Анотация: Статията на д-р Зъбов проблематизира задълбочено и загрижено сложния и крехък баланс между съдийската независимост и различните форми на външен и вътрешен контрол – от формите на дисциплинарния надзор и опитите за надмощие на изпълнителната власт до указанията на горестоящата и върховната инстанция. В прохождащата в България дискусия за основните принципи и ценности на правораздаването авторът защитава тезата, че съдията не може да бъде санкциониран за тълкуването му на закона и за съдържанието на изложените от него мотиви, включително и когато се използват привидно други основания за дисциплиниране. Обсъжда нееднозначно възможностите на горестоящия съд да налага възгледите си по правото на долустоящия съд, като припомня примери за прогресивното значение на първоначално маргинални юридически разбирания. Разглежда конкретни съдебни дела в Австрия, Германия и България от края на ХIХ в. и началото на ХХ в., които са показателни за отношението на държавата и обществото към независимостта на съда, като проследява неуспеха на българските граждани, за разлика от австрийските и германските, да отстояват свобода на съдията по делата като едно от най-ценните постижения на либералната демокрация. Д-р Зъбов прави паралел и със свободомислието на английските съдии, за които казва, че те са “противоположното на съдията – малко чиновниче, което всеки безогледно гази” и именно поради това, че “не са в окови”, авторитетът им е в основата на високото доверие към съдебната институция. Авторът, който има достойна биография и като съдия, и като високо квалифициран съдебен администратор, обобщава с убедена и лично преживяна категоричност: “Първото условие за съдийското звание е: сила, кураж; това са главните стълбове на личността: тия качества се усъвършенстват чрез съвестното изпълнение на съдийската служба. А с това върви заедно нежеланието у съдията да го водят като вързан. Доброто правосъдие изисква самостоятелност на съдията. Не е годен за съдия оня, който и в действията си и в мислите си винаги се влачи по желанията на други. Правосъдието не е доброкачествено, когато то в цял окръг или в цяла страна все еднакво, шаблонно се раздава. Такова еднообразие не може да се постигне при хора, които яко държат за убежденията си. Един надзор по службата, който се стреми към това и следователно се старае да потъпче всяко отклонение от това, което той счита за право, всякога ще срещне съпротивление; печално би било, ако това не би било така; би означавало, че съдията се отказва от най-високото човешко право – личността.”
Ключови думи: съдебна независимост, служебен надзор, дисциплинарен съд.