моралното направление на държавата. А нашият закон — чл. 9 ЗГС — като узаконява това фактическо положение, допринася извънредно много за прогреса на българското право!

 

[*] Публикувано в: сб. 60 години българско правосъдие (1878-1941). Юбилеен сборник. С., Министерство на правосъдието, 1941, с. 177-215.

[†] Подпредседател на Софийския апелативен съд до 1933 г. Съдия от Върховния касационен съд (1933-1946). След пенсионирането си през 1946 г. адвокат. Дългогодишен сътрудник и член на редколегията на сп. „Съдийски вестник“.

[‡] Пълният текст на клетвата на съдията и прокурора съгласно чл. 121а от Закона за устройство на съдилищата, приет през 1935 г., гласи: „Обещавам и се заклевам в Името на Всемогъщаго Бога да бъда верен на Негово Величество Царя на българите, да изпълнявам свято и ненарушимо законите на Царството, да съдя по чиста съвест, без всяко пристрастие и лицеприятие, да пазя свято тайната на съвещанието и да постъпвам във всичко като честен, добър и справедлив съдия, като помня, че за всичко ще давам отчет пред закона и пред Бога. Амин.“ (Бел. моя, В. Петров).

 

БИБЛИОТЕКА

Търсене

РУБРИКИ

АВТОРИ